Завърнали се в прародината си на Балканите, са обявени за "изменници и предатели" стават жертва на съветските репресии

По нареждане на комунистите таврийци са ловени за избиване и депортиране като опасни диви животни

Българският народ спасява своите евреи от "лагерите на смъртта", но две години по-късно не успява да спаси от същата участ еднокръвните си братя - таврийските българи

(ЧАСТ ТРЕТА)

Янко Гочев, историк, специално за Faktor.bg

Една от най-големите трагедии в най-новата българската история е депортацията на таврийските българи, преселници в България след 9 септември 1944 г. Устояли на

опитите за насилствена русификация, оцелели след колективизацията, разкулачването

и "Голодомора", преживели сталинския "голям терор", таврийските българи намират сили през Втората световна война да се преселят в прародината си на Балканите, а след нейният край, обявени за "изменници и предатели" стават жертва на сталинските репресии чрез насилственото им депортиранекъм СССР.

В трета част от поредицата, посветена на трагедията на таврийските българи се спираме

на тяхната депортация през 1945 г.

Депортациите са вековна руско-съветската традиция, която се прилага винаги с репресивна цел и тогава, когато властелинът на Кремъл прецени. Те са неделима част от съветската история и доказват репресивната същност в националната политика на тази "империя на злото."

Историята на депортациите на народите на СССР е дълга. Началото й се отнася още

към периода на Гражданската война след рухването на бившата Руска империя през 1917 г. Болшевишкият вожд Ленин е творец на този вид колективна репресия, която е част от "червения терор", а първи нейни жертви стават казаците, противници на съветската власт

и едрите земевладелци.

Йосиф Сталин обаче доразвива и усъвършенства опита на Ленин и при неговото еднолично управление (1929-1953) депортационната политика на СССР достига най-брутални форми, като започва да се прилага повсеместно. Периодично "бащата на народите" прибягва до такива широкомащабни репресивни мерки. В сталинския период на съветската история са били депортирани цели "наказани" от Й. Сталин народи, социални групи като кулаците и дворяните, политически неблагонадеждни "бивши хора", лишени от права в СССР и дори близките на "врагове на народа". Тези депортации достигат своята кулминация в два периода - колективизацията, свързана с разкулачването на селяните в началото на 30-те години и по време на Втората световна война (1939-1945).

В епохата на сталинизма в СССР (1929-1953) почти няма народ, който да не е бил депортиран. В периода от 1920 г., когато са били изселени 45 000 терски казаци до смъртта на Й. Сталин през 1953 г. депортациите в СССР засягат повече от 6 милиона души.

В годините на Втората световна война (1939-1945) на репресии и депортации са подложени цели 61 народи и национални групи! (1)

Всяка депортация е вид колективно наказание. Тя води до много човешки жертви, материални загуби и щети и носи винаги отрицателни емоции за депортираните.

Депортациите грубо погазват и правата на народите в СССР. Цели 7 народа са били лишени вследствие на депортациите от своята автономия - немци, карачаевци, калмики, чеченци, ингуши, балкарци и кримски татари.

Последица от депортациите на национална основа е не само унищожаване на автономията на съответния народ, но и русификация на земите, които той е населявал чрез заселване

в техните градове, села и къщи на руснаци от други части на СССР. Този момент в съветската депортационна политика е много важен и той доказва чии интереси е обслужвала тя.

Българите в СССР също са били обект на мащабни сталински репресии в това число и депортации - факт, който отсъства в днешните български учебници по история, и който българските казионни историци въобще не изследват?!

Типичен пример е съдбата на кримските българи, които през лятото на 1944 г. по предложение на Лаврентий Берия и по заповед на Йосиф Сталин са депортирани в Сибир и Казахстан. Обвинени са напълно неоснователно, че са "предатели" и са помагали на германците, защото България била съюзник на Третия райх във войната.

Депортацията на таврийските българи през 1945г. е епизод отсъветските комунистически репресии, извършени спрямо български граждани на българска територия в условията на окупациятана страната от Червената армия след 9.09.1944г.

Репатрирани или депортирани са таврийските българи?

Изясняването на този въпрос е изключително важно, защото е свързано и с оценка на действията на съветската окупационна политика спрямо тези наши сънародници.

Репатрирам произхожда от латинския термин "Patria", което означава "у дома", т.е. репатриране означава буквално връщане в Отечеството. Терминът репатриране се използва за лица, които са бежанци, пленници и други,когато биват връщани в държавата, където са родени или са нейни граждани.Най-често под репатриране се разбират случаите, при които някой емигрант е връщан обратно в родината си.

Депортацията се определя като принудително изгонване с наказателна цел от страната на лица от постоянното им местожителство или на нежелани чужденци, признати за нарушители на законовия и административния ред на съответната държава.

В досегашните изследвания, колкото и малко да са те, процесът на насилствено изселване

на таврийските българи след 9.09.1944 г. в повечето случаи е наричан репатриране.

Съветско-руската историография също използва термина репатрирам. Само че в руско-съветската репресивна политика, както посочих по-горе има вековна традиция на депориране на народи. Диктаторът Й. Сталин не репатрира, а депортира народите - "врагове."

Българският дипломат Иван Д. Станчов в своите спомени, публикувани през 2005г. използва термина репатриране, но в кавички. Като пълномощник на българското правителство в акцията по преселение на таврийските българи в България о.з. полковник Любомир Кузупов е озаглавил своите спомени "Репатрирането на нашите сънародници от Таврия и Крим през пролетта на 1944 г."

С други думи репатриране има преди преврата на 9.09.1944 г., а не след тази дата. Таврийските българи са репатрирани доброволно в България до 9.09.1944 г. и депортирани насила в СССР след 9.09.1944 г.

С оглед на това считам, че използването особено от български историци на неправилен термин като репатриране за характеризиране на принудителното изселване на таврийските българи след 9.09.1944 г. е недопустимо и цели да оправдае съветските комунистически репресии, извършени спрямо български граждани на българска територия в условията на чужда окупация.

По силата на Хагската конвенция от 1899 г., прилаганаи по времена Нюрнбергските процеси срещу нацистките военнопрестъпницислед Втората световна война депортацията е престъпление срещу човечеството. Престъпление срещу човечествотов международното право е извършването на тежки жестокости срещу големи маси хора и то представлява най-високата степен на престъпна дейност.Масови убийства, изтребления, депортация, поробване на цивилно население преди или по време на война, преследване по политически, расови или религиозни причини и други нечовешки дейности, отговарят на определението за това престъпление, ако са част от широко разпространена и системна практика, каквато има в СССР по времето на сталинската диктатура (1929-1953).

Депортацията е вид етническо прочистване на населението. Етническото прочистванеилиоще етническа чисткае процес на планирано и координирано изтребление или насилствено изселване на един етнос от неговото землище.

Като типични примери за етническо прочистване могат да се посочатарменският геноцид, проведен от младотурците в началото на XX век или пък прогонването и избиването на тракийските българии заграбването на имотите им от турската държава през 1913 г.

Българите в Македония в края на XIX и през целия XX век са били обект на жестоко етническо прочистване от страна на турци, гърци, сърби и сърбомани комунисти.

В по-ново време пример за множество етнически чистки има по време на време на войните в бивша Югославия (1991-1999).

В исторически план СССР си остава първенец в този вид колективна репресия спрямо стотици хиляди хора не само като мащаби, но като и системност и последователност в прилагането й.

И до днес обаче Русия като приемник на СССР, не признава депортациите за престъпление срещу човечеството.Това е последователна политика на руските управници, която доказва тяхната отдалеченост от принципите на хуманността и международното право, както и липсата на всякакви усилия да се скъса със зловещото комунистическо минало.

Доказателство за това е, че българската историография към този момент не разполага с официални съветски и руски документи за депортирането, репресиите и убийствата на таврийските българи през 1945 г. Същото, между впрочем важи и за депортирането на кримските българи година по-рано. Такива документи остават дълбоко засекретени и изцяло недостъпни за изследване от българските историци. Това е политическо решение на московските господари. Причината е ясна. Ако се даде такъв достъп, ще рухне изцяло митът за съветското освобождение на народите на Източна Европа от фашизма и ще се разкрие участието на съветската власт и Червената армия в още едно престъпление в окупирана Източна Европа, извършено в случая на територията на България.

Събитието от българската истрия, което задейства веригата от процеси, довели до депортирането на таврийските българи е превратът на 9.09.1944 г.

След успеха на Яш - Кишиневската операция в края на август 1944 г. Червената армия достига р. Дунав, принуждавайки германския съюзник Румъния да капитулира.

Съветското върховното командване замисля да се предприеме на територията на България настъпателна операция, като за това се отделя цял фронт (Трети украински) и се вземат мерки да се постигне изненада чрез бърза подготовка и светкавично осъществяване на операцията.

Първата задача на фронта е да нахлуе в България и да постави под контрол територията ни до линията Русе - Карнобат - Бургас. Отделено е специално внимание на завземането на градовете Варна и Бургас и на пленяването на германските кораби в двете пристанища. Крайната цел на "българската операция" на Червената армия е овладяването на района на София и пълното окупиране на България.

На 5.09.1944 г. СССР обявява война на България. Й. Сталин действа едностранно, без одобрение на западните си съюзници. Обявява ни война без повод и основателни причини.

Рано сутринта на 8.09.1944 г. командващият 3-ти Украински фронт армейски генерал Фьодор Толбухин заповядва на войските си да преминат румъно-българската граница и да започнат окупацията на Североизточна България.

Окупаторът на България съветският генерал Фьодор Толбухин

"Българската операция" на 3-ти Украински фронт протича безпроблемно и без съпротива от страна на Българската армия, за което предварително са се погрижили агентите на Й. Сталин в София.

Поради преврата и на 9.09.1944 г. и това, че страната ни е обявила война на Германия, Й. Сталин решава да прекрати състоянието на война с България. Военните действия в България са прекратени от 23 ч. на 9.09.1944 г. Съветските войски обаче продължават настъплението си на запад и влизат в София на 15.09.1944 г. С това окупирането на страната приключва.

От военната операция на Червената армия се възползва т. нар. "Отечествения фронт "- обединение на съветската "пета колона" в България начело с комунистите. В условията на започнала съветска окупация този "Отечественият фронт" овладява властта.

На 9.09.1944 г. в София чрез преврат е свалено от власт демократичното правителство на земеделеца Константин Муравиев. Всъщност превратът е извършен под ръководството на СССР и неговите разузнавателни органи, с помощта на съветската агентура в България. Самите въоръжени терористични формирования, т. нар. партизани от БРП (комунисти) нямат никакво участие в завземането на властта и формирането на правителството на ОФ.
Беглецът на Запад, бивш шеф на съветското разузнаване на Валтер Кривицки, свидетелства в книгата "Аз бях агент на Сталин", че овладяването на България от съветската "пета колона" е било подготвяно от много дълго време.

Цялата съветска политика от 1919 до 1944 г. спрямо България е подчинена на целта

на съветските болшевики да завладеят България, да я болшевизират и тотално да я подчинят, което и става. За изпълнението на тези цели Москва използва най-голямата терористична организация в историята на човечеството Коминтерна и нейната послушна секция БКП. Средствата за постигането на целта са терора, метежите, убийствата, шпионажа, саботажа, подривната дейност, достигнали широки мащаби против българската държава тъкмо по време на Втората световна война (1941-1944).

Самото завладяване на територията на Царство България от страна на войските на 3-ти Украински фронт носят чертите на агресия и окупация. Няма никакви следи за освобождение и други подобни акции, която догма бе наложена в продължение на десетилетие от съветската и българската комунистическа пропаганда.

Съветските кореспонденти на в. "Правда" Вадим Кожевников и Михаил Сиволобов в писмо до Г. Димитров от 24.09.1944 г. признават факта, че България е била окупирана от Червената армия:

"Значителна част от българския народ и някои кръгове от Отечествения фронт разглеждат навлизането на Червената армия в България не като освободителка, а като въоръжено обезпечаване на установяване на съветския строй." (2)

Последиците са трагични за България. Започва нейната болшевизацията. Най-активният период на болшевизацията на страната е от септември 1944 до края на 1947 г. и съвпада с периода на съветската военна окупация. Тогава Й. Сталин третира България сурово като победена държава. Икономически я ограбва и извършва масов терор спрямо българския народ чрез подведомственото НКВД и комунистите в правителството на ОФ. СССР дори задига българските исторически архиви, които и до днес счита за ''трофейни.''

Заграбването на българските исторически архиви и третирането им по този начин още веднъж доказва, че Червената армия е окупатор. Този акт на окупатора цели тотална подмяна и фалшифициране на най-новата българска история и представянето й в удобен за Москва начин, което съчетано с десетилетната руска пропаганда към този момент е печален факт.По волята на Й. Сталин въпреки хилядите жертви и безспорния военен принос на Българската армия през 1944-1945 г. за разгрома на Германия България не е призната за ''съвоюваща'', а остава победена държава с всички произтичащи от това отрицателни последици.

Червената армия става въоръжена опора в окупирана България на новата комунистическа власт, която започва масови репресии над българския народ. Терорът е добре организиран и направляван от Москва. От там Г. Димитров изпълнява указанията на Й. Сталин, като препредава заповедите му на руски език от името на ЗБ на ЦК на БРП (комунисти).

Той нарежда буквално: "да бъде очистена българската земя от немските разбойници и техните подли помагачи" и "да бъде изкоренен великобългарският шовинизъм. "(3)

В секретна Инструкция от 45 точки КАА /08.113 Москва, 2.VI.1947г. НК/ 00347 за управлението на окупираните източноевропейски държави на Съветската армия се вменяват задължения като разписаните в точки 3, 4, 6, 40. Акцент в тях е словосъчетанието "да се ликвидират", (разбирай "да се избият"). Цитат от т. 40 на тази секретна Инструкция: "Да се арестуват всички политически противници. Специално да се преследват противниците, които имат авторитет сред населението.Да се ликвидират всички политически противници и след това да се обвинят в тежки криминални престъпления."(4)

Убийствата без съд и присъда след 9.09.1944 г. са част от планираното поробване на България. Изтреблението на българския национален елит цели да улесни това поробване от СССР. България фактически изживява третата си и най - голяма национална катастрофа, последиците от която се чувстват и до днес.

С активното съдействие на новата отечественофронтовска власт след преврата на 9.09.1944 г. съветските войски се разпореждат тотално в България. Червеноармейците действат брутално и безнаказано, като извършват грабежи, изнасилвания и убийства.

Тези действия като засяга всички българи, дори някои комунисти.

На 22.09.1944 г. българският комунистически вожд Георги Димитров моли в писмо на руски език диктатора Й. Сталин Червената армия, която вече в течение вече на две седмици е окупирала България да спре грабежите, насилията и мародерствата си на българска територия. Точка 5 от писмото гласи следното: "Известни са редица случаи на насилие по отношение на местното население на завзетите територии от някои военнослужащи от тиловите части на Червената армия. Така например:
а) произволно се отнемат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти без знанието на местната власт и без да се оформи по съответен начин изземването на животните и хранителните продукти;
б) произволно се изземват държавните и гражданските частни превозни средства и смазочни масла. Това води до срив на есенната сеитба;
в) някои военнослужащи в пияно състояние нахлуват през нощта в частни домове в градовете и селата, грабят, а в някои случаи изнасилват жени и убиват мъже. В с. Див Дядово, Шуменски район, е убит заедно с други и стар член на Комунистическата партия.

Писмото на Г. Димитров до Й.Сталин разобличава изцяло мита за Червената армия като "освободител'' на България.То доказва, че управляващите комунисти са се отказали доброволно от държавния ни суверенитет в полза на чужда окупационна армия и държава и са им дали възможност да се разпореждат безнаказано със съдбините на българския народ.

Срещу верноподаническата молба Г. Димитров обещава пред съветското ръководство българското правителство да задоволи всички нужди на съветската армия, което и става.(5)

Наскоро публикувани архивни документи дават представа за тежките загуби, нанесени на България от окупационната Червена армия във финансово-стопански план. По най-нови данни над133 милиарда лева, или около 300 милиона тогавашни долара, е струвала окупацията на България от съветската армия през 1944 г. До тази огромна сума достигат съвременни изследователи след проучване на архивите на БНБ.Различните прояви на престъпни действия на съветски войници продължават до края на престоя им в България - декември 1947 г. За това свидетелстват възраженията на

Г. Димитров през 1946 и 1947 г.

Генерал С. Бирюзов дори нарежда да се извършат публични разстрели на съветски войници, уличени в мародерство. През април 1947 г.

той уведомява властите в София, че за престъпления срещу български граждани през 1946 г. "строго са наказани" 17 съветски военнослужещи, сред които и офицери с различни срокове лишаване от свобода - от 1 до 3 години. Престъпленията им са свързани с кражби на имущество или опити за изнасилвания.

Малкият брой осъдени съветски войници не бива да ни заблуждава за големия мащаб на съветските изстъпления на българска територия. Той е свързан с факта, че хората са се страхували да търсят правосъдие в онези мрачни години на повсеместен "червен терор".

Създалата се в България обстановка след 9.09.1944 г. и окупацията й от съветските войски предвещават неблагоприятни перспективи пред таврийските българи. Първата жертва на новата политическа конюнктура е техният водач Мишо Хаджийски. Превратът на 9.09.1944 г. го заварва в Белоградчик. Тук той се е установил от пролетта на същата година. М. Хаджийски е част от групата интелектуалци, евакуирали се от София след големите англо-американски бомбардировки. Сключва брак със студентката по немска филология Савка Рафаилова Николаева. Дните на радост и надежда са помрачени от преврата на 9.09.1944 г.

В Белоградчик на 9.09.1944 г. влизат комунистическите терористи - т. нар. партизани.

Кумът на М. Хаджийски Иван Обрешков е свидетел на събитието и описва появата на тази сбирщина: " На 9 септември към 9 часа по шосето откъм Орешец се зададе колона от 15-20 въоръжени партизани. Те се стараеха да изглеждат като войскова част. Ятаци, помагачи, отклонили се от запаса, изключени ученици ги следваха, без оръжие и в нестройна крачка. Колоната спря на площада. Гражданите останаха в домовете си. Прозорците на къщите бяха затворени. Никой не ги посрещна. Никакви цветя не бяха поднесени на "народните освободители." (6)

Датата 9.09.1944 г. пречупва личната съдба на М. Хаджийски. В живота му настъпва трагичен обрат. М. Хаджийски е силно обезпокоен от развоя на събитията. По радиото на 9.09.1944 г. чува вестта за преврата в София и създаване на новото правителство на Отечествения фронт начело с националния предател и професионален превратаджия Кимон Георгиев.

Имената на министрите не му говорят нищо, но при регентите е друго. Познава един от

тях - комуниста Тодор Павлов. Някога в Киев той се е срещал с него, когато същият е преподавал марксистка философия. Когато по радиото е съобщено, че Т. Павлов става

един от регентите на малолетния български цар Симеон II, М. Хаджийски му изпраща поздравителна телеграма. Прави го искрено с добри намерения, с наивната вяра, че комунистът философ не ще допусне ексцесии и изстъпления.

На 26.09.1944 г. в София пристига съветският писател Константин Симонов, приятел и връстник на М. Хаджийски, на когото е възложено да привлече българските писатели да пишат славословия за СССР. М. Хаджийски се надява, че е забравен от съветските тайни служби, но това са измамни илюзии.

К. Симонов е предан на съветската власт казионен писател и посещението му в окупирана България въобще не е случайно. Предстои прочистване на българската интелигенция, а ролята на казионните съветски писатели, които да дадат тон на насоката за разправата с неудобните "фашисти" с перо е голяма.

Според кума на "таврийския Йовков" Иван Обрешков М. Хаджийски става жертва на клопка на съветските специални служби с личната намеса на генерал С. Бирюзов. (7)

М. Хаджийски отива на срещата на 26.09.1944 г. в София без никакви притеснения. Той е нетърпелив да разговаря с връстника и колегата си К. Симонов. Изненадващо, когато влиза във Военния клуб, М. Хаджийски е арестуван от съветските органи, които го предават на българските "народни милиционери."

В ареста М. Хаджийски престоява 52 дни от 26.09 до 16.11.1944г. Този период е документиран точно в служебната бележка, издадена от Дирекция на народната милиция, запазена и до днес.

В дирекция на милицията е подложен на разпити и жестоки изтезания. Целта на комунистите изглежда е била да изтръгнат от него необходимите показания за случилото се във връзка с преселението на таврийските българи или пък да го обработят идеологически и превърнат в послушен пропагандатор на СССР и на новата комунистическа власт, кичеща се като "народна."

М. Хаджийски е всепризнат водач на българската таврийска общност, с безспорни заслуги за преселението на една част от нея в годините на Втората световна война в прародината.

Болшевишките управници на СССР имат изпитана стратегия спрямо такива ярки национални личности. Съветската практика към такива лидери от национален мащаб е неутрализирането им до степен на поставяне в условия или зависимости да работят за Москва, а ако това не стане следва физическо ликвидиране.

Изглежда арестът на М. Хаджийски цели изпълнение на първата част на старгегията. Лидерът на "изменниците" на съветската родина трябва да бъде превъзпитан и евентуално спечелен да обслужва целите на окупатора. М. Хаджийски има много големи "вини" пред съветския окупатор. И тук не става дума само за организирането от него преселение, в което той активно участва. Проблем е и това, което М. Хаджийски създава като творчество. Непростимо за съветските болшевики е изнесеното от него в книгата му "Българи в Таврия". Там М. Хаджийски открито описва престъпленията на болшевиките спрямо българите в Таврия и Украйна, две от които са най-големи - разкулачването по време на насилствената колективизация през 1929-1930 г. и изкуствено предизвикания от Москва масов глад (голодомор), довел до милиони жертви през 1933 г.

М. Хаджийски прави забележителни прозрения за вековната антибългарска насоченост на руската политика, общовалидни и до днес. Така в "Българи в Таврия" той изрично отбелязва: "Руските правителства, независимо какви бяха, винаги имаха един стремеж - да ни порусят." (8)

С други думи М. Хаджийски достига до заключението, че асимилацията на българите и тяхното унищожение е била неизменна цел на всички руски власти. Извод, който между впрочем правят и великите наши възрожденски водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Захарий Стоянов. Затова М. Хаджийски трябва да заплати с живота си за своята откровеност като водач на таврийските българи и изследовател на тяхната история и съдба.

Важно е да се посочи отношението на колегите му към него по време на престоя в следствения арест. Писатели комунисти като Крум Кюлявков, Людмил Стоянов и регента Тодор Павлов, които познават творчеството му не се застъпват за него. Т. Павлов му благодари за поздравителната телеграма, но добавя важни думи в своя отговор, които показват защо М. Хаджийски е бил арестуван: "Трябва да проявиш пълна дисциплина и пълна откровеност." (9)

Тогава М. Хаджийски разбира, че целта на милиционерите е била да го превъзпитат идейно и национално, да го принудят да се отрече от българското си достойнство и съзнание и да предаде българите, избягали от големия коцентрационен лагер, наречен Съветски съюз.

На 16.11.1944 г. М. Хаджийски е освободен временно. Дават му отстрочка да осмисли поведението си, т.е. да се "поправи." Той се връща в Белоградчик при съпругата си.

Не смее обаче да говори за престоя си в подземията на "народната милиция". Само пред майката на кума му Иван Обрешков описва жестоките мъчения, които е изтърпял.

По това време милиционерите продължават да го следят стриктно. Те чакат повторна заповед, за да го арестуват. М. Хаджийски живее всеки ден в тревога и страх.

Сутринта на 7.12.1944 г. трима милиционери, въоръжени с шмайзери, чукат на вратата

на квартирата, в която е младото семейство. На въпроса на Савка "Кого търсите?", милиционерите отговарят: "Да дойде Мишо Хаджийски за справка." Минават минути в очакване повиканият да се яви. Съпругата Савка, разтреперена и безсилна започва да подбира най-топлите дрехи. М. Хаджийски вече е решил съдбата си. Сломен от изтезанията и знаейки какво го очаква, се самоубива с пистолет. По своя воля прекратява живота си, за да не изпитват сатанинско удоволствие слугите на болшевиките, когато го измъчват. Така талантливия българин и поет от Таврия става жертва на терористичния комунизъм.

Мишо Хаджийски - българският патриот от Таврия,

когото комунистите арестуваха, изтезаваха, сломиха и убиха

Първите срещи на таврийските българи със съветските войски в септември 1944 г. въобще не са ги очаровали.

В спомените си инзовецът Г. Журков, чието семейство е било настанено в изцяло турското село Вокил, Дуловска околия в Лудогорието отбелязва като зловещо предзнаменование думите на съветския офицер, командващ отседналата в селото военна част: "Вечерта в деня на идването й, този военачалник се оказва в двор, съседен на двора, в който беше настанен чичо ми. Чичо със щайга кехлибарено грозде се явил пред този военачалник. Той с радост приел гроздето и бил много изненадан от добрия чист руски език на чичо. В разговора с него чичо му разказал за своята одисея, довела го в България. Военачалникът с особен строг глас му заявил: "Вы изкалечили не толкько собственную жизнь, но и жизнь ваших детей!"

След тези думи той поблагодарил на чичо за гроздето и заключил: "В этом вы совсем скоро убедитесь лично!" (10)

В тези две изречения има заплаха и те са ясен знак какво чака таврийските българи преселници.Явно окупационната Червената армия е стъпила на българска територия с предварителен план за тяхното депортиране.Настъпват дни на тревожно очакване за нещо неизбежно и жестоко, което се подготвя.

В първите дни след 9.09.1944 г. новата "народна власт", особено по места в Североизточна България не гледа с добро око на таврийските българи. За тях става ясно, че ситуацията е коренно променена в сравнение с отношението на българската държава от преди преврата. Липсват предишните грижи на българската държава.

Сред таврийските българи долита и смразяващата новина за самоубийството на техния водач М. Хаджийски, благодарение на чиито решаващи усилия те достигат прародината. Скоро "народната власт" започва да събира сведения за преселниците. Веднага след 9.09.1944 г. постъпват сведения към околийските и областните центрове за настанилите се по добруджанските селища таврийски българи преселници.

Първите два документа, в които се засяга съдбата на таврийските българи са от октомври 1944 г.

На 4.10.1944 г., т.е. още преди сключването на примирието в Москва външният министър

в правителството на ОФ професор Петко Стайнов (1890-1972) изпраща докладна записка до Минитерския съвет, в която подсеща колегите си министри, че съветските власти рано или късно ще поставят въпроса за тези наши сънародници, посочени общо като "381 семейства". Затова проф. П. Стайнов предлага правителството да направи постъпки пред върховното съветско командване. "Ясно е, че като българи ние би трябвало да се застъпим за тия наши сънародници, които са дошли доброволно в България" - заявява своята позиция. (11)

Професор Петко Стайнов

Вторият документ от този период е на тутраканския околийски управител Стоил Машев. На 15.10.1944 г. той изпраща телеграма до МнВР в София. Тя е реакция на първия опит от съветска страна за организиране на депортацията на таврийските българи и същвременно израз на безсилието на българските административни власти да се противопоставят на това престъпление. В телеграмата се предлага изселването им да не се осъществява посред зима, а да стане "напролет и то съгласно желанието на таврийците." (12)

В тези дни таврийските българи дават първите си жертви. Те са резултат от безогледния терор над местното българско население.Така например настанилият се в добричкото село Стожер Иван Константинов Кьосев е убит от преминаващите през селото съветски войници на 25.10.1944 г. (13)

На 28.10.1944 г. в Москва българската делегация подписва примирието със съюзниците от Антихитлеристката коалиция. Самото примирие не предвижда пълна и безусловна капитулация на България, но фактически с военното присъствие на съветските войски я поставя в режим на окупация. Примирието съдържа доста тежки клаузи, неизбежна последица за една победена без бой от съветската агентура и Червената армия държава.

След подписването на примирието от 28.10.1944 г. в страната се установява Съюзна контролна комсиия (СКК).

Тя се събира в пълен състав и пристъпва към своята дейност на 29.11.1944 г.

Неин председател е маршал Ф. Толбухин - командващ окупационните войски от 3-ти Украински фронт. Заместник - председател е генерал - полковник Сергей Бирюзов,

а политически съветник - пълномощният министър на СССР в София Александър Лавришчев. Поради заетостта на маршал Ф. Толбухин и почти постоянното му отсъствие от България председателството се осъществява фактически от заместника му - генерал - полковник С. Бирюзов.

Генерал - полковник Сергей Бирюзов - фактическият управител на

България по време на съветската окупация (1944-1947)

Официалните отношения на СКК с българското правителство се поддържат само чрез ръководството й. Останалите членове на СКК нямат право да се обръщат директно към правителството по каквито и да е въпроси. Това важи и за ръководителите на военните мисии на Великобритания и САЩ в България - генерал-майор У. Оксли и генерал-майор

Д. Крейн.Така СКК се ръководи от представителите на СССР, а английските и американските й членове са с ограничени и почти формални функции.

Българското правителство оказва пълно съдействие на СКК. То се стреми да спазва стриктно всички клаузи на сключеното примирие. За тази цел е създадено и специално Комисарство за изпълнение на съглашението за примирие с ръководител министъра на външните работи проф. П. Стайнов.

Въз основа на примирието в областните центрове и по-големите градове на България се разполагат съветски военни комендатури и гарнизони, което още веднъж доказва, че

Й. Сталин третира страната ни като окупирана държава.

През ноември 1944г. в София пристига Александър Лавришчев. Той е бивш пълномощен министър на СССР в Царство България от 1940 г. до септември 1944 г. Сега заема друга длъжност - политически представител на СССР в СКК. В това си качество той издава заповед да започне изготвянето на списъци на намиращите в различните околии на страната таврийски българи.

Отново под настиска на съветските представители се преминава към следващия етап на репресията спрямо таврийските българи. Важна дата, маркираща новата антибългарска политика на правителството на ОФ към таврийските българи е 22.11.1944 г. Тогава вследствие на инструкциите на Ал. Лавришчев се появява следната телефонограма:

ТЕЛЕФОНОГРАМА

№ 1653

Гр. Варна, 22. XI.1944 година

До господа Околийските управители на

Добрич, Тервел, Г. Тошево, Балчик и Шумен

По искане на Съюзническата контролна комисия, представете веднага пълен списък на всички намиращи се засега в околията таврийски българи, дошли от Съв. Съюз през време на войната, с: име, презиме, фамилия, възраст, занятие, местожителство в Съв. Съюз, сегашен точен адрес в България, членовете на семейството дадени заедно, какво имущество са донесли и какво притежават сега.

ОБЛАСТЕН ИНСПЕКТОР ПО ОБЩ. ГРИЖИ: С. Симеонов.

Сведенията да бъдат представени най-късно до 23 того, 10 ч. преди обед на тел. 33/51.

Да се предаде на Тервел и Г. Тошево. (14)

Това е първият документ, от който съдим, че таврийските българи стават обект на специални "грижи" от страна на новата комунистическа власт. Подробната им регистрация цели само едно - подготовка за депортация.

Телефонограмата отразява и възпроизвежда под вид на инструкции официалната позиция на СССР към таврийските българи преселници в прародината им. А тя е че всички съветски граждани, установили се на българска територия след началото на германо-съветската война на 22.06.1941 г. трябва да бъдат върнати обратно в СССР.

Пагубна се оказва ролята на българските административни власти в Североизточна България, които стават послушни изпълнители на заповедите на Червената армия. Тези действия на българските власти още веднъж по категоричен начин разбиват дълбоко насадения и до днес комунистически мит за Червената армия "освободителка." Отечественофронтовска България е пълен антипод на Царство България до 9.09.1944 г., която е свободна държава, обединена почти териториално със своя национална политика. България под управлението на ОФ след 9.09.1944 г. е окупирана държава без суверенитет и собствена политика, буквално следваща заповедите на Москва.

Телефонограмата от 22.11.1944г. веднага започва да се изпълнява. Държавната машина

на репресията спрямо таврийските българи е задействана с пълна сила. Най-усърдни се оказват добричките комунисти. На22.11.1944г. Добричката градска община с новоназначения комунистически кмет и секретар Иван Янков дава подробен и пълен доклад за настанените в града по квартири 76 семейства със 123 члена, предимно работници. (15)

Подробни сведения по същото време дава и околийският началник на МВР Добрич,

според когото таврийските преселници са 71 семейства с 110 членове. (16)

В началото на новата 1945 г. "народната милиция" предприема още по-строги мерки спрямо тях. Това става отново след съветски натиск. През януари 1945 г. министрът на въшните работи проф. П. Стайнов и министърът на вътрешните работи Антон Югов, и отдел "Административна служба", са известени за искането на представителя на СССР

в СКК Ал. Лавришчев за уточняване на броя на българите от Таврия и тяхното поетапно прехвърляне обратно в СССР. (17)

Забележете подхода на съветските представители. Българските министри са известени, т.е. уведомени не от кого да е, а от съветския представител в СКК. Сякаш са някакви чиновници за специални поръчки на повикване! Това доказва подчинеността на българските министри в т. нар. правителство на ОФ, последица от окупацията на страната ни от Червената армия и Московското примирие и назначаването на едно послушно марионетно правителство.

Важно е да се уточни и реакцията на правителството на съветското искане, което фактически има роля на заповед или най-малкото инструкция за изпълнение.

В лична среща със съветския представител Ал. Лавришчев проф. П. Стайнов се опитва

да отклони искането, като формулира позиция, че таврийските български са специфичен случай. Като професор по право той поставя въпроса на юридическа основа.

За да обоснове своята позиция, той изтъква редица аргументи. Водещ от тях е, че таврийските българи са с български произход и след пристигането си в България са получили българско поданство на законно основание, т.е. имат право на закрила от страна на българската държава. Проф П. Стайнов допълва още, че са били оземлени, младежите отбиват редовна военна служба и в момента са на фронта, където воюват срещу Германия. Има и сключени бракове на таврийски преселници с местни българи.

Искането на СССР обаче е неумолимо и подлежи на безусловно изпълнение.

Ал. Лавришчев отговаря, че съветското командване се съгласява да разгледа допълнително този въпрос, който трябва да бъде отнесен до Москва, където да се произнесат по него. Така Ал. Лавришчев фактически признава, че съдбата на таврийските българи окончателно ще бъде решена на най-високо ниво в Москва, т. е. от Й. Сталин. А от него милост никога не може да се очаква особено спрямо българи.

Като оглавяващ комисарството по изпълнение на съглашението за примирие проф. П. Стайнов се обръща на 10.01.1945 г. с писмо към областните директори, в което нарежда да бъдат изготвени списъци на таврийските българи, но с изрични указания в тях да присъства информация дали са приели българско поданство и дали служат в армията.

Тези списъци трябва да бъдат предоставени на СКК, докато тя реши въпроса. Дотогава всички таврийски българи трябва да останат по местата, където живеят. (18)

Вижда се колебливостта на позицията на външния министър. Независимо от мотивите му, той фактически става съучастник в акцията по регистрация на подлежащите на депортация таврийски българи.

На 22.01.1945 г. в допълнение на телефонограма № 1653 от 22.11.1944 г. заместник - областният управител на Варна Милушев дава допълнителни указания до околийските управители в областта: "Всички таврийски българи, които сами пожелаят да се изселят в СССР, могат да направят това. Всички таврийски българи, които не желаят да се изселят в СССР, остават по местата си." (19)

Но за отстъпки и дума не може да става. По-скоро това е коварна маневра на "народната власт" за присписване на вниманието на подлежащите на депортация таврийски българи, до които вече са достигнали тревожните сведения за това, което ги чака и затова са започнали да се укриват.

Всъщност тъкмо укриването на таврийските българи ускорява процеса на насилствената им депортация. Действията на външния министър проф. П. Стайнов водят фактически само до временно отлагане на депортацията, но не и до осуетяването й.

Само 4 дена след указанията, пак в допълнение към телефонограма № 1653 от 22.11.1944 г., се появява друга важна телеграма. Телеграма № 606/ 26.01.1945 г. на околийското управление на МВР - Добрич до кмета на общината в добричкото село Стефаново разпорежда:

"Наредете да се докарат под стража в управлението ми следните чужди поданици, най-късно до 28 т. г. неделя 08.00 часа сутринта, за да бъдат предадени на Варна по искане на Съюзната контролна комисия: Михаил Димитров Хаджиолов, Иван Андреев Сеов и Махаил Савельов Паскалев."

Кметът изпълнява веднага и отговаря чрез саморъчно написана бележка за М. Паскалев - "такова лице няма в общината".

Изводът е, че същият таврийски българин се е укрил и не е могъл да бъде намерен към този момент. За неговата съдба писмените сведения в архивите липсват.

Укриват се и цели групи таврийци. Затова говори друг документ от същото време.

С телеграма № 716 от 30.01.1945 г. околийският управител на "народната милиция" в Добрич нарежда на завеждащия милиционерски участък в добричкото село Крушари: "Докарайте под стража в управлението ми лицата таврийски българи: Александър Григориевич Белчев, Петър Тодоров Русев, Димитър Тодоров Мойсев, Никола Иванов Стоянов, Иван Андреевич Окофоров, Михаил Димитриевич Конеонов, Иван Андреевич Себов и Елена Александрова. Всички от село Добрево Добричко за предаване на Контролната комисия гр. Варна за справка в Управлението". (20)

Горните телеграми и заповеди доказват по категоричен начин, че в самото начало на 1945 г. насилието над таврийските ни сънародници е вече в ход.

Комунистите впрягат цялата държавна машина, в това число тяхната "народна милиция" и административна власт на отечественофронтовска България, за да издирват и преследват таврийските българи, буквално до последния човек. Все едно става дума за лов на опасни диви животни, а не на хора, при това българи!

Документите за тези срамни действия на комунистическата власт са в изобилие.

На 27.01.1945 г. община Добрич дава първите списъци на 28 таврийски семейства със 101 члена. Община Каварна изпраща на сборния пункт във Варна таврийския българин Игнат Иванов, като прилежно отбелязва, че е предаден "заедно със съпругата, внучката, коня и каруцата. Тръгване 9.04.1945г." (21)

Околийският началник на "народната милиция" на гр. Тервел изпраща в сборния пункт четири лица и две деца таврийски българи, "заловени" в село Тодорово.

Издирват се и се предават на съветските окупационни власти дори таврийски българи, военнослужещи. Такъв е случаят с редник Владимир Сергеевич Байченков от 46-та допълваща дружина в Добрич. Неговият командир получава молба за освобождението му от заместник - кмета на община Преселенци, Ген. Тошевска околия Коев. Всъщност изпълнява заповедта на съветските военни командири, защото в молбата изрично е посочено "съгласно наредбата на съветските власти."

Репресията спрямо него засяга цялото му семейство, тъй като пак в същия документ се посочва, че на 10.01.1945 г. заминава и съпругата му с последния ешелон. (22)

Към края на януари 1945 г. от България са депортирани първата група таврийски българи. Сред тях попадат и бесарабски българи, заселили се в Добруджа преди Крайовската спогодба от 1940 г.(23)

Отново с името на външния министър проф. П. Стайнов са свързани плахите български опити за противодействие на депортацията.

Известна е неговата телеграма от 10.02.1945 г. до царската легация в Москва в която изрично се отбелязва: "Използвайте пръв удобен случай да помолите от името на българското правителство комисията на външните работи да се съгласи да се оставят

в България ония от таврийските българи, които желаят да останат." (24)

Телеграмата на външния министър професор П. Стайнов

до българската легация в Москва от 10 февруари 1945г.

В телеграмата от 10.02.1945 г. външният министър иска да се търси съдействието на

Г. Димитров, който обаче запазва ледено мълчание. Това не е случайно. Все пак е гражданин на СССР и член на ЦК на КПСС. И в този случай Г. Димитров доказва, че е най-обикновен сталински слуга и антибългарин. През 1945 г. той не спасява таврийските българи, обричайки ги на разстрел в България при отказ да бъдат депортирани или на бавна смърт като "спецпреселенци" в съветска Средна Азия или Сибир.

В друга телеграма от 9.03.1945 г. проф. П. Стайнов отново търси услугите на легацията в съветската столица, като дава следните инструкции: "Искането на Съветското командване да бъдат изселени таврийските българи създава огорчение. Направете още една бърза постъпка. Използвайте Лаврищев, който познава въпроса."

Телеграмата на външния министър професор П. Стайнов

до българската легация в Москва от 9 март 1945г.

Какви действия е предприела българската легация в Москва в изпълнение на инструкциите на проф. П. Стайнов към този момент остава тайна. Последващите събития обаче доказват, че инициативата на българския външен министър не само не е успяла, а напротив, предизвиква още по-голям натиск на Москва за цялостна депортация на таврийските българи.

Към края на март 1945г. съветската военна мисия отново повдига въпроса за изселването на таврийските българи.Позицията на членовете на мисията вече е категорична и фактически ултимативна.

На 20.03.1945 г. излиза съобщението на пълномощния представител на Съвета на народните комисари (СНК - правителство - б.м.) на СССР, в което се съдържа нареждането: "…всички съветски граждани включително и таврийските българи, приели или неприели българско поданство, оказали се в хода на настоящата война на територията на България, трябва незабавно да се регистрират при упълномощения представител на СНК на СССР по репатриране за заминаването в родината."

Задължителната регистрация е първата стъпка към подготовката за депортиране. Това е първата официална заповед на съветската власт, пряко насочена срещу таврийските българи.

В друго съобщение от 1.04.1945 г. се посочва срока на мярката: "Указанията срок се съкращава с 10 дни и на 10.04. първият ешелон от Варна за Русе, натоварен с таврийски българи и багажа им трябва да замине!" (25)

Таврийските българи се възприемат като съветски граждани и българското правителство незабавно трябва да ги депортира. Третирането на таврийските българи като съветски граждани означава, че Й. Сталин не признава никакви български разпоредби и закони. Той счита за недействителни актовете на българската държавна власт, която преди 9.09.1944 г. при облекчена процедура им е издавала българско поданство, съобразявайки

с желанията на самите преселници и страдалци, изминали хиляди километри път, за да се върнат в истинската им Родина България.

Това отношение към таврийските българи на СССР е още едно доказателство за реалния статут на България след 9.09.1944 г. - окупирана от Червената армия вражеска държава, третирана сурово като победена с всички произтичащи от това отрицателни последици. За Сталин таврийските българи са "родоизменници и предатели", които трябва да бъдат наказани за това, че са напуснали и изоставили СССР по време на войната. Нарочени са за колективно наказание.

Организацията и контролът на цялата акция се поема от специални пълномощници на СКК, които са съветски офицери. За Русенска област отговаря гвардейският капитан Дубовик, а за Варненска област - майор Плугитаров. Те лично съставят списъците на лицата, подлежащи на депортация, които се връчват на областните директори. (26)

На българските власти се вменява задължението да осигурят изселниците с хранителни продукти за 15 дни, изчислени по размера на ежедневната войнишка дажба, с бельо, топли дрехи, обувки, както и фураж за добитъка. Преселниците трябва да бъдат насилствено отведени под конвой до специално устроени събирателни пунктове в градовете Русе и Варна, откъдето да бъдат депортирани до СССР.

За да постигнат търсения ефект - "окончателно решение" на таврийския въпрос, съветските представители открито заплашват българските власти с "поемане на големи отговорности.", т.е. сериозни международни услужнения.(27)

За успеха на акцията по депортирането съветските представители разчитат на пълното съдействие на отечественофронтовската власт и структурите на "народната милиция".

Съдбата на таврийските българи е предрешена от статута на България след 9.09.1944 г.Правителството на ОФ, дошло на власт с преврат с помощта на съветските танкове не е легитимно и не е признато от великите сили. В България действа примирието, сключено в Москва на 28.10.1944 г., довело до настаняване в страната на СКК, която следи за прилагането му. Нейните членове и главно съветските й представители определят политиката на правителството, а генерал С. Бирюзов е фактическият господар на страната.

Спрямо таврийските българи СКК успява да интерпретира в свой интерес чл. 4 от текста на Московското споразумение за примирие, което гласи следното: "Българското правителство ще освободи незабавно всички военнопленници и интернирани. До получаването на по-нататъшни инструкции българското правителстрво ще обезпечи за своя сметка всички съюзни военнопленници и интернирани, преместени лица и бежанци, в това число и поданиците на Гърция и Югославия, с достатъчно храна, дрехи, медицинско обслужване и санитарни и хигиенни предмети, а така също с превозни средства за връщане на кое и да е от тия лица в държавата му." (28)

Касае се за поет от окупирана България към великите сили от Антихитлеристката коалиция (СССР, САЩ, Великобрирания) международен ангажимент на правителството за незабавно освобождение на всички военнопленници и интернирани и обезпечаването на същите, втова число и на т.нар. преместени лица и бежанци, поданиците на Гърция и Югославия с храна, дрехи, медицинско обслужване и санитарни и хигиенни предмети, а така също с превозни средства за връщане.

Таврийските българи не попадат под нито една от тези категории лица. Те изрично никъде не са посочени. Затова са особен случай, който примирието на засяга, т. е. действията на неговите клаузи не се разпростират спрямо тях.

Съветските представители обаче се позовават на чл. 4 от споразумението за примирие,

като го тълкуват твърде широко и в своя полза. Считат таврийските българи, върнали

се през войната в своята прародина за т. нар. преместени лица. Явно изпълняват инструкциите на Й. Сталин да намерят някакво оправдание, за да бъде обосновано заслуженото "наказание" на таврийските българи, дръзнали да извършат "престъплението" да напуснат комунистическия концлагер СССР и да се завърнат в прародината си.

Прави впечатление, че проф. П. Стайнов не се впуска въобще в спорове със съветските представители на това основание - за категориите лица, които засяга действието на

чл. 4 от споразумението за примирие, а е имал такава възможност и експертиза като професор по право.Той обаче избягва такива "излишни" спорове. Може би е стреснат от предупреждението на СССР за настъпване на сериозни международни усложнения за България при неизпълние на съветските искания. Освен това същото време проф. П. Стайнов води борба за признаване на българското правителство и България като "съвоюваща държава." В крайна сметка не постига нито едното, нито другото изцяло по вина на СССР. На Й. Сталин му е била нужна бедна, унизена и зависима от него окупирана България, съветизирана брутално след три години окупация (1944-1947).

След ултимативните съветски искания се задейства цялата административна държавна машина. Областните директори на Варна Георги Трайков и на Русе Боян Българанов дават своите нареждания на околийските управители.

Един от най-важните документи за репресията над таврийските българи е телеграмата на Георги Трайков от 2.04.1945 г., оценена с основание като "убийствена" спрямо тях.

Георги Трайков по фамилия Гировски е земеделец, съюзник на комунистите и водач на казионно комунистическо БЗНС (1947-1975). Той достига до най-високите постове в държавната йерархия на НРБ - председател на Президиума на Народното събрание (1971) и първи заместник - председател на Държавния съвет (1971-1974).

Това е наградата за вярната му служба на БКП и на СССР. Нейното начало е поставено след преврата на 9.09.1944 г., когото му е поверена длъжността областен управител (директор) на Варна. По това време Добричка околия е във Варненска област, а тук както знаем са се заселили доста таврийски българи.

Георги Трайков - земеделецът комунист, който обрича на смърт

хиляди таврийски българи със своята телеграма от 2 април 1945г.

На 2.04.1945 г. Г. Трайков издава телеграма № 1486 до околийските управители на Варненска област. Тя започва с възпроизвеждане на съветската теза, че таврийските българи са съветски граждани. По-нататък Г. Трайков посочва, че "подлежат на отправяне в родината им съгласно чл. 4 от съглашението за примирие."

Не е ясно дали Г. Трайков е проявил инициативност в такава произволна интерпретация или някой друг му е подсказал. Предвид наличието на съветски съветници, нахлули в България заедно с Червената армия и действащи явно по време на окупацията, последната хипотеза не е невъзможна. Още повече, че Г. Трайков не блести с интелект и е фактически служител на отечественофронтовската администрация, обслужваща окупатора.

Поради обстоятелството, че броят на таврийските българи в двете области е най-голям, се заповядва до 5.04.1945 г. да започне подготовка за ликвидиране на домакинствата им в срок до 10 дни. Таврийските българи, подлежащи на депортация могат да вземат със себе си целия домакински багаж и движима собственост, но нямат право да продават и прехвърлят земята, която им е дадена от българското правителство. Тя остава на разположение на българската държава. Над нея е наложена възбрана по политически причини. Доведеният от тях от СССР добитък също не може да бъде продаван, като задължението им е да го вземат със себе си. Преди тръгването си таврийските българи са задължени да си приготвят храна и фураж за добитъка само за 15 дни.

В указанията на двамата областни директори на Варна и Русе се засяга и въпросът за смесените бракове, които таврийските българи са сключили в България с местни българи. Предвижда се същите лица от смесени бракове да подават заявления чрез областния директор до съответния пълномощник на СКК по депортирането, наречено официално "репатриране."(29)

Кметовете на населените места, където са устроени таврийските българи са задължени

да ги поставят под постоянно наблюдение "като не се позволи отклоняването им от местожителство." (30)

В същото време кметовете трябва да съставят подробни списъци с подлежащите на депортиране таврийски българи, определени за "съветски граждани."

Кметовете комунисти се престарават в изпълнение на тези заповеди. Те дори започват да изписват чисто българските имена на преселниците с руско звучене. Така трябва да докажат лъжата, че са съветски граждани. От кметовете се изисква и те съставят списъци с подписи на таврийски българи, с които те са информирани да се явят със събрания си личен багаж в съответните пунктове Варна и Русе за отпътуване. (31)

В Държавния архив в Силистра е запазена разписка с имена и подписи на 40 глави на таврийски българи от село Окорш, Дуловска околия, които удостоверяват, че не желаят да напуснат България. Тези, които пък отсъстват са били разписани в такъв дух категорично от съпругите си. (32)

Това е специфична форма на бунт срещу подготвената депортация. Не е ясна съдбата на разбунтувалите се против депортацията таврийци от село Окорш. Най-вероятно все пак насила са били депортирани, или пък разстреляни с наказателна цел.

Този случай на протест не е бил изолиран, защото на 31.03.1945 г. околийският управител на град Дулово Теохаров уведомява кметовете, че срокът за явяването на таврийските българи няма да бъде удължаван и ако мъжете отсъстват, то жените и децата, заедно с цялата покъщнина ще бъдат откарани до Русе. (33)

Не се прави изключение дори за учениците, които също следват да бъдат депортирани

за СССР. На тях не се разрешава да завършат учебната година. (34)

Въпреки старанията на местните български власти планът на съветските представители

за депортация не е осъществен изцяло. Забавя се сформиране на групите и за целта са мобилизирани силите на "народната милиция". На 4.04.1945 г. с писмо началникът на МВР - гр. Тервел изпраща до началника на МВР - гр. Добрич заловените в ясеновата гора, впоследствие коригирана на ясеновска община таврийците Васил Георгиев Станчев със съпруга и дъщеря, Иван Петров Челмесчиев със съпруга и майка с по един чифт коне и каруци, натоварени с покъщнината, за които се отбелязва: "Дошли в село Голяма вода на 20.04.1945 г., идващи от село Тодорово, Исперихско." (35)

На 6.04.1945 г. Г. Трайков изпраща телеграма до органите на "народната милиция" и околийските управители, с които нарежда тези от таврийските българи, които не се явят доброволно да бъдат докарани принудително от милицията на 9, 10 и 11.04.1945 г. до Добрич. (36)

Ден преди това новоназначеният дуловски околийски управител Пърлев заповядва на органите на милицията да блокират всички села в околията, където има "живущи и приходящи таврийци." Те трябва да бъдат доведени със силна охрана в милицията в Дулово. Кметовете в околията са задължени да мобилизират целия административен ресурс, с който разполагат от служители и местни активисти. В случай на неизпълнение

на разпоредбите Пърлев заплашва с търсене на наказателна отговорност. (37)

В началото на април 1945 г. след силен административно-милиционерски натиск предвидените за депортация семейства започват да се събират под конвой в двата пункта Русе и Варна заедно с багажите си и добитъка. Тук преминават процедурата по санитарна обработка и след 14-дневен карантирен период са депортирани към СССР. (38)

Точният брой на депортираните таврийски българи не може да бъде установен.

На 10.05.1945 г. Варненският областен директор дава сведения за числеността на депортираните към този момент в областта, които по околии са както следва: Балчишка - 148 души, Генералтошевска - 142, Добричка - 163, Новопазарска - 5, Поповска - 10, Шуменска - 38. Това прави общо за Варненска област - 506 души. (39)

Към 1.02.1945г. броят на заселените се таврийци в Русенска област е бил 1370 души. (40)

Изводът е, че от двете области са депортирани около 1850 души. Всъщност цифрата е по-голяма голяма, защото таврийците са се разпръснали и извън Русенска и Варненска области. Така че най-вероятно около 1900 души са били депортирани.(41)

Непокорните таврийци, които отказали депортиране са били арестувани и по заповед убити. Има масови и индивидуални убийства. От масовите най-известна е екзекуцията на 40-те таврийски българи във Воденската гора.

Сведения за този масов гроб на жертвите на комунизма дава българският емигрант в Австрия Петър Петров, прокуден от комунистическия терор там. През 1952-1953 г. семейството му е било изселено в Лудогорието. Там той се среща с един местен възрастен човек, назован от него с краткото име дядо Михал. Скитайки се из гората, старецът го отвежда до една поляна, където наказателният отряд на НКВД е разстрелял 40 души таврийски българи. (42)

Посочва му и мястото, където са били заровени от екзекуторите. То се намира във воденската гора, между селата Воден и Острово, Разградско, отстоящи на 5-6 км. едно от друго. Тук по време на бомбардировките над румънския град Плоещ през войната е паднал самолет и е била изровена една огромна яма. На това място са били докарани 40 човека таврийски българи, конвоирани от органите на Ч. К. Разстреляни са и са заровени в ямата от същата военна милиция на Червената армия. Така възниква един от хилядите масови безкръстни гробове на жертвите на комунизма в българската земя.

Единствената "вина" на тези мъченици, убити от съветски куршум е че винаги са били българи и не са искали да се върнат в "комунистическия рай" в СССР, т.е. протестирали са против насилственото им депортиране.

Имената на жертвите от масовия гроб във Воденската гора са напълно неизвестни и не могат към този момент да бъдат установени. Броят им обаче съвпада с този на открито разбунтувалите се против депортацията 40 души таврийски български, глави на семейства от дуловското село Окорш. Не е изключено точно те да са били транспортирани тук и разстреляни показно и назидателно за урок на всеки, който дръзва да се опълчи против волята на "бащата на народите" Й. Сталин.

Има обаче и друга версия за разстреляните хора. Тя се крепи на доклада на кмета на село Вокил до дуловския околийски управител от 3.04.1945 г. , от който става ясно, че много от таврийските жители на селото са забягнали към Разградска и Исперихска околия." Затова нищо чудно разстреляните таврийци във Воденската гора да са били точно от тези бъгълци.

Това зловещо убийство и до днес тъне в мистерия. Екзекуцията във Воденската гора - този "добруджански Катин", тепърва чака своя изследовател.

Друг начин за разправа с "непокорните" таврийски българи е бил издавянето на част от тях в Дунава или в Черно море със шлепове. За избиването им сведения дава жителят на село добричкото село Добрево Йордан Боев, който черпи сведения от преки очевидци: "Аз съм преселник от Северна Добруджа.

Много по-късно след тези събития имах възможност да посетя Северна Добруджа,

да се срещна с хора от моето родно селоЧамурли, да разговаряме нашироко. Възрастни румънци си спомняха тогава за тия събития: "Йордане, когато дойдоха тук болшевиките докараха много българи тук, направиха открит лагер. После с шлепове ги върнаха в СССР - Одеса." Направило им впечатление на тия румънци, че шлеповете се товарят вечер с хора, тръгват за Одеса и сутринта пак са на кея, празни, дошли за нова пратка. "Издавили са ги, Йордане, в морето. Така всички си мислехме." Аз не вярвам. Дано не е било така." (43)

И до днес в Балчик се знае за една история, според която местни моряци са спасили полумъртъв таврийски българин, доплувал до брега, оцелявайки по чудо сред незнайно колко издавени от червеноармейците наши сънародници. Според мълвата спасеният удавник години наред е бил укриван от местните жители, а след това следите му се губят.

Убийства над таврийски българи, които са се опитвали да избягат или се укрият има и на други места - например край един колбасарски цех в Добрич. (44)

Свидетелите на тези престъпления обаче се страхуват да говорят с истинските си имена дори и днес главно от съображения за сигурност.

Неоправдано мълчат обаче и българските историци, за които убийства при депортирането на таврийските българи не е имало?!

Странно тогава къде, как и защо не само из българската земя, а дори и в архивите безследно "изчезват" част от преселилите се в родината таврийските българи?

Това е въпрос, на който 70 години след тези жестоки събития българската казионна историография няма отговор.

Изключително важни са живите свидетелства за депортацията на таврийските българи от 1945г. Eдна част от тях са записани благодарение на покойния добрички краевед Атанас Марков в книгата му "Българи в Таврия и таврийци в България". (45)

Йордан Боев споделя: "Да, помня ги (таврийските българи - б.м.). Тогава 1943-1945 г. бях малко момче, 10-12-годишен… Пролетта на 1945 г. два-три камиона с червеноармейци една късна нощ обсаждат селото и за кратко време, може би за час-два, арестуват и насилствено събират всички таврийски българи и ги отвеждат в училището на с. Овчарово. От там са били изведени, но какво по-нататък е станало с тия хора не зная."

Друг жив свидетел от същото село Добрево, пожелал анонимност, си спомня за това насилствено изселване: "Първо една вечер дойдоха червеноармейци и прибраха - арестуваха само мъжете и ги отведоха, а след 3 - 4 дни арестуваха и отведоха и останалите - жени, деца и възрастни."

Панчо Маринов Куртев, роден през 1930 г. и израсъл в село Добрево: "През пролетта на 1945 г. дойдоха два камиона червеноармейци, блокираха селото, арестуваха мъжете и ги отведоха в гр. Варна. После се разнесе слух, че са ги разстреляли още тук, на българска земя. След 4-5 дни пак дойдоха камиони с червеноармейци, арестуваха останалите - жени, деца и старци и ги отведоха в неизвестна нам посока."

Това е изключително важно свидетелство на жив съвременник на събитията, записано от Атанас Марков. Тук важно е да се посочи, че отделно са били арестувани мъжете и отделно жените и децата, и че мъжете са били избивани още на българска територия!Слави Тодоров, роден през 1925 г., от село Росица, Добричко, си спомня разговор на неговия баща с таврийски българи: "Бай Тодоре, ако тук в България пристигне Червената армия на Сталин, за нас, таврийците, няма да има живот. Ще ни разстрелят още първия ден. Остава да се наловим за ръце и сами да се издавим в Черно море!"

Марин Атанасов, роден през 1920 г., от Добрич разказва за трагедията на таврийските девойки:"През пролетта на 1945 г. започна тяхното обратно изселване. А младостта си е младост. В средите на таврийските българки имаше крaсиви и умни момичета, момичета, които горещо желаеха да останат в България, тук да се задомят, тук челяд да създадат и отгледат. Та нали България бе тяхна мечта. Имах приятелка сред таврийските момичета. Люба са зовеше. Умно и красиво момиче. Не й разрешиха съветските власти да остане в България. Трябваше да се разделим, но как? До вагоните никого не допускаха.

А те, вагоните, претъпкани с хора и багаж. Олелия до възбог. От голямо разстояние с едва забележими знаци с махане на ръце бе нашата раздяла. А партидите от живи хора все идваха, конвоирани като престъпници и наблъсквани в конските вагони. Каква е била

по-нататъшната съдба на тия хора, не зная. Зная само това, че бяха таксувани като изменници на Родината, родоотстъпници, и най-вероятно ги е последвала жестока съдба."

След депортацията следите на Люба се губят. И тя е сред групата на "безследно изчезналите" таврийски българи. Днес единствен спомен от тази красива българска девойка Люба е картичката с нейния лик и личното й посвещение с дата 20.01.1945 г.

Картичка с лика на таврийската българка Люба, подарена на приятеля й Марин преди да бъде депортирана в СССР, където "безследно изчезва"

Пред Атанас Марков Илия Иванов Гюров, роден през 1926г., разказва спомен като ученик в мъжката гимназия в Добрич: "Имало е учител, таврийски българин, който преподавал предмета химия. И още нещо. Арестуван бил в самата класна стая, пред децата ученици и отведен за депортиране от органите на Червената армия - насилствено. Този учител се е казвал Милчев, искал е тук в България, в своята прародина да остане, но кой ще уважи желанието на родоотстъпника, изменника на Родината и най-вече на Бащицата?

Въпреки насилието, целият клас, а той бил и класен ръководител, са отишли да изпратят учителя си в неизвестното."
Самият Атанас Марков като ученик е свидетел на депортацията на таврийските българи. Той описва зловещи картини на репресия в своята книга "Българи в Таврия и таврийци в България":

"Ежедневно по два пъти преминавахме през прелеза на жп линията при гара Юг…

Жп гара Юг е блокирана (обсадена) от червеноармейци редица дни подред. Товарят се товарни (конски) вагони с жива стока - ХОРА - довеждани на партиди, строго охранявани от специалните войски на Червената армия. Достъпът на граждани или други лица е строго забранен. А там край вагоните е ад, викове, плачове, писъци на жени, деца, старци.

Търсят се близки, роднини, съселяни, да пътуват заедно, заедно да делят по-нататъшната си съдба. Работи се усърдно, комплектува се влакова композиция и тръгва! Накъде?

На север, но северът е голям, там е втората родина, но там е и необятният ГУЛАГ на Солженицин! Не, на бащицата Висарионович Йосиф." (46)

Документите в държавния архив свидетелстват, че все пак отделни таврийски българи в април 1945 г. успяват да се измъкнат и укрият. В тяхното издирване обаче се включва цяла "армия" от околийскиначалници, кметове, ОФ активисти, дейци на БКП и "народната милиция."

На 3.04.1945 г. кметът на село Вокил докладва на дуловския околийски управител, че част от таврийските жители на селото са забегнали към Разградска и Исперихска околия. Подобни са твърденията и на кметския наместник на село Овен, който пък след направена проверка по домовете на таврийците констатира, че "същите са натоварили багажите си

и са заминали, без да съобщят посоката и целта на заминаването си."

В телефонограма от 5.04.1945 г. кметският наместник на дуловското село Димитър Петково (дн. Грънчарово) уведомява околийския управител, че лицето Иван Кирилович Костадинов е напуснал селото преди 7 дни, както и Григор Михайлов, който е "изчезнал заедно със жена си." (47)

Дори зоркото око на "народната власт" няма сведения за тези хора. Загадката относно съдбата им остава неразкрита и до днес. Иван Костадинов вероятно се е укрил, напускайки навреме селото, но Григор Михайлов и съпругата му изглежда не са имали такава съдба, защото за тях изрично е посочено, че са "изчезнали."

Можем да се досетим какво им се е случило, защото "безследно изчезнал" в дните и месеците след 9.09.1944 г. означава обикновено - убит без съд и присъда с последица - неизвестен гроб.

На 18.04.1945 г. началникът на "народната милиция" в Дулово Л. Василев изпраща телеграма до областния инспектор в Русе, с което съобщава, че лицето Иван Андреев Себов - тавриец от гр. Добрич е бил заловен в околията.

На 20.04.1945 г. от село Голяма вода, община Самуил до околийския началник на милицията в Добрич са изпратени две таврийски семейства - на Васил Георгиев Станчев и на Иван Петров Чемлекчиев, които са били заловени след като се укрили се в село Тодорово, община Исперих. (48)

На 23.04.1945г. балчишкият околийски управител издава заповед до кметовете на всички населени места да бъде извършен проверка за укриващи се таврийци, и ако такива бъдат намерени да се закарат под милиционерски конвой до град Добрич. За неизпълнение на тази заповед кметовете са заплашени да отговарят лично пред СКК. (49)

Повечето от напусналите своите села таврийци са заловени от специални милиционерски хайки в следващите дни, или по-късно в края на април и началото на май 1945 г

.На 2.05.1945 г. началникът на Русенската милиция докладва, че е заловил 50 души таврийци, укриващи се в района на града. (50)

На 5.05.1945 г. кметът на гр. Исперих изпраща под конвой до местния милиционерски участък заловени три семейства таврийски българи, които са изпратени в посока към Русе.

Администрацията и милицията във Варненска и Русенска област са изцяло впрегнати в кампанията за издирване на таврийските българи бегълци, повечето от които са били заловени и предадени на съветските представители. Други най-вероятно са били просто разстреляни.

Въпреки усърдието на представителите на отечественофронтовската власт, укриването на таврийските българи продължава. Затова съветската окупационна власт взема радикални мерки. През май 1945 г. проточването на акцията по депортирането налага безцеремонна намеса на поделения на Червената армия. Така например в издирване на таврийски българи от Тутраканска околия пряко се включва съветският комендант на града майор Пономарьов. (51)

Акцията по издирването на укриващите се продължава още няколко месеца до края на лятото на 1945 г. и дори през следващата 1946г.

И така през април - май 1945 г. СССР постига целта си като депортира почти всички таврийски българи.

Измъчените таврийски българи масово не са желаели депортацията, но надзорът спрямо тях е бил повсеместен безизключения. По списъци саги преброявали и са ги стриктно контролирали всеки ден. Зоркото око на"народната милиция" е дебнело за всеки опит

на таврийците дасе спасят или да се укрият.

Депортацията е всеобхватна и засяга дори и тези таврийци, които са сключили смесени бракове. И това е зловещ факт. Сред депортираните са били например наследниците на видната габровска възрожденска фамилия Палаузови - сестрите Екатерина и Наталия Палаузови, които през 1944 г. се заселват в България и даряват на БАН архива на своя именит роднина Николай Палаузов.(52)

Докато административните чиновници се надпреварват да угодят на съветските окупационни власти в кампанията за издирване на укрили се таврийци, друго е било отношението на обикновените, неовластени и необременени от комунизъм българи. Те изпитват състрадание към изпадналите в беда свои таврийски сънародници. Има немалко случаи, когато с голям риск за живота и преодолявайки неизбежния страх от репресии на властта, те приютяват и подслоняват издирваните таврийци. Но това са отделни случаи, които за съжаление не се превръщат в масова практика.

Важно е да бъде изяснен и въпросът защо няма организирана съпротива срещу депортацията на таврийските българи?

Основната причина е статутът на страната ни след окупацията й от Червената армия.

След преврата на 9.09.1944 г. България няма собствен суверенитет и у нас не може

да се разгърне масово обществено движение за предотвратяване на насилственото изселванена таврийците.

В това отношение могат да се направят паралели с съдбата на българските евреи.

През 1943 г. те също под натиска на Германия са били застрашени от депортация, но в тяхна подкрепа в Царство България се заражда и развива широко обществено движение, което в крайна сметка с благословията на Н. В. Цар Борис III ги спасява от "лагерите на смъртта".

Въпреки съюзническите отношения с България и силния натиск, който упражнява Германия така и не успява да издейства от българските власти "окончателно решение" на еврейски въпрос на българска територия.

През 1945 г., само две години след спасението на българските евреи, СССР успешно организира депортация на таврийските българи. И никой не дръзва да се опълчи против това престъпление !

Нещо повече, българската комунистически власти активно съдействат за изпълнението

му и така обричат хиляди наши таврийски сънародници на сигурна смърт.

Българският народ спасява своите евреи от депортиране в "лагерите на смъртта", но две годинипо-късно не успява да спасиот същата участ еднокръвните си братя - таврийските българи!Тъжен факт от българската история, който все още не е отразен и обяснен в официалната българската историческа наука!

Единици от таврийските българи все пак се спасяват. Това става благодарение на съчувствието и помощта на местното население (българи и турци). Някои със семействата си, а други без тях успяват да избягат от конвоите или да се укрият, след което остават

в България. Таврийските българи се укриват при свои познати, променят постоянно местонахождението си, подменят имената си, изменят външността си, доказват по всевъзможни начини българския си корен.

В своята мемоарна книга един от малкото оцелели от депортацията Георги Журков твърди, че броят на спасилите се семейства е не повече от пет-шест. (53)

Всъщност броят на избегналите депортацията е малко по-голям. Чрез подправени документи или с фалшиви имена, чрез бракове с български граждани, една малка част от тях остава все пак в България.

В свой спомен от 1971 г. бившият тутракански околийски управител Стоил Мишев, разказва за единственият му известен случай на неизселен тавриец - медицинската сестра Алесандра Алексиева, която се омъжава за тутраканския жител Иван Гайдаров, но за нейното оставане в България е искано разрешение от СКК и то след ходатайство на съветски лекар с генералски чин. (54)

През 2014-2015 г. благодарение на усилията на специалисти то РИМ Добрич са открити и още няколко единични случаи на спасили се от депортацията таврийски българи.(55)

Един от спасилите се е Георги Георгиев Журков.Той е роден на 12.03.1928 г. в село Инзовка. Преселва се в България през пролетта на 1944 г. Има заслуги за опазване на спомена за преселението и депортацията на таврийските ни сънародници, като издава две важни книги, които възкресяват тези събития. Първата е художествената му стихосбирка "Кръвта вода не става" (С. 2006 г.). Втората е "Гласът на кръвта", (С. 2011 г.) , която е мемоарна и доста пълно представя преселението на семейството му и съдбата на неговите родители Надежда Шереметиева Журкова (1905-1998) и Никола Журков (1903-1960).

Неговото семейство се установява в село Вокил, Дуловска околия, в къщата на турчина Ахмед Коджаколак. Този благороден турчин става покровител на семейство Журкови.

Всяка сутрин хазяинът им носел литър биволско мляко, от което се храни малкото болното братче на Георги. Ахмед Коджаколак предоставил и инструменти, необходими за изработването на новата покъщнина на Журкови.

След окупацията на страната от Червената армия семейството на Г. Журков напуска село Вокил, където се е установило десетина дни преди да започне депортацията. Укриват се в село Завет, Исперихско при познато българско семейство. Тези добри българи с риск за живота си ги снабдяват с лични карти, легитимиращи ги като преселници от Румъния.

Така се вливат в групата на севернодобруджанците, изселници от Румъния въз основа на Крайовската спогодба от 1940 г. По документи Журкови стават преселници от град Тулча. И това ги спасява. С новите си документи за самоличност през 1946 г. Журкови се преселват в село Бяла черква, Великотърновско. Устройват се на постоянна работа в това село като надничари. По-нататъшната си житейска съдба Г. Журков ще разкаже в поемата си "Родолюбива изповед на преселник от Таврия."

По-късно Г. Журков с благодарност разказва за избавлението им следното:

"Връщайки се към онова време, не мога да не изкажа уважението и възхитата си от хората, взели участие в "нашето спасяване." Участие, което можеше да им навреди и то сериозно. Но те, без да се съобразяват с тази опасност, с готовоност и навреме ни оказаха опазващото ни гостоприемство. Тук наред с вече споменатото семейство на Станев (Станю Станев - по професия кондурджия, жител на село Завет с петчленното му семейство, укрило Журкови - б.м.), с особена топлота и любов си спомням за чичо Георги Константинов, бояджия на прежди и платове. Той, съпругата му леля Пена, малката им тогава дъщеричка Рада с особена загриженост и внимание ме приеха в семейната си среда, оказваха ни материална помощ. В съзнанието ми благодатният спомен за тях укрепи вярата ми в съществуването на всеотдайна пожертвователност и благородство в душите на хората. Това го държа на теб чичо Георги и семейството ти! И до края на живота си ще ви благодаря! (56)

Благодарениена съчувствието на местните хора оцелява и тавриецът Васил Иванов.

Ощеот Таврия, той оставаот сирак. Но товане го спасява от репресиите на Сталин и попадав България. Заживява вТутракан. Започва работапри заможни тутраканци. Проявява се с ума си и различниразработки от помощниматериали. Задомява сеза българката Марийка. Но това него спасява и трябва да сеподчини на заповедта задепортация. Затова тойзабягва и си прави землянкав околностите на ДолноРяхово.

Там се укриваизвестно време, но гладъти неудобствата го каратда търси препитание другаде. Провирайки се поневедоми пътища, предимно нощно време, стига досело Веселец. Добри хораго скриват. Започва работа, като намира приют в домана заможен турчин. Тамизвършва невероятна дейност. От останало оръжиена съветската армия изработва уреди за селскотостопанство, което многосе хареса на стопаните. В това време жена му Мария взема шестмесечнотобебе Николай и отива вРусе в консулството. Успява да измоли прошениеза българско жителство заВасил. Макар че стопанитене искали да го пуснат отВеселец, той се прибира вТутракан.

Друг оцелял от депортацията е Антоний Вергиев - бъдещ български журналист.

Тайните на неговия живот изплуват след повече от половин век благодарение на документалния филм "Един изстрел" от 2009г. От неговия разказ разбираме за още един епизод от трагедията на таврийските българи. Това е съдбата на българските деца, родени от таврийските ни сънародници, които са крити от български семейства, за да не попаднат в ръцете на червеноармейските окупатори и техните български комунистически слуги - "народни" милиционери. При това са били укривани от обикновени български и турски семейства.

Анатолий Симеонов Касапски - Толик както е истинското му име е роден на 05.04.1936 г.

в град Донецк, Украйна. Родителите му, Мария и Симеон Касапски, са деца на тракийски преселници от България, най-вероятно от Ямболско или Сливенско. Живеели са в село Фьодоровка, преименувано по време на съветската власт на Тодоровка.

Дядо Геню, бащата на Симеон е бил богат за съветските условия селянин. Затова и по време на масовата колективизация е обявен за "кулак", т.е. враг и "разкулачен". Бил е заточен в зловещия лагер Соловки. През 1919г. като заможен селянин пък е бил похитен от за анархиста Нестор Махно на остров на р. Днепър. Откупуват го с българските пендари на бабата на Анатолий Маринка, която лично плаща откупа. Дядо Геню имал пет деца. Двама от синовете му загиват във Втората световна война.

През 1943-1944 г. семейството решава да се изсели в България. Влиза в групата на тези, които пътуват със своите каруци, чийто водач е бил о.з. полковник Любомир Кузупов.

Пристига в България през пролетта на 1944 г.

Семейството на Толик е сред тези, които са приети с отворени обятия от Майка България.

За тях българската държавна власт е положила огромни усилия за приобщаването им. Симеон Касапски получава от българската държава 48 декара орна земя. Семейството му се установява в село Окорш, Дуловско при доброволци турци, български граждани. Хазяинът му се е наричал Фикрет. Този турчин Фикрет след това под страх от репресиите на "народната милиция" укрива Толик и семейството му, издирвани като бегълци.

Историята е покъртителна. Фикрет накарал майката на Толик да се се скрие в пещта на двора и така милицията не я открива. Пак Фикрет я съветва да избяга в съседната горичка, когато дочува, че ще идват милиционери да арестуват нея, заедно с Толик, баба му и дядо му.

Междувременно трагедия сполетява семейството. Умира Симеон Касапски. Заразеният от малария водач на част от завърналите се в България таврийци Симеон Касапски първо получава инфекция от инжекция в Исперих, а след това умира в болницата в Силистра на операционата маса вследствие на "лекарска грешка." Антоний Вергиев смята, че лекарят по невнимание е прерязал артерия, поради което баща му умира от загуба на кръв.

Овдовялата съпруга на Симеон Марийка се омъжава за девера си Николай.

Така чичото става втори баща на Толик. Новото семейство започва скитнически живот из Североизточна България. Първо заминават за Мадара, защото от бегълци като тях разбират, че кметът там не бил комунист и нямало опасност да ги предаде на червеноармейците. Добират се до Мадара, но веднага са разкрити кои са. Все пак кметът некомунист Николов успява да ги предупреди да бягат и те пак потеглят на път. Накрая след като успяват да си извадят фалшиви документи бегълците се задържат за по-дълго време в Карнобат. Разкрити са отново след смъртта на Сталин през 1953 г.

Следва нов разпит в милицията и поет ангажимент да бъдат пощадени като останат да живеят занапред в Карнобат. По документи, фалшифицирани от един местен поп във Варна Анатолий Симеонов Касапски, родом от Фьодоровка в Таврия, СССР започва да се нарича Антоний Вергиев. Анатолий става чрез прекръстване от този поп Антоний, като добавя измислената фамилията Вергиев. Бъдещият журналист се сдобива и с ново родно място - несъществуващото село Тодорово от Тулчинско, Северна Добруджа, където уж бил преселник от Бесарабия. По-късно А. Вергиев учи руска филология. Става журналист и като такъв във в. "Народна младеж" заминава на командировка в съветски Таджикистан, от където довежда жива баба си Маринка.

Друг спасил се по чудо от депортацията е Николай Петров Живков. За него споменава авторът на книгата "Българи в Таврия и таврийци в България" Атанас Марков.

Николай Петров Живков (1911-1995) е родом от Симферопол, Крим и успява да се спаси от екстрадиране, укривайки се за известно време в едно мазе в село Чернооково, Добричко.

След това идва в Добрич. Учителства над 40 години в различни училища в града. Умира през 1995г. (57)

През април - май 1945г. ешелоните и шлеповете, натоварени с таврийските българи потеглят по обратен път към СССР. Обещано им било да ги върнат в Таврия, което ще се окаже лъжа. Пътуването на изтерзаните ни сънародници е било изпълнено със страх пред неизвестнотои то ненапразно. Едначаст не издържали това тежкото пътуване. Шлепове съсживи хора са били потопени в морето и в Дунав. Умират жени, деца, мъже безвина! Броят на загиналите и издавените по този особено жесток начин остава и до днес неясен. Така българите от Таврия са жестоко наказаниза "измяна към Родината" - СССР!?

Сведенията за по-нататъшната съдба на депортираните са непълни и откъслечни и до голяма степен се изграждат на спомени на очевидци или оцелели след репресиите.

Владимир Костов от село Фьодоровка, заселен в село Базарген (днес Искра, Силистренско) разказва следното:

"Нашият престой в прародината продължи до март 1945г., когато по искане от СССР

ни изселиха под конвой от България. Българите ни обясниха, че Сталин заповядал да

ни върнат обратно. Почти всички преселници от Приазовието бяха върнати обратно в

Съюза. Съумяха да останат само тия, които се изхитриха да кажат, че са родени в Румъния. Първата ни спирка в СССР беше Кишинев. Тук живяхме на железопътната гара почти половин година - толкова дълго решаваха къде да ни изпратят. Но ни хранеха добре - с американско задушено месо. Накрая ни натовариха всички, а бяхме доста много, в един ешелон вагони за добитък, от типа на конските и ни отправиха. Пътувахме цял месец.

В края на август 1945 г. достигнахме Сталинабад (днес Душанбе). Разселиха ни по селата на Вашска долина. Заварихме там руснаци без паспорти - "убийците на Киров" (репресираните от Сталин по обвинение за участие в заговора за убийството на С. Киров

на 1.12.1934 г. - б.м.). Когато доведоха нас, дадоха на тях паспорти с право да си отидат,

а безпаспортни станахме ние." (58)

Разказът на Вл. Костов е много важен, защото дава възможност да се възстанови макар непълно хода на депортацията. Маршрутът е ясен - през Кишинев и на изток. Пътуването продължава един месец до август 1945г. От ранната есен на 1945г. депортираните таврийски българи са в Сталинабад (днес Душанбе).

Мястото, където са депортирани е бил съветски Таджикистан - Памиро-Алтайската земя,

т. нар. Вахшката долина или клисурата на река Вахш, приток на река Аму Даря.

Същото е потвърдено и от други оцелели от депортацията. Например Анна Рунчева говори за два ешелона таврийци, първият от които е бил изпратен към Бердянск в Украйна, а вторият - в Таджикистан.

Таврийските българи стават част от голямата група "спецпреселенци." Така в СССР са наричани лицата, принудително заселени вследствие на депортация в определен регион или република. Това е официалният термин, с който борави съветската власт и който намира отражение и в издадената от нейните органи документация.

"Специални преселници" в СССР е имало и преди Втората световна война, но след нейния край те се увеличават значително. Броят на "специалните преселници" се попълва през 1945 г., когато към края на войната войници и офицери от Червената армия, воювали срещу нацизма, са обявени от Й. Сталин за "предатели" и са изпратени в изгнание при своите изселени семейства.

Таврийските българи, депортирани в Таджикистан са настанени в селища без имена, но с номера. Наричани са били селище № 1, № 2, № 3 и т.н. Това са общежития и колхози от военен тип, част от архипелаг ГУЛАГ. Разрешава им се да живеят само в пределите на Молотовобадски (днес Кумсаргийски) район на Таджикистан.

До 1954 -1955 г. нямат право да напускат тази територия. В този период, цели 9 години

от 1945 до 1954 г. те са били "безпаспортни", т.е. лишени от паспорт, което е специфично наказание за "врагове" и "изменници на съветската родина."

"Спецпреселенците" имат особен статут. Те нямат право да се отлъчват от местата, където са въдворени без разрешение на местния комендант на НКВД. Всяко нарушение на тази разпоредба се третира като бягство и води да търсене на наказателна отговорност от нарушителя, който обикновено бива наказван с 20 години каторжна работа.

Всички депортирани насила са принудени да подпишат декларация, че нямат претенции спрямо отнетото им имущество, няма да разгласяват за депортацията, т.е. ще пазят в тайна престъплението на комунистическия режим и няма да се връщат в местата, от където са били изселени.

Заставени са да работят тежък и неквалифициран физически труд. Заработките им са

били с 1/3 по-ниски от тези на местното население поради физическата им слабост и изтощението при депортацията. Масово се използва и детски труд, в това число и в най-тежките стопански дейности. Тежките битови условия в специалните поселения, които се услужняват от новияклимат

и инфекциозните заболявания, водят до повишаване на смъртността при депортираните, която се увеличава и от липсата на медицинско обслужване. В това отношение съдбата на таврийските българи "спецпреселенци" е жестока, подобна на тази на кримските татари, също депортирани в 1944 г. и станали по принуда "спецпреселенци" в Сибир, Урал и Средна Азия.

Таврийски българи след депортирането им в Таджикистан

Владимир Костов от село Фьодоровка разказва за живота на "спецпреселенците" следното: "Нашето семейство живееше и работеше в селище № 2 в колхоза "Ленин". През декември 1948 г. арестуваха баща ми. Някой си Касапски от село Фьодоровка, който работел в бригадата на баща ми по време на войната и не се погаждал с него, направил донос, че баща ми уж бил убил член на партията, някой си Димитров, жител на това българско село. За мнимото убийство баща и го осъдиха 25 години сталински атвор. Освободиха

го през 1956 г. След смъртта на Сталин ни дадоха истински паспорти (в 1954 г.)…" (59)

След смъртта на Й. Сталин през 1953 г. в СССР започва плаха десталинизация, която намира отражение и в известна либерализация на режима на "спецпреселенците".

Тя се изразява в падането на някои най-сурови ограничения.

Една част от таврийските българи, може би към една четвърт се завръщат в Украйна.

Такъв е случаят например с Анна Рунчева, чието семейство е било заселено в един совхоз на 18 км. от столицата на Таджикистан Душанбе. В родния си град Бердянск Анна Рунчева успява да се върне едва след смъртта на Й. Сталин към 1954-1955г. (60)

Други се завръщат в Украйна по-късно в 60-те години на XX век. Останалите таврийски българи се разселват по различни градове в Таджикистан, в това число в столицата Душанбе или в други райони на СССР.

Последиците от депортацията на таврийските българи от 1945 г. са били жестоки. Насилственото им депортиране в СССР е суров акт с много трагични последици. Депортацията разбива стотици човешки съдби. Особено осъдително от хуманна гледна точка е отвеждането на тези таврийски българи, женени след пристигането им в България за местни българи. Така се унищожават цели български семейства. Отделят се един от

друг съпрузи, майки от деца, бащи от синове и дъщери.

Постига се и друг ефект с неблагоприятни дълготрайни последици. Обезбългарява се отново Добруджа. Лудогорието се лишава от работната производителна сила на тези трудолюбиви български земеделци. Проблемът ще се изостря допълнително, защото след войната започва преселението от Лудогорието на турци в Турция.

В резултат на жертвите и опустошенията от войната, но и на сталинските следвоенни репресии, глада и депортациите българското население в Приазовието значително намалява. "Българията" както са наричали българските села от Таврия и Северното Приазовие се обезбългарява.

Депортираните българи в съветски Таджикистан пък са били обречени на ново страшно скиталчество и на дълги години безприютност и самота. Десетилетията живот при режим на "спецпреселенци" и паралелно асимилацията водят до постепенна загуба на националната самобитност и идентичност на сънародниците ни. Сред таврийските българи протичат сложни етнодемографски процеси, обусловени от политиката на съветската власт, която поставя тази българска общност в изолация и се мъчи окончателно да я русифицира и унищожи.

Но и до днес дълбоко в сърцето си всеки тавриец, който има български корени, съкровено пази спомена за българското и споделя: "И аз съм българин (българка), от тукашните българи!"

В заключение трябва да посочим, че изучаването на трагедията на таврийските българи след 9.09.1944 г. и описанието й в българските учебници по история е повече от належащо и задължително. Подетата инициатива на група родолюбци за издигане на скромен паметен знак в Добрич, увековечаващ тази трагедия и едновременно престъпление на комунистическия режим и Червената армия трябва да бъде подкрепена. Мъчениците таврийски българи, жертва на сталинския терор и техните потомци го заслужават.

Виж Първа част и Втора част от изследването за трагедията на таврийските ългари.

БЕЛЕЖКИ:

1. Бугай Н. "Депортация народов". Научно-просветительский журнал "Скепсис";

2. ЦДА,ф. 146 б, оп.4, а.е. 530, л. 4, 7, 8;

3. Вж. П. Мешкова,Д. Шарланов, "Българската гилотина, Тайните механизми на Народния съд";

4. Сп. "Анти", бр. I/2011г.;

5. ЦДА. ф. 146 б, оп. 2, а.е. 1765, л. 106-110

6. "Без съд и присъда". Кн.1. Писахме, за да се знае, с. 2007г., с .57;

7. Пак там

8. Хаджийски М. "Българи в Таврия", с. 51;

9. "Без съд и присъда". Кн.1. Писахме, за да се знае, с. 2007г., с .57;

10. "Гласът на кръвта", С. 2011г. ,с.45 и сл.;

11. Симеонов Р. "Депортацията на таврийските българи през 1945 година: Премълчаната история". Добрич 2015г., с. 63;

12. Пак там;

13. ДА Добрич, ф. 109, оп.1, а.е. 29, л. 20;

14. ДА Добрич, ф. 109, оп. 1, а. е. 27, л. 151

15. Марков Ат. "Българи в Таврия и таврийци в България", с. 38;

16. Пак там, с. 39;

17. ДА Силистра, ф. 146, оп.1, а.е. 51, л. 26;

18.Пак там;

19. ДА Добрич, ф. 109, оп.1, а.е. 27, л. 190; ДА Силистра, ф. 46, оп.1, а.е. 8, л. 90;

20. Марков Ат. "Българи в Таврия и таврийци в България", с. 41;

21. Пак там, с. 42;

22. ДА Добрич, ф. 135, оп. 1, а.е. 50, л. 6;

23. ДА Силистра, ф. 64, оп.1, а. е. 8, л. 45, ДА Добрич, ф. 35, оп.1, а.е. 10, л. 6,7,10;

24. Телеграма на проф. П. Стайнов от 10.02.1945г. до царската легация в Москва;

25. ДА Силистра, ф. 64, оп.1, а.е. 66, л. 193, ДА Добрич, ф. 181, оп. 1, а.е.200, л. 76-80;

26. ДА Русе, ф.1, оп.1, а.е. 666, л. 193 и ДА Добрич, ф. 181 К, оп.1, а.е. 200, л. 76-80;

27. ДА Варна, ф. 12, оп.1, а.е. 39, л. 162;

28. От Сан Стефано до Париж (1878-1947). Най-важните договори за България. С. 2009г.,

с. 295-298;

29. ДА Добрич, ф. 111, оп.1, а.е. 20, л. 72;

30. Пак там, ф. 694, оп.2, а.е. 34, л. 23;

31. ДА Силистра, ф. 146, оп. 1, а.е. 50, л. 62, пак там , ф. 146, оп.1, а.е. 51, л. 14, ДА Добрич, ф. 111, оп.1, а.е. 20,л. 68;

32. ДА Силистра ф. 64, оп.1,а.е. 8, л.139;

33. Пак там, л. 142;

34. Пак там, ф. 146, оп.1, а.е. 51, л. 20;

35. ДА Добрич, ф. 135, оп. 1, а.е. 50, л. 6;

36. ДА Варна, ф. 12, оп.1, а.е. 39, л. 156;

37. ДА Силистра, ф. 64, оп.1, а.е. 8, л. 155;

38. ДА Русе, ф. 1, оп.1 а.е. 666, л. 103;

39. Симеонов Р. "Депортацията…. ", с. 71;

40. ДА Русе, ф.1, оп.1 , а.е. 656, л. 6;

41. Симеонов Р. "Депортацията…. ", с. 71;

42."Голяма енциклопедия за България", т.ХIстр.444; в. "Про - анти", бр. 35/2005г.

43.Марков Ат. "Българи в Таврия и таврийци в България", с. 51;

44. Пак там, вж. послеслова и разказа на Г. Чунчуков, LXXII-LXXIII;

45. Пак там, с. 51-55

46. Пак там, с. 59-60;

47. ДА Силистра, ф, 64, оп.1, а.е. 8, л. 147, 150, ф. 146, оп.1, а.е. 50,л. 82;

48. ДА Добрич, ф. 109, оп.1, а.е. 27, л. 248;

49. ДА Силистра, ф. 1077, оп. 3, а.е. 44, л. 27;

50. ДА Силистра, ф. 64, оп.1, а.е. 8, л. 149, 151, 172, 173, ф. 146, оп.1, а.е. 50, л. 69;

51. ИМ Тутракан, инв. № 32/ДС;

52. ДА Русе, л. 100, БУМ, док. № 96 , с. 213;

53. Журков Г. "Гласът на кръвта", с. 65;

54. Вж. ИМ Тутракан - инв. № 32, ДС;

55. Вж. Симеонов Р. "Депортацията…. ", с. 75; Това са Анна Маркова (1911-1987) и сина й Александър Иванов Тодоров (1931-1997) от с. Окорш, община Дулово, Васил Николов Петров (1913-1987) от гр. Тутракан, четирчленното семейство на Георги Николов Кьосев (1902-1982) - съпругата София Иванова Кьосева (1908-1986) и дъщерите Людмила Георгиева, (родена през 1939) и Валя Георгиева, (родена през 1942г.) от с. Белица, община Тутракан, петлченното семейство на Янко и Оля Кунчеви с децата им Васил, Людмила и Иван, което първоначално е настанено в с. Драгоманци, Дуловско, но впоследствие се установява в гр. Сливо поле, Русенско; Дуся Кирилова Янева, родена през 1927г. от

с. Пожарево, община Тутракан.

56. Журков Г. "Гласът на кръвта", С. 2011г.с. 45 и сл.;

57.Марков Ат. "Българи в Таврия и таврийци в България", с. 56-59;

58. Грек Ив., Червенков Н. , 1995г., "Бесарабските българи за себе си", с. 184-189;

59. Пак там;

60. Вж. спомените на Анна Рунчева - В: Симеонов Р. "Депортацията….", с. 102-103;