*Милен Радев, svobodata.com

В следобедните часове на 1 февруари 1945 г. двата най-големи процеса на т.нар. Народен съд в София приключват с безпрецедентни в политическата история присъди. На смърт са осъдени тримата бивши регенти княз Кирил, проф. Богдан Филов и генерал Никола Михов, осем царски съветници, двайсет и двама министри и шейсет и седем депутати на Народното събрание заедно с двама негови председатели

Само след няколко часа, през нощта на първи срещу втори февруари, край една бомбена яма в Софийските централни гробища комунисти и ремсисти с вече натрупан неколкомесечен кървав опит разстрелват по-голямата част от дотогавашния политически елит на България.

По същото време в София пребивава журналист със световна известност, на когото дължим безценни свидетелства за царящата в България атмосфера. 

Волфганг Бретхолц

работи до 1933 г. в родината си Германия за легендарния либерален всекидневник “Берлинер Тагеблат”. След закриването на вестника от национал-социалистическите властници той напуска нелегално страната и живее следващите 12 години като емигрант, писател и публицист в различни държави на военна Европа.

До 1944 г. Бретхолц посещава на няколко пъти България и като антифашист естествено не проявява в пътеписите си големи симпатии към съюзената с нацистка Германия българска политическа класа.

Това не му пречи да оцени реалистично установилия се след 9 септември комунистически режим и да опише с ужас и възмущение терора срещу представителите на стара България.

Освен актуални кореспонденции за различни европейски вестници десет години след събитията Волфганг Бретхолц издава в Мюнхен и книга под заглавие 

“Видях ги да се повалят”.

Отдавна бях срещал цитати от нея, но едва наскоро, благодарение на Интернет, успях да получа екземпляр от превърналия се в антикварна рядкост обемист том.

Бретхолц, който е човек с по-скоро леви убеждения, се сближава с д-р Г.М. Димитров и Никола Петков, но черпи информация за събитията и от други източници. Когато през януари 1945 г. идва за втори път в България след преврата, той заварва терора вилнеещ с пълна сила:

“Комунистическите злодеяния бяха станали още по-страшни. Много от политиците и журналистите, с които бях разговарял последния път бяха или арестувани или изчезнали безследно. С подкрепата на съветската окупационна армия комунистическата милиция бе се превърнала в господар на цялата страна. Нейният шеф, комунистическият

министър на вътрешните работи Антон Югов

се хвалеше, че благодарение на организираната по съветски образец Народна милиция бил успял “да усмири профашистката контрареволюция в цялата страна и да прочисти България от фашистки, националшовинистки и антидемократични елементи”.

В действителност, пише Волфганг Бретхолц, точно жертвите, които се опитваха отчаяно да се съпротивляват на комунистическия терор, бяха истинските защитници на свободата и демокрацията.

Европейският журналист получава билет от “министерството на пропагандата” и може да присъства на заседанията на първи състав на “Народния съд”. Пред Съдебната палата, докарани от цялата страна тълпи скандират “Смърт на фашистите”, а залата е превърната в истинска сцена с кулиси и прожектори. Трибуналът не се намесва, за да усмири озлобената, специално подбрана публика, която по време на заседанието по инструкция изразява “чувствата” си.

Волфганг Бретхолц е респектиран от принц Кирил, който се държи смело, овладяно и с достойнство

контрира съдебните и прокурорски реплики.

По това той се различава от някои от обвиняемите, които се надяват чрез разкаяние и сервилничене пред съда да си издействат неговата милост. Когато в една от паузите млади милиционери му подвикват подигравателно “Ей, Кики, как се чувстваш днес?”, принцът отвръща спокойно усмихнат: “Аз съм отлично момчета, мислете му как ще се чувствате вие…”.

На въпроса на съдията дали има някакви оплаквания от режима в затвора, принц Кирил отговаря: “Стражата се държи коректно, само дето не съм свикнал да спя с други хора в една стая и с още двама мъже в леглото”.

Регентите Филов, Михов и принц Кирил са били затворени в обща килия с единичен нар. След като съдията замълчава, принц Кирил добавя тихо “Но това вече едва ли е толкова важно…”.

Бретхолц нарича произнесената присъда “ужасна” и смята, че в “историята на правосъдието” не е имало подобен прецедент. Официално оповестеното в София на 2 февруари комюнике не съобщава подробности за екзекуцията, но истината за това “ужасно и невъобразимо клане”, както го нарича германският писател, бързо става известна в София.

Неговото описание се покрива почти напълно с

изнесеното от Христо Троански

в през 2003 г. в книгата “Убийствено червено”. Тъй като данните на Бретхолц се основават на бегли слухове си струва да припомним установените от Троански факти:

“За организирането и провеждането на екзекуцията от ЦК на партията е сформирана специална команда, оглавявана от софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са включени само комунисти и ремсисти от системата на МВР и военното разузнаване на генерал Петър Вранчев: биячи, удушвачи и касапи от славните вартоломееви нощи. Палачи с опит.”

“Още с първото действие на спектакъла възникват пререкания кой кого лично да застреля. Апетитите са насочени към княз Кирил. След години Веселин Георгиев не веднъж ще се хвали:

“Лично пролях синята му кръв!”

Същото ще твърди и Лев Главинчев, колчем се отвори приказка за нощта на 1 срещу 2 февруари: той бил ликвидирал княза, професорите Филов и Станишев, а и генерал Михов.”

“Нощта е била много студена, ала тиха, без вятър. Затова надалече отекват изстрелите. Единични, пистолетни. Но изведнъж се чуват и шмайзерни откоси. Това вече е в “малките” часове, когато екзекуторите се усещат, че “церемониите” с първата група осъдени наистина са били излишни. Особено ги забавя професор Александър Станишев, принуден отначало да констатира подир всеки изстрел смъртта на жертвата.”

В своята книга Волфганг Бретхолц обобщава:

“Към средата на март 1945 в София бе съобщено, че “България е прочистена от фашистки, националистки и антидемократични елементи». 11 000 души бяха изправени пред съда, от тях 2680 осъдени на смърт, а 2000 на доживотен затвор. Никога няма да научим, колко души са били отвлечени и избити без съд през това време. Голямото изтребване бе започнало. Целта му бе във всяко село и градче да се унищожи и последният човек, който някой ден би заел мястото на предшествениците си и би продължил борбата им срещу тиранията.”

На 5 февруари 1945 Волфганг Бретхолц посещава в сградата на ОФ Цола Драгойчева, за която знае, че не само е била сред организаторите на процеса, но и

лично е участвала в ръководството на екзекуцията.

Посреща го недодялана, грубовата, нечистоплътна жена на петедесетина години. Бретхолц я пита какво мисли за присъдите над принц Кирил и другите “военнопрестъпници” и разчита на стандартен отговор в стила на официалната пропаганда. Неочаквано другарката Цола го шокира с едно изречение, което писателят ще помни през целия си живот:

“Никога през живота си не съм спала така блажено както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел…”

За разлика от Цола Драгойчева, България сякаш до ден днешен вцепенена не може да се отърси от сполетелия я кошмарен сън.

*Този текст бе написан и публикуван през 2008 г. отначало в mediapool, след това и в сборника “Хроники на злото и надеждата”.

След статията в mediapool много активният по онова време цивилен коментатор, под красивия псевдоним “Вишински” е написал…

“…Човек може да се скъса от плач, като чете за убитите. Направете си експеримент: поинтересувайте се от списъка на убитите. Изчетете имената им и си припомнете кои са те. И с изненада ще видите, как сълзите ви ще пресъхнат. Да, 10% са били свестни хора, съгласен съм. А останалите? И каква е щяла да бъде ползата за България, ако генерал Вълков е бил оставен да си доживее до дълбоки старини?