Създателят на популярния сатиричен вестник „Щурец“ Райко Алексиев си създава немалко врагове в средите на налагащата се с репресии комунистическа власт. В последните дни преди Деветосептемврийския преврат той е многократно предупреждаван от свои близки да напусне страната, а кумът на семейството Никола Мушанов го снабдява с дипломатически паспорти. Алексиев обаче отказва да повярва, че е в опасност и твърди:

„Аз не съм политик. Аз съм показвал грешките на политиците, мъчил съм се с моите карикатури да осмея това, което вършат някои политици и е вредно за народа. Аз нямам пари в чужбина. Плащал съм редовно данъците си. На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил. Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва”.

Непосредствено след преврата завърналият се от Чамкория в София Алексиев е арестуван от комунистическия главорез Лев Главинчев като „враг на народа“. Основните обвинения са заради карикатури на Сталин и именно те стават причина на да бъде пребит до смърт на 18 ноември 1944 година в София. Една от версиите е, че един от физическите убийци на известния интелектуалец е Георги Боков, дългогодишен председател на СБЖ по времето на Тодор Живков и баща на червените функционери Филип Боков и на шефа на ЮНЕСКО Ирина Бокова, които след падането на комунизма цинично твърдяха, че „вината ги поемат с ммезета“.

През март 1945 година Алексиев е осъден посмъртно заради „антисъветска“ и „прогерманска“ пропаганда от така наречения Народен съд по Дело №6, по което са подсъдими 101 писатели, художници, журналисти, включително някои вече убити. Имуществото му е конфискувано в полза на държавата, а книгите му са забранени. След смяната на комунистическия режим в страната през 1989 година Райко Алексиев е реабилитиран. Съюзът на българските художници отваря галерия „Райко Алексиев“.

В артистичните среди Алексиев остава популярен с псевдонима Фра Дяволо

Главите на Троцки, Бухарин и Зиновиев набучени като трофеи върху петолъчката на Сталин

През 1932 г. основава седмичния вестник „Щурец“. Райко Алексиев сам рисува всичките му карикатури, сам пише статиите, фейлетоните и хумористичните миниатюри, като се грижи и за разпространяването му. „Щурец“ се списва в дома на художника до последния брой от 8 септември 1944 г. Тиражът му от 50 000 през всичките 12 години го държи на челно място сред родните печатни издания. Още първият брой се разграбва толкова бързо, че се налага авторът му да го допечатва.Елин Пелин, Ангел Каралийчев, Димитър Подвързачов, Димитър Талев, Стоян Чилингиров, Георги Райчев, Тома Измирлиев, карикатуристите Илия Бешков и Стоян Венев стават редовни сътрудници на „Щурец“. Вестникът не пропуска брой дори по време на Втората световна война.

Сталин изобразен като московския Диоген

Няколко от героите стават нарицателни: Генчо Завалията — тип на преследван от злополучията нещастник, Гуньо Гъсков — глуповат, но практичен младеж, Нане-Гето — шоп одумник, Отец Тарапонтий — практичен духовник.

Дати като днешната не трябва да бъдат забравяни, защото са свидетелство за мракобесието на един режим, чиито наследници и днес управляват България без да са се покаяли за престъпленията си.

Faktor.bg предлага части от два откъса от документалния роман “ГОРЕЩО ЧЕРВЕНО”, на Ивайла Александрова, изграден въз основата на интервюта със съпругата на Алексиев.

І.

„След 9 септември 1944 моят съпруг беше задържан от органи на милицията в София. След неговото задържане апартамента, който наемахме на бул. Цар Освободител 33, бива насилствено отворен и в него остават да пазят два[ма] милиционери. При моето пристигане в София, като се опитах да вляза в жилището ни, в което бяхме свалили дрехите си, постелките и завивките от мястото където бяхме евакуирани, милиционерите не ме допуснаха, като казаха да се отнеса до вътрешното министерство…“

…На 18 ноември се помина съпруга ми. Отидох пак при г-н Георгиев да ми разреши да взема един тъмен костюм от апартамента ни, за да погребем с него мъжа ми. За голямо съжаление, всички дрехи на мъжът ми липсваха. Една седмица след смъртта на мъжът ми, дойде една позната, която като минавала по улицата, видяла, че ни изнасят цялата покъщнина с камиони…

„Значи, Райко Алексиев продължаваше да издава своя вестник; дори когато ни евакуираха в Чамкория, пишеше си „Щурец“-а там, а всеки петък и събота го печаташе в София. Много държеше да го придружавам. И при едно от нашите слизания в София, излизайки на шосето към Самоков, ни засече една германска част войници. Облечени чисто, изрядно, избръснати, подстригани. Маршируват бодро, свирят с физхармоники и акордеони. Аз изведнъж започнах да плача. Мълча, плача, мълча. Райко недоумява. Пристигаме в София, аз продължавам да хълцам. В аптеката на Николов на „Цар Освободител“, точно под нашето жилище, ми дадоха нещо успокоително, мъжът ми се погрижи да хапнем нещо, да ме разсее и току подпитваше защо плача. „Не знам, казах най-после. Имам чувството, че нещо си отива завинаги от нас, небето не е вече така синьо, улиците са мрачни“. „Ти, каза Райко, почваш да фантазираш!“ Уви, не фантазирах. Беше август 1944-та.

Върнахме се в Чамкория и там, след като сама се замислих защо стана това, постепенно го свързах с тази германска част, която си отиваше. И разбрах някак, че това бе краят на нашия свободен и хубав живот. Мъжът ми не се е занимавал с политика, той беше писател, художник, карикатурист. Беше давал съвети какво смята за полезно на страната, кое смята за правилно, но той не е бил политически деец. Не съм се бояла, че ще си загуби мястото, като си отидат германците, че ще останем гладни или боси. А че идва краят на свободата, спокойствието и сигурността.

И ето че в Чамкория масово започнаха да стягат багажи и всеки да се измъква. Отначало, колкото и да е странно, не го свързах с военното положение в страната. Обаче идваха приятели, предимно чужденци, дипломати, и казваха: „Бързайте! Последните ешелони скоро ще заминат, става страшно“. „Ама защо да бягам, питаше се Райко. Никому не съм напакостил, винаги съм бил на страната на по-слабите. Аз изживях тази емиграция, руската, където в кафенетата седяха журналисти, писатели или художници и свиреха на балалайки, а после с пепелник събираха подаяния. Аз обичам България! Не мога да бъда емигрант и да събирам помощи с паничка! Плащал съм си данъците, нямам и стотинка в чужда банка. Една виличка и едно-две места, това е всичко, което притежавам за цял живот непосилна работа!“

Райко издаваше вестника от горе до долу сам. Но търсеше хора, които да му помогнат, да го облекчат малко, да има повече свобода, да има малко време за семейството си, за децата си, обичаше да играе и да се разхожда с тях. Той можеше спокойно да избяга, но страдаше от ужасна любов към България, смяташе, че неговото творчество и неговата същност може да се осъществят само в България. Защото той не твореше, за да критикува еди-кой си министър, защото го мрази, или за удоволствие. Райко искаше българският народ да бъде щастлив, искаше този народ да се издигне.

Та когато накрая усети колко съм неспокойна и се тревожа за мен и децата, той стигна дотам, да ми каже: „Аз няма да замина, аз не съм плъх, който бяга, когато корабът потъва. Но ти, щом искаш, ето ти кола, вземай децата и замини“. Е, вярно, много млада бях тогава, и с три малки деца. Но му казах: „Щом ти не искаш, и аз оставам!“

Когато припомням на госпожа А. този разговор, устните ù започват да треперят, сбръчкват се.

Не знам какво да направя.

„Чувала съм, чела съм: „В 1944 Райко Алексиев почина“. Можем ли да наречем това, което се случи с Райко Алексиев „почина“?“ – смутено поставям въпросителен знак.

Тя се усмихна подобаващо:

„Не, той умря пребит...

Аз не знам дали да не започна оттам, че в една септемврийска нощ една армия прекрачи Дунава и дойде в България уж да помогне, да спаси народа от фашистите. Всички знаят, че това няма нищо общо с процъфтяването на народа...

При навлизането на червените – продължаваше госпожа А., – ние се намирахме в Чамкория, всички обитатели бяха заминали. И едва десетина дни след Девети Райко реши и ние да слизаме. Обаче на ул. „Сан Стефано“, където се намираше кооперацията, в която живеехме – тя се намираше на „Сан Стефано“ и „Цар Освободител“, – беше паднала бомба и счупила всички прозорци. „Аз, каза Райко, ще слезна в София първо да поставя прозорци, после ще взема и вас.“ Дадох му тогава една кутия с всички мои бижута – и наследствени, и които Райко е купувал, и му заръчах да я занесе на баща ми, защото в апартамента ставаше несигурно.

Имаше една сладкарница „Цар Освободител“, точно на ъгъла срещу Военния клуб, в която се събираха писатели и художници. Тя беше интелектуалният център на София и разбира се, Райко от автобуса право там е отишъл. Това не съм видяла, казвам това, което съм чула или чела по-късно. Та в тази сладкарница влиза Лев Главинчев, тогава първият началник на милицията в Държавна сигурност, и той арестува мъжа ми. Всички наскачали от масите. „Какво правиш, казали, това е Райко Алексиев! Къде го водиш?“ „Вие да мълчите, изръмжал онзи, че скоро и вас ще повлека!“¬

Междувременно бе започнала тъй наречената Отечествена война. Болниците препълнени с ранени войници, къде ти легла за граждани, още повече за „мръсни типове“ като Райко Алексиев. И хукнах на сутринта и аз по болници, едни не ме приемат, други веднага ме пъдят; какво ни занимавате, сопваха се, че някой си повръща кръв, тука имаме толкова ранени…“

Докато най-после открих проф. Ташо Ташев, началника на „Червен кръст“. Звъня, показва се една вакарелка: „Искам, казах, да говоря с доктор Ташев!“ Пита ме докторът какво има, разказах му и отидохме заедно до „Червен кръст“. И тогава имах смелостта да поискам от доктора бяла престилка и да влезна да видя мъжа си.

Стигнахме Училището на слепите, влизаме в една огромна стая, може би трийсет-трийсет и пет души лежаха в безредие, мръсотия и всичките с бради, чорлави. Търся с очи Райко, търся го и не мога да го позная. Най-после от един ъгъл някой вдига ръка, и като приближавам, виждам Райко, косата му побеляла, той имаше много хубава коса, а сега жълт, като смин. Казвам му, че съм дошла да го заведем в болница, че ще го лекуват, че ще оздравее. Той през всичкото време върти очи, значи да мълча, да не говоря. Вкараха го в линейката, питам го кой и какво са направили с него. „Много лошо, промълви Райко, много лошо.“

Някой писарушка ли бил, карикатурист ли, изпратил материал на Райко да го пусне във вестника. Обаче Райко не го поместил. И сега този седял срещу него с един шмайзер и му повтарял: „Ти мръснико, ти софийски пущ, не пожела да напечаташ текста ми, ама виждаш ли сега шмайзера!“ А Райко отвърнал: „Ти и четири шмайзера можеш да нарамчиш, обаче от това, скъпи, няма да станеш нито карикатурист, нито хуморист. Ако имаше малко дар, щях да се радвам. Но явно, че нищо не е имало в твоите писания, което да ме накара да го поднеса на моята публика...“

Други очевидци после ми казаха как онзи скачал с ботуши върху него, и вероятно от това Райко е получил разкъсване на черния дроб.“

За миг тя остана неподвижна. И пак заговори:

„И както разговаряме още в линейката, Райко току въздиша: „Веси, Веси, ужасно сбърках, че не те послушах, но и за секунда не съм допускал, че българинът може да таи такива инстинкти, да бъде такъв садист. Мислех, че не мога да живея никъде другаде, но сега, ако помогне Господ да оздравея, ако трябва да взема децата на гръб и да преплувам Черно море, ще се махнем оттук. Как да повярвам, че човек може така жестоко да бъде малтретиран – дали съм откраднал, дали съм убил, дали съм изнасилил, какво? И се нахвърлят върху теб с такъв садизъм, с такава омраза, с такава жестокост, каквато даже и в най-лошите романи не съм чел...“

¬Райко беше ужасно зле, едва говореше. Това бяха може би последните му ясни моменти, защото след това три или четири пъти му преливаха кръв, но не се подобри. В стаята, в която умираше, висяха двама агенти. И когато помолих старшия лекар да вляза и за минута да му стисна ръката, те наскачаха мигом. А д-р Ташев им рече: „Вижте, в тази болница аз съм шеф. Ако не ви харесва какво правя или кого водя, напускайте. Държите ли се така, ще звънна да ви махна оттук.“

Тогава за последен път го видях жив...

Колко са малтретирали Райко, така и не научих, но ме дръпна тогава една сестра настрани и ми прошепна: „В четири нощес донесете едно меко одеяло и много мека възглавница. Той е така наранен, че изпитва адски болки даже като лежи. А обърне ли се, почва да тече кръв, всичко е жива рана при него...“

„Червен кръст“ беше заобиколен с метър и половина висока стена. Не помня от кого взех дюшек, юрган, одеяло и в уречения час прехвърлихме тия неща на сестрата оттатък, дали му ги е постлала... не знам...“.*

ІІ.

*Из слово на Радой Ралин по повод тържественото честване на 100-годишнината на Райко Алексиев в Народния театър на 8 март 1993:

…Фра Диаволо и Райко Алексиев... И колко сладко се чете тоя в. „Щурец“... Детето, едва усвоило азбуката, го сричаше на полуослепелите си дядовци... Райко Алексиев не беше преднамерено критичен, не дидактичните подбуди, а артистичната изобретателност, напоена с непринуден смях, надигаше у него гражданина и художника срещу нарушеното равновесие в нравите. От брой в брой, в продължение на 700 седмици тече едно безконечно пано с „мили родни картинки“, „политически борси” и със злочести герои като Генчо Завалията, отец Терапонти, нахалници като Гуньо Гъсков, Мечо Пуща, срещу деформирани суфражетки като Мери Клюкарсон. И колко още герои, които бързо стават нарицателни, читателят започва да ги призовава измежду средата си. Не е било тогава да се слуша радио (колко са приемниците?); да се следят и останалите вестници: цялата световна и вътрешна политика най-сгъстено и находчиво се поднасяше в „Щурец“ като изписана баница!... Особено през годините след 19 май 1934, след забраната на партиите, при една прекалено стараеща се цензура. Райко Алексиев намираше начин да прокара всичко докрай, политическите му прогнози биваха безпогрешни. Маса политици по онова време останаха само чрез и заради карикатурите и словото на Фра Диаволо. И така се случи, че трима революционно настроени интелектуалци станаха причина за неговото арестуване. Щурецът млъкна! Въпреки че министърът на информацията и изкуствата другарят Димо Казасов лично му обеща и даде официални изявления, че вестникът пак ще излиза... Нито вестникът, нито редакторът излязоха вече. Върху битата снага на непрестанния смехотворец въодушевени революционери всеки ден играеха юдинско хоро и го превърнаха в едва дишащ труп. Един по-сетнешен гаулайтер на печата – Георги Боков – се хвалеше, че му ударил 400 шамара...

Естествено, ако бащите отговарят за децата си, то децата не отговарят за бащите си... Но ако някои бащи са причинили смъртта на други бащи, редно е техните синове поне да се извинят на другите синове, поне да се извинят... Такива неща у нас, в България, не стават...

Споменатите в словото на Радой имена и факти не са прецедент.

На страница 318 в „Дневник“ (текстът е датиран 8 април 1977, петък) литературният критик Борис Делчев е посочил името на Крум Кюлявков:

На маса в кафене „Кристал“ Иван Богданов разказва за арестуването и смъртта на Райко Алексиев. Цялата отговорност носел Крум Кюлявков. Алексиев бил задържан и изтезаван по негово нареждане. Смъртта последвала от изтезанията. Не само това – Кюлявков бил присвоил и част от неговата покъщнина, главно някои скъпи мебели. Богданов обяснява всичко с личната неприязън: уж Кюлявков бил сътрудник на „Щурец“, но по-късно (всичко по време на войната) достъпът до вестника му бил прекъснат.

По-нататък от себе си Б. Делчев е добавил:

След Девети септември Кюлявков заемаше важна служба в Дирекцията на милицията и той ръководеше сектора, който се занимаваше с артистичната интелигенция. Така че мерките срещу Райко Алексиев са били негово дело (в паметта ми има и следи от някакви признания в тази насока). Но дали изтезанията са станали по негово нареждане, или машината се е завъртяла от други сили – това не мога да кажа. Възползван от властта, която имаше, Кюлявков си намери обширно жилище на ул. „Славянска“ и тръгна да търси мебели и покъщнина, без да робува на скрупули. Това ставаше донякъде пред моите очи. Така че изглежда ми повече от вероятно да е присвоил и мебели на Райко Алексиев… Що се отнася до сътрудничество в „Щурец“ не ми изглежда възможно: не мога да съчетая Кюлявков и насоката на тоя вестник.

Но явно става дума не за логическа, а за психологическа връзка, която се подчинява на други механизми; и ни отвежда (дали?) до едно определение на проф. Асен Игнатов, който по друг повод пише, че „комунизмът е изява на нагона за смърт“ .

Смъртният акт на Райко Алексиев е издаден от „Червен кръст“. Според него е починал от язва.

Но и с това историята не се затваря, не секва.

В интервю на Алберт Бенбасат синът му – Веселин Алексиев – усложнява хипотезата:

Знае се, че един от главните инквизитори е бил следователят Зеев – известен със садистичните си методи, който е разследвал и Трайчо Костов. В болницата на „Червен кръст“ проф. Ташев полага огромни човешки и лекарски усилия, за да го спаси. Преливат му и кръв на няколко пъти, докато постепенно положението му се подобрява. Тогава професорът се обажда на майка ми и я уверява, че Райко Алексиев ще бъде спасен. Даже по думите му той бил вече по-добре, че започнал и да се шегува: „Г-н докторе, какво ме храните с тия диети, дайте ми една свинска пържола и една чаша вино и аз веднага ще оздравея…“ След няколко денонощни дежурства при баща ми проф. Ташев си отива вкъщи, като оставя при него една лекарка или партизанка (каква е била точно, не се знае), която заявява, че ще му сложи една инжекция и той ще се почувства много по-добре. Веднага след инжекцията Райко Алексиев умира.

Аз имам присъдата му. В нея пише, че с две карикатури и една злободневка е уронил престижа на англо-американците. Нищо не се споменава за СССР, въпреки че има вероятност за неговото ликвидиране да е допринесло НКВД. Защото през 1937 той направи една карикатура – Сталин с лулата, над него една червена звезда и на петте ù края по една глава: Троцки, Бухарин, Зиновиев... Отдолу текстът гласеше: „Не се натискайте, един по един, има място за всички.“ А както е известно, Сталин не прощаваше.

А. Бенбасат е направил справка – карикатурата е отпечатана в бр. 194 от 1936. А в бр. 219 от 1937 има друга карикатура на Р. Алексиев с подобен сюжет. Там Сталин е изобразен с фенер в едната ръка и с кървав сърп в другата. Отдолу надпис: „Диоген Московски“: Има ли някъде останал още някой стар революционер, който не се познава с прокурора?“

Краят на спомена за Р. Алексиев е запазен неизменен:

Майка ми успя да изиска ковчега с тялото. Той беше закован и беше забранено да се отваря, но дядо ми нареди да го отковем, за да видим дали вътре е той. Отворихме ковчега и аз не можах да позная баща си, който беше затворен само преди два месеца. Това беше съвсем друг човек – подпухнал, неузнаваем, човек, който е преживял страхотни физически и душевни страдания. А вуйчо ми, който е успял да влезе в моргата и да го види гол, казваше: „По тялото му личеха следите от побоя, токовете на ботушите. Половите му органи бяха смазани.