Въдворен в „Белене“ заради виц за Вълко Червенков: Горд съм, че съм лагерист…Репресията ни прави чест!

На 6 юни, събота на Втори обект на остров Персин ще се проведе традиционното възпоменание за жертвите на комунизма, преминали през концлагера „Белене“. Един от хилядите страдалци е и офицерът от Кърджали Илия Хадживълчев Стоянов.

Роден е на 10 юли 1917 г. в голямото за времето си българско западнотракийско село Шапчи, днес гр. Сапес, Гърция, в семейството на дългогодишния кмет на с. Шапчи хаджи Вълчо и Милкана Стойкови.

През лятото на 1922 г. се премества да живее с родителите  си в гр. Кърджали. Тук завършва средното си образование.

На 3-ти март 1938 г. постъпва в Школата за запасни офицери на Негово Величество Цар Борис III. През същата година е включен в почетната рота, която участва в траурния церемониал по погребението на Кемал Ататюрк в Република Турция.

От началото на 1941 г. до 1946 г. е в състава на мирновременния и боен 47-ми Арденски пехотен полк, първо като офицер разузнавач, а след това като адютант на полка. 

На 22-ри декември 1944 г. е мобилизиран и потегля с полка си за Белград, откъдето в поход се изнасят на територията на Унгария и влизат във война с Германия. Повишен е в чин „майор“.

От 19-и октомври 1950 г. до 9-и септември 1951 г. е интерниран от новата „народна“ власт в трудовия наказателен лагер „Белене. Преживява репресията, дочаква падането на комунизма и демокрацията. Напуска този свят на 97-годишна възраст, през юли 2014 година.

За историята и поколенията е оставил своите автентични спомени - памет за месеците, прекарани в зловещия лагер. Faktor.bg ги публикува за първи път с любезното съдействие на семейството.

Концлагерно житие 

През тоталитарния режим – 09. IX 1944 г.–10. XI 1989 г., за всичко: следване в специални, полувисши или висши учебни заведения, за постъпване на работа, за повишение в длъжност и прочие и прочие, всеки бе длъжен, освен необходимите документи, да представи и кратка автобиография, въз основа на която и на събраните от кадровиците проучвания, и то ако те са що–годе благоприятни, човек можеше да добие по–горно от средното си образование, да постъпи на работа или да бъде повишен. Куриозното бе, че даже и тия, които бяхме изпращани в лагерите, наричани от властниците „ТРУДОВО–ВЪЗПИТАТЕЛНИ ОБЩЕЖИТИЯ“ (ТВО), бяхме предварително извиквани, уж „за малка справка“ в Държавна сигурност, или (в повечето случаи) в някое от държавните учреждения, където ни караха да напишем автобиографиите си. Аз бях извикан „за справка“ във Военното окръжие, което по това време (1950 г.) се помещаваше в Кърджали, в бившия хотел „ЦЕНТРАЛ“, национализиран от бащата на съпругата ми Стоян Киряков. Там ме накараха да напиша автобиографията си, но този път по–подробна. И така, да пишем за себе си и за близките си ни стана навик. Ето защо реших да напиша по-обширна автобиография:

 какво преживях в годините на комунизма

В началото на 1950 г. преминах на работа в „Храноснабдяване“ - Кърджали. Там работих до 30–и септември, откъдето бях уволнен „дисциплинарно“ по нареждане на Държавна сигурност. Не си спомням точно деня, но беше през пролетта на същата година, при прибирането ми вкъщи, пред входната врата бяха снаха ми Лина и известната със съмнителното си поведение „интересна“ жена, наричана Черната пантера. Поздравих ги, спрях за малко и тя – „пантерата“, ми каза един виц. Вицът бе против култа към личността на тогавашния първи секретар на Партията, „Вождът и учителят“ Вълко Червенков. 

Доносът срещу Илия Хадживълчев и опасният виц, запазени в архивите на Комисия по досиетата

На следващия ден в службата си, където работи, тя разказала вица, „който била научила от мен“. Нейна колежка, членка на партията, я посъветвала да донесе това на милицията и тя го направила. И ето основанието, а може би и такъв да е бил сценарият, което е по– вероятно, да бъда извикан за „малка справка“, след което последва уволнението ми от служба, за да се стигне до 19 –и октомври 1950 г., когато бях арестуван на излизане от мазето на градските Хали, където работих няколко дена след уволнението ми, по изолацията на същото с асфалт. Бяхме заедно с лишения от адвокатура Райко Божков. Той почина след известно време от рак на дробовете, а аз заболях от астма. 

ПЪРВАТА ВЕЧЕР 

след арестуването ми прекарах в мазето на старата дирекция на Тютюнева промишленост, сградата на която тогава бе участък на милицията. Бях с работен панталон и по риза. След полунощ, същата вечер към 4 часа, съпроводен от двама милиционери от гара Кърджали бях отведен в Димитровград и предаден на етапното комендантство. В него се сдружих с един от арестантите – сондьор от същия град, на име Борис Рашков. Преспахме там с него една нощ. Той имаше кожено палто и торбичка с ядене и ябълки, благодарение на което уталожих глада си и преспах на топло, завит в кожуха. На другата заран, заедно с Борис ни закараха в Стара Загора и след преспиване и там за една нощ – ни закарах в Горна Оряховица, където прекарахме два дни и две нощи заедно с Борис, след което ни разделиха – аз, съпроводен пак от двама милиционери, потеглих за Белене, а Борката не знам за къде. Същия ден заваля сняг, а аз бях само по риза. В купето, в което се настанихме с милиционерите, ми се усмихна „щастието“ – намерих един забравен вестник, който разделих на две и поставих едното парче на гърдите си, а другото на гърба и така се сгрях. На гара „Деков“ в нашето купе бе докаран друг арестант. Казваше се Хавайски. Той бе от София, добре облечен и с пълна раница на гърба си. Явно органите на властта в София са били по–човечни от тия в Кърджали, защото му позволили да вземе каквото си иска. Носеше даже и чехли, за които с него се смяхме много. С Хавайски бяхме закарани на о. Персен, във II обект, където ни посрещна Йоргов – бивш главен прокурор на Царство България, който също бе лагерист. Той не бе ликвидиран защото бе използван като „главен свидетел“ при всички по–големи политически дела. На първата за нас с Хавайски вечерна проверка, старшината Атанасов обяви имената ни и звеното, в което се причисляваме. Доколкото си спомням аз бях причислен към 4–то звено и така се случи, че трябваше да спя заедно с известния д-р  Атанас Москов – лидер на Българската социалдемократическа партия (БСДП). Тук, в лагера, още първата вечер ме сполетя „нещастие“ – мишки изядоха освен коричката и всичкия ми хляб – 200 грама, дажбата за закуска и обяд на следващия ден. Още повече, че последните два дни не бях ял нищо. Дневната ми дажба бе 300 грама хляб и ние я разделяхме на три – за вечеря, закуска и обяд. За сполетялата ме беда д-р Москов много се ядоса, че не ме бил предупредил да закача на покрива вързан в кърпичка хляба си, а аз го бях оставил до главата си. На следващата вечер, преди проверката бях посетен от много добрия ми приятел и бивш колега поручик Никола Провадалиев, от майор Иван Костов, офицер от 47–ми полк и от евангелисткия свещеник от Кърджали, които чули името ми при проверката предната вечер. Дойдоха при мен и всички ми донесоха по нещо : един – дълги гащи, друг – фланела, трети мед с масло в малко бурканче, за да смекчат поне малко започващите трудни и непосилни лагеристки дни. 

Тормозът бе и физически и психически, 

но последният бе многократно по–голям и по–мъчно поносим. Както в лагера, така и след излизането от него. Ще спомена само няколко от преживяванията си, които оставиха дълбока следа и не могат да се забравят. Преживявания както в лагера, наричан ТВО (Трудово–възпитателно общежитие), така и след ОСВОБОЖДАВАНЕТО ми от него.

 1. До построяването на сглобяемите бараки живеехме в кошари, изплетени от върбови клони, на нарове, също от върбови клони. Покрити бях с ръжанка. Беше ноември и времето не беше чак толкова студено за сезона, но годината беше сушава и водата в единствения кладенец на обекта намаля, поради което ни бе забранено да черпим вода от него, за да има достатъчно за кухнята и фурната. Снабдявахме се с вода било от Дунава, когато сме на работа край нея, било от гьолчетата, каквито имаше на острова. Един ден обаче, 2 – 3 звена се бяхме снабдили с вода от гьолче на място, което преди време е било отходно. Всички, които пихме от тази вода, заболяхме от дизентерия в много остра форма. Една подробност преди това… След вечерната проверка, никой лагерист няма право да ходи по голяма нужда. Малката такава правехме в железни колички, поставени на 2–3 метра пред вратата на бараките, в които живеехме, като при излизане от помещението, с висок глас обявявахме : „По малка нужда, г–н сержант.“ На десетина метра от бараката имаше бяла линия от вар, която нямахме право без съпровод от милиционер да преминаваме. Предупредени бяхме, че на преминалия ще се стреля на месо. Встрани от бараките бяха изкопани отходните места, заградени също с бяла лента на 2–3 метра от тях и там се ходеше само денем до вечерната проверка. Една вечер, след заболяването ми от дизентерия, към 00:40 часа ме сви страшно много стомахът. Излязох от помещението и извиках: “Господин сержант, имам дизентерия, моля разрешете ми да отида по голяма нужда.“ Те, милиционерите, знаеха за епидемията за която, може би им бе казано и от щаба на ТВО. За мое щастие на поста се случи един от най–човечните милиционери. Казваше се Киро, но за съжаление не можах да науча презимето му и от къде е. Той ми нареди да взема от помещението ветроупорния фенер, да премина ограничителната линия и като клекна, да осветявам с фенера лицето си. В страшни напъни и мъки минаха минутите до 1:00 часа, когато дойде на смяна сержанта Кръстьо, звяр, нямащ равен на себе си. Киро му каза къде съм и защо съм там, но звярът си е звяр и ми заповяда веднага да се прибера или ще стреля и защрака шмайзера си. Киро обаче не го остави и го държеше за ръка. Помолих Кръстьо да ме остави още малко защото, премалял, не можех да стана, но той не искаше и да знае : „Ваща мама да …цял ден ядете от колетите и сега „дизентерия“, ставай!“ Поолекна ми малко, станах и тръгнах към помещението и когато да влизам през вратата, той с всичка сила ме ритна с върха на ботуша си точно на болното място и аз паднах по лице на пода. Няколко дена едва ходех от болки. Щом стана въпрос за колети ще добавя, че ние имахме право на едно писмо на месец и на един колет на три месеца и той не можеше да бъде по–тежък от 5 кг. На тях ние гледахме не на материалната страна – да се наядем добре поне веднъж на три месеца. „Кооперирахме“ с двама–трима колеги и съдържанието им ядяхме заедно. На писмата и колетите гледахме на моралната им страна – че не сме забравени, че някой мисли за нас, че ни чакат. 

2. Островите, в които бе лагерът „БЕЛЕНЕ“, са четири: Персин, Бързея, Магареца и Щурчето. Най–голям е Персин. В тия острови бе събран елитът на България за

„превъзпитаване“ 

на останалите живи и неосъдени от тъй наречения Народен съд. Имаше бивши министри, народни представители, генерали и офицери, завърнали се от фронта, професори, учители, адвокати, лекари, свещеници и какви ли още не „народни врагове“ – всички без съдебно и дори без административно решение. Питаха нас защо сме пратени там. Имаше обаче и комунистически големци. С нас бяха: Гумнеров – наричан царят на Пазарджик, народен представител; Васил Живков, брат на Живко Живков – член на Политбюро; полковник Сурдолович – адютант на маршал Тито и др. Това бяха Трайчокостовисти или хора, прекалили с дадената им власт. През януари–февруари 1950 г. Персин бил наводнен и непокрити с вода, останали само най– високите места на острова. Съществувала опасност да се издавят и лагеристи, и милиционери. След наводнението бил създаден 3–ят обект, построен на най–високото място на острова, съграден с кирпичи, в нестандартни размери, много по–големи от обикновените. Трябвало е да се превозват по 12 бройки на курс с ръчни колички по кален терен. Христо Стоянов, бивш министър на вътрешните работи в кабинета на Ал. Стамболийски, стар човек, бутайки количката затъва и вика на милиционера: „Не мога повече, застреляй ме ако щеш!“, но милиционерът му отговорил: „Няма да те застрелям, ще пукнеш тук, като работиш“!? 

3. Храната в лагера бе твърде оскъдна. За закуска ни даваха топла вода с 20 грама мармалад, който служеше за оцветяване на „чая“ и за подслаждането му, а за обяд и вечеря – чорба от фасул, леща, грах, картофи и др. А хлябът за цял ден, както вече казах, бе 300 грама. Тя, храната, бе съвсем недостатъчна за нормите, които имахме и изпълнявахме. За да си дояждаме трябваше да крадем, да крадем всичко, каквото ни падне. Когато вадехме картофите /беше късно есента/ ядяхме сурови картофи или нагрети с въгленчета, взети скришом от огъня, който кладяхме за милиционерите. Когато минавахме край свинарниците, който успее гребваше с шепите си от царевичното брашно в коритата на свинете и вечер през зимата правехме качамак на печките в помещенията; хващахме с капани, приготвени с подръчни материали, зайци и диви котки, каквито имаше в изобилие на островите; пълнехме хралупите с царевица – запаси за зимата, и ако, Дай Боже, минем от там някой друг път, да я вземем. Крадяхме всичко, което може да се яде. Бяхме загубили чувството си за срам. Да откраднеш 

„бе не срам, а слава“,

както казва поетът. Тъжно, нали? Но в лагера имаше и весели моменти. Една вечер, след проверка, старшията на обекта Атанас прочете заповед на началника на ТВО Китов, с която се наказваше за една нощ в Карцера питомецът Иван Костов Стрихинов – майорът, както го знаеха всички за това, че е откраднал 2 кг царевично брашно. И изведнъж, за почуда и смях, чуваме гласа на майора: „Съвсем не съм крал, г–н старши сержант. Аз взех от дажбата на свинките не два, а пет килограма брашно, за да нахраня една част от гадинките“… Тази негова реплика предизвика буен смях и веселие. Да, ние бяхме за милиционерите гадини. Представете си – генералите се обръщах към полуграмотните милиционери с „господин“, а милиционерите към генералите с „ГАД“. 

„Гад, ела тук“,

 „Гад, запали огъня“ и хвърляше кибрита отдалече. Веднъж успяхме да откраднем от масата на милиционерите печеното им сукалче, което успяхме да изядем за нула време и скрихме костичките в пясъка. Обискът, който направиха, като ни съблякоха голи, не даде резултат. Майорът и друг път ни е карал, и то често, да се смеем от сърце. Милиционерите ни караха да пеем когато отиваме на работа и се връщаме. Нали трудът е песен? Репертоарът ни беше маршът на ТВО и „Повдигнете си челото, роби, роби на труда“. С марша ние трябваше да признаваме, че сме грешници. „Сгрешили пред народа тук дойдохме духът да обновим и с устрема на новата епоха, социализъм светъл да строим“. Такова е съдържанието на „марша“. Значи не сме въдворени. Сами сме дошли в лагера??? Вместо обаче „роби, роби на труда“ в другата песен, ние изричахме – „О, герои на труда“. Болшинството от лагеристите не паднаха духом и действително бяха герои. И когато милиционерите караха майора да даде тон, той запяваше „Жив е той, жив е!“…“ Не за „Жив е той“, бе, гад майорска, а за марша на ТВО“… „Ама, вие не казахте за коя песен да дам тон, г–н сержант.“ И това предизвикваше смях и веселие. 

4. Бях се сприятелил с двама анархисти – писателят бай Велко Зидаря /такъв бе псевдонимът му/ и със З. Захариев от Радомир. Те и двамата бяха прекарали по няколко години в лагерите „Бобов дол“, „Куциян“ и „Перник“. В „Бобов дол“ началник на лагера бил капитан Гершон. Наричали го Гершанът. Той биел не когато е ядосан, или за извършено от някого провинение, а просто за развлечение и удоволствие. Особена слабост имал към офицерите, повечето от тях участници в т.нар. Отечествена война и по решение на Съдбата останали живи. Имената на убитите не бяха споменавани в зарите, провеждани при честването на края на войната – 9 май. На вечерната проверка Гешанът заставал пред някое от звената и запитвал някой от лагеристите : „Теб бил ли съм те?“ Ако му било отговорено „Съвсем не, г–н капитан?“ – започвал да го бие където завари. Вторият запитан му отговарял, че е бит, но следвал втори въпрос – „Колко пъти?“. Съобразително, лагеристът му отговарял, че е бит два пъти, надявайки се, че ще отърве боя, но звярът казвал : „Малко е!“ – и пак почвал да бие. И така всяка вечер си вземал „дажбата“ от 5–6 души, за да може да заспи спокоен. Бай Велко ми разказа следния случай, станал с него: „Веднъж, капитан Гершон ме повика в стаята си и ме запита искам ли да бъда освободен. Искам, г–н капитан, кой не иска да е на свобода? Тогава той ми даде една пощенска картичка, каза ми да седна и да пиша това, което ще ми диктува.“ Картичката била предназначена за съпругата на бай Велко. Диктуваните от Гершана думи били думи на разкаяние от страна на бай Велко за това, че бил противник на режима, че всички в ТВО – администрация и охрана се държали с него и с колегите му много добре и т.н…. и че, за да бъде освободен от лагера, тя, жена му, трябвало да отправи писмена молба до местното управление на МВР за това. Бай Велко обаче пишел не това, което му се диктувало от капитана и накрая, след като подписал, подал картичката за проверка. Като видял, че в картичката пише съвсем не това, което е диктувал, побеснял от злоба, капитанът изревал : „Лягай да те бия, твойта мама, гад такава!“ „Бийте ме прав, г–н капитан!“ – отвърнал бай Велко. „Недостойно е за един капитан да бие легнал човек.“!? Бил го, удрял където завърне докато бай Велко успял да избяга от стаята на Гершана. Той не го подгонил навън. С другия анархист, Захариев, един ден на обедната почивка, бяхме седнали край северния бряг на острова, да хапнем и да починем. Тогава той ми разказа, че имал дъщеря на 4 години, но още не я бил виждал. Казвала се Свобода. При арестуването му, жена му била в напреднала бременност и той и заръчал, ако детето е момче да го кръсти Волен, а ако е момиче – Свобода. В същото време, над нас, един грамаден орел летеше волно във висините, като ту отиваше над Румъния, ту се връщаше над българска земя и никой не му пречеше, не го ограничаваше, не го спираше да лети на воля. И аз бях в положение, подобно на Захариевото – очаквах първото си дете и писах на другия ден на съпругата ми Кичка: 

Орлин или Свободка да бъде кръстено нашето дете

 Затова моят син се казва Орлин. Кръстен е на орлите той. 

5. На 23 –ти декември 1950 г. група от 122 души, които се бяхме „писали“ строителни работници, ни откараха на брега край самото село Белене, за да строим селскостопански сгради на ТКЗС–то. Един грък – бай Васил, зидар по професия, с когото също се бях сприятелил, стана причина да се „пиша“ и аз строител. За тази група се натискаха мнозина, защото се знаеше, че на участниците в нея ще дават ТФР дажба – по 450 г хляб. Аз съм много благодарен на бай Васил – той ме направи строителен работник – мазач и покривчия, която професия упражнявах няколко години след излизането ми от ТВО. 

6. На 4–ти март 1951 г., след обяд, един от „възпитателите“ ни събра и ни говори за международното положение. Дата 3–ти март – ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ бе подмината! След като издума „речката„ си, извади от джоба си телеграма, разгъна я и попита : „Кой е Илко Хадживълчев?“ Изтръпнах! Всеки ден аз чаках телеграма с радостна вест, че е дошло детето ми на бял свят. Забави се малко и вместо да ми даде телеграмата или да съобщи съдържанието и той – „възпитателят“ ме запита : „Ти, от колко време си в ТВО–то?“ веднага разбрах, че е дошло многоочакваното съобщение, радостната вест, но „възпитателят“ пожела и нея да помрачи.“ Жена ти е родила“, каза и ми подаде телеграмата. Обзет от възторжена радост и погнуса от думите му, две противоположни чувства в едно и също време, отвърнах : „Благодаря ви за телеграмата, г–н възпитателю, но се боя, че ще ви разочаровам. Тук съм от четири и половина месеца.“ Колко големи са били мъките за износването и раждането на сина ни знае само Кичка. Те, във всички случаи, са били по–големи от моите. 

Като офицер през 1945 г. в град Чюрго, Унгария

7. През май същата година бе проведена тъй наречената Майска акция, в която, бидейки на гости в Кърджали, за да види сина ми, майката, майка и татко е арестуван и брат ми Стоян (адвокат, земеделец, активист на БЗНС „Врабча“, секретар в правителството Гичев-Муравиев, б.р.). Арестът е извършен от дома на един казионен „земледелец“, негов близък „приятел“, от когото бил поканен на обяд. По това време бе Великден. От едно писмо на Кичка научих, че и той е в Белене, но обектите бяха четири и ние, които бяхме на брега, нямахме никакъв контакт с островитяните. Приятелят ми, Марин Варадинов от едно от селата на Банско, също научи, че и негов близък е въдворен на островите. Търсехме начин да се свържем с новодошлите. По това време, към средата на юни, при нас работата понамаля и потърсиха хора за колари, които да превозват продуктите и материалите, произведени на островите. Решихме Марин да се кандидатира за колар понеже е селско момче, та по този начин да се доберем някак си до нашите брат и близък. Към края на месеца Марин узна, че брат ми Стоян е на 2–ри обект – на о. Персин. Този остров е най–големият, там беше най–голямата маса въдворени и само там имаше ЗДРАВЕН ПУНКТ, с лекар и зъболекар. Разбира се – и те бяха наши колеги. За да мога да отида на острова с надеждата да се видя или да науча нещо за брат си, реших да обявя, че ме боли зъб и се записах за зъболекар. След около две седмици, в един неделен ден извикаха всички, които се нуждаеха от лекарска помощ и ни подкараха към острова. За голямо наше разочарование /не само аз правех номер с болен зъб и милицията разбра това/ ни спряха на края на моста, свързващ брега с острова, под една голяма върба. Имаше стол. Там бяха старшията на 2–ри обект и зъболекарят с чантичка в ръка. Първият „болен“ се оплака, че го болят венците и лекарят не му направи нищо – лекарства нямаше. Седейки на стола намигнах на колегата –зъболекар и му казах, че ме боли един от двата кътни зъба, но не мога да разбера кой точно и отворих уста. В устата ми погледна и старшината Атанас и заповяда на зъболекаря да извади и двата ми зъба. Зъболекарят му каза, че не са за вадене, а само единият има нужда от малка пломбичка и трябва да бъда изпратен в Свищов, но старшината със строг тон, троснато му каза : „Изваждай, за изваждане са – изпълнявай!“ По всяка вероятност той разбра, че лъжа и благодарение на намесата на колегата –зъболекар се отървах само с един изваден зъб. По подобен начин се постъпи и с останалите колеги. След извършените „операции“ бяхме върнати на обекта без да постигнем целите си. Само загубих единия си зъб и не след дълго време и всички останали. Заболях от скорбут, разклатиха се всичките ми зъби и стигнах до протези на около 40- годишна възраст.

 8. СРЕЩАТА С БРАТ МИ 

Към края на месец август бях изпратен с още 4–5 колеги да издигнем пред щаба на ТВО, който бе в близост до моста, за който стана дума, АРКА за честването на ….“ДЕНЯ НА СВОБОДАТА – 9-ти СЕПТЕМВРИ“. Каква гавра с думата „свобода“?! Два–три дни след отпочването на работата там, малко преди 12 часа, по обяд, на около двадесетина крачки виждам Иван Атанасов – бащата на Пенка Литова (от Кърджали, б.р.), да носи с кобилица на рамо 2 баки с чорба на лагеристите, работещи в двора на щаба на ТВО. Извиках му и изтичах при него. Не се ръкувахме и не се прегърнахме, защото това щеше да стане причина милиционерите да ни разгонят и да ни лишат от възможността да си кажем нещо. Запитах го за брат ми, а той, за моя голяма изненада и радост ми каза, че и той носи храна на групата, която работи в началото на моста, до могилата, на която стои часовият – милиционер. Трябваше да прибегна до хитрост, за да мога да видя началото на моста, който се закриваше от могилата. Налагаше се да влезна във водата, за което се обърнах към милиционера с молба да ми разреши да измия праха по тялото си. Той знаеше, че работим на пътя за арката и ми разреши. Още с влизането във водата видях брат си, свирнах нашия си сигнал и извиках: „Колега, ела, моля ти се, да ми изтриеш гърба“, като разбира се, поисках разрешение от милиционера. Брат ми дойде при мен с едва сдържащи се сълзи и под водата се здрависахме. Стиснахме ръцете си и като че ли онемяхме. Не можехме да проговорим. И моите очи бях влажни. Исках да го запитам видял ли е и как изглежда синът ми, как е майка му, но можах да кажа само: „Братко, ви…“ и топка запуши гърлото ми. Той разбра какво исках да кажа, опита се да проговори, но не можа да каже нищо и …със събрани три пръста на ръката си направи знак, че било много хубаво бебе. В това време милиционерът се развика и ние трябваше да се разделим без се си кажем нито дума. Описвайки срещата си с брат ми, си спомних за разказа на лагериста–белогвардеец от Бургас, бай Максим, за свиждането, което имал със сина си през декември 1949 г. Това свиждане е и последното. След това свиждане не е имало. Бай Максим е бил участник в корпуса на ген. Власов. Това бе корпус от руснаци, живеещи вън от СССР и воюващи на страната на Германия. Максим бил мобилизиран във Власовия корпус през 1943 година и след победата над Германия е бил в пленнически лагери, откъдето преминава през всички лагери в България. Когато заминал за фронта оставил детето си на 9 годишна възраст. Когато става свиждането синът му бил вече юноша на 15 години. Свиждането станало на брега и там дошли близки на лагеристите от цялата страна. В двора на ТВО за свиждане докарвали по 20 въдворени и там извиквали близките им, дошли да ги видят. В групата, в която бил синът на бай Максим – Юри, имало и още две–три момчета на негова възраст. Бащата и синът не се познали и бай Максим запитал : „Има ли тук някой от Бургас на име Юрка?“ „Да, аз съм Юри“ извикало едно здраво, хубаво и едро момче и се затичало към „непознатия“ си баща. „Папа, ти ли си?“ – казал, прегърнали се двамата силно, плакали, искали да си кажат нещо, но не могли и понеже свиждането траело само 10 минути се разделили без да си кажат нито една дума. Разделени вече, Юри казал – „Папа, если тебя не пустят, я сново приеду. Приеду с мамой!“ 

Срещи и свиждания – трагедии

 И моята, и на бай Максим, и на всички останали лагеристи и техни близки. 

9. ЛОВЪТ 

На другия ден след „срещата“ с брат ми Стоян, когато ни доведоха да продължим строежа на арката, милиционерът, който ни придружаваше, ни въведе в мазето на една полусрутена къща в близост до работното ми място. Затвори вратата и ни каза да стоим там. Тук ние си позволихме да го кудошим и почнахме да „протестираме“, че ни лишава от свобода. Шегувахме се без да знаем, че в този момент се разигравала страшна трагедия. След като престояхме в мазето около час, час и четвърт, излязохме и започнахме работа. След известно време започнаха да се движат и каруцарите и от тях научихме, че през нощта един от колегите ни е направил опит за бягство от лагера. Това става причина да се спре всякаква работа и движение на колите, за да се организира търсенето на беглеца. Всички копи с окосен коноп били отваряни от лагеристите, придружени от милиционерите. „Беглецът“ не можал през нощта да преплува Дунава и се скрил в една от копите близо до брега с намерение да преплува в по–удобно време, но бил открит. Старши лейтенантът, който ръководел акцията по залавянето, извадил пистолета си и без да му мигне окото, въпреки молбата на лагериста да не го убива, защото имал две деца и болна жена, изпразнил пистолета си в него. Всички бяхме болни този ден. Старши лейтенант! Звяр в човешки образ. 

10. РАЗПИТИТЕ

В същия този ден, 29–ти или 30–ти август 1951 г., след като бяхме изправили страничните греди, подир обяд почнахме монтирането на напречните греди. Надвечер, когато наближаваше времето за прекратяване на работа и аз забивах последната скоба, под арката спря камионът на ТВО и шофьорът извика от кабината – „Кой от вас е Илко Хадживълчев?“ Като чух името си отговорих, че съм аз и погледнах надолу. И какво да видя – в каросерията на камиона имаше ковчег. Обхвана ме ужас!?! Извикването ми, убийството на колегата –лагерист през деня, ковчегът в камиона, всичко това свързах с брат ми Стоян. Дали убитият не е той? Почнах да слизам бързо и на няколко пъти щях да се изпусна и да се сгромолясам на пътя. Още не стъпил на земята запитах шофьора : „Какво има, защо ме търси?“, скочих и се запътих да отварям ковчега. Той, шофьорът като че разбра тревогата ми и побърза да каже, че ковчегът е за един починал при операция в Свищов лагерист, отивал да го вземе, а мен трябвало да ме закара на разпит в обекта. На мястото за разпит пристигнах вече успокоен. И оттогава, всяка надвечер до ден 8–ми септември включително, бях викан на разпит в едно и също време, в същото помещение и от същия старши–лейтенант на когото трябваше да отговарям все на едни и същи въпроси : „Искам ли да бъда освободен?“ и „Ще стана ли добър гражданин?“ И отговорът ми бе все един и същ : „Да, искам да бъда освободен и имам претенциите, че съм не само добър, а много по–добър гражданин от много други, които се бият в гърдите. Аз съм служил честно и предано на Отечеството си, участник съм бил във войната срещу нацистка Германия. Бях най– младият адютант на полк в 1–ва Българска армия и съм награден с орден за храброст и с югославско отличие. Такъв бях и след излизането ми от състава на войната.“ Но, според старши–лейтенанта, това не било достатъчно. Трябвало да съм предан на „Народната власт“ и да я пазя. Трябвало да донасям за всичко, което чуя или науча относно уронването на престижа и достойнството на Народната република. На тия му „наставнически“ думи отговорът ми бе : „Г–н старши лейтенант, аз съм жертва на донос и Ви заявявам категорично, че от мен никога, при никакви обстоятелства и в никакъв случай доносник не можете да направите. Аз не мога да градя своя добър живот и щастие причинявайки страдания и злочестия на други!“ 

„Ще стоиш тук, докато цъфнат налъмите!“

 биваха последните му думи и с юмруци и ритници бях изхвърлян навън. И така, това се повтори, потрети и …10 или 11 пъти до вечерта на 8–ми септември. В „Деня на свободата“ – 9–ти септември 1951 г. (така наричаха комунистите този ден, б.а.) ни изкараха на оборка. По едно време старши лейтенантът се приближи до мен, отвори кутията си с цигари и я поднесе към мен казвайки : „ Илко, запали една цигара!“…Едва не се побърках от срам пред колегите си, политнах, но бързо се съвзех и му казах троснато: „Колко пъти ще ви казвам, г–н старши лейтенант, че не пуша. Благодаря, няма да взема цигара!“ Наведе се към мен и каза: „Вземи, пък каквото щеш я прави.“ Каза го тихичко, за да не чуят колегите. „Благодаря, казах, че не пуша“, отговорих с още по–висок глас аз. „Мамичката ти ще разгоня, гад, вземи, защото от тук няма да излезеш!“ Цигара не взех. В същото време откъм селото се зададе джипката на ТВО–то. Познавахме я и всички завикахме: „Лабаво, лабаво“, което значеше, че ще има освобождаване на лагеристи. Така беше, освобождаваха почти винаги по време на техните празници. Джипката спря и ни накараха да седнем. Донесоха маса и столове от милиционерското помещение, седнаха дошлите с началника на ТВО двама възпитатели и моят добър познайник – ст. лейтенантът и началникът зачете заповедта за освобождаване на лагеристи. Четвъртото или петото име, което прочете бе моето. Още от разпитите аз бях почти сигурен, че ще бъда освободен и затова, още щом чух името Илко, без да дочакам презимето и фамилното си име извиках : „Аз“, но старши лейтенантът, на свой ред, също извика „Не бързай, не си ти“, но началникът продължи – Хадживълчев Стоянов и аз кимнах многозначително на офицера. Той се намръщи и заклати заканително глава. Освободени, след като получихме цивилните си облекла, отидохме в щаба на ТВО, за да получим удостоверение, че сме освободени и кредитни билети за пътуване с влака до местожителството си. На излизане от канцеларията старши лейтенантът ме спря на изходната врата и ми подаде запечатан плик със заръка да го предам на някой си капитан Ангелов от милицията в Кърджали. Аз отказах да взема плика заявявайки, че това е писмо и съгласно с разпоредбите писмата следва да бъдат изпратени по пощата. Въпреки настояванията и заплахите от страна на офицера, аз не взех плика с писмото. 

О с в о б о д е н в Кърджали 

пристигнах около обяд на 10.IX.1951 г. Първият познат човек когото видях когато влязох в града, бе Теменуга Ив. Атанасова – майката на Пенка Литова и и предадох поздрави от мъжа и. Отидох направо в къщата на баба Яна и дядо Стоян, защото знаех, че синът ми е там и исках най–напред да видя него. Той бе вече на шест месеца и шест дни. Радостта от завръщането ми за всички близки бе голяма, разбира се. Радвах се и аз, че ги намерих живи и здрави и най–вече, че видях сина си. Радвах се и на приятелите, които ме посетиха и които срещах по улиците. Но имаше и „приятели“, които напълно ме разочароваха със своето държание. Отбягваха да ме „видят“ дори. Два, три дни след пристигането ми зърнах от далеч на главната улица „Републиканска“ най–големият ми „приятел“ от ученическите години. Разтуптя се сърцето ми и забързах към него, а той, като ме видя, кривна в една странична уличка. Спрях за момент и едва не политнах да падна. И други „приятели“ ме отбягваха. 

Прокаженик ли бях та бягат от мен?

...Не, не им се сърдя. Такова бе времето на „строящият се социализъм“. Болшинството от хората отбягваха да имат контакти с „народните врагове“, за каквито ни смятаха комунистите. Изтекоха няколко седмици, мина месец и половина и аз въпреки, че търсех работа къде ли не, не можех да намеря такава. Не бях купил на детето си нито някаква играчка, нито даже един бонбон. ***** Завзели вече властта, комунистите насадиха суров сталински режим, граничещ с тиранство и крайно несправедлива система на управление. Проляха кръвта на над 200 000 души, с което България държи световен рекорд по отношение на разправата с инакомислещите след Втората световна война. Създаденият т.нар. Народен съд нанесе удар върху единството на нацията и върху изтъкнати нейни представители, като осъди 12 000 души и издаде 2 730 смъртни присъди. Това бе лишаване на страната от управленски, интелектуален, военен и административен елит. Присъдите бяха решавани не от съда, а от Политбюро на ЦК на БКП, диктувани от хора като Трайчо Костов и Георги Чанков, наказани след това от Провидението. Хора, убити през есента на 1944 г. без съд и присъда, бяха съдени през февруари 1945 г., за да бъдат оправдани убийствата. През цялото си управленско съществуване, въпреки направените много промени и известно смекчаване на режима, смяната на името на партията и създадените няколко вида СОЦИАЛИЗЪМ, болшевиките не се занимаваха с интересите на обществото, а предимно със себе си, надпреварваха се кой да заеме по–престижно място. Затворите и лагерите бяха пълни с „народни врагове“. А след прословутия Априлски пленум през 1956 г. в лагера Слънчев бряг край Ловеч свине изяждаха труповете на умрелите лагеристи. Фатални и съдбовни са греховете на комунизма. Материалното ограбване на народа бледнее в сравнение с духовното му унищожение. Три поколения не знаят историята на своя народ, защото я криха от тях, а славеха и величаеха само своите дела и ги наричаха единствено правилни и исторически. Комунизмът направи:

 – от българите в Пиринския край и от тия в пределите на бившата Югославия, по нареждане на Москва, нова НАЦИЯ – македонската;

 – на болшинството българо–мохамедани, които по линията на създаденото от самите тях дружество „РОДИНЦИ“ и напълно осъзнати имаха български имена, върнаха турските им такива, за да покажат демократичност и ги възстановиха наново само след няколко години по най–брутален начин и с проливане на кръв;

 – от турците поискаха да направят българи като през 1984–1985 г им дадоха български имена, в резултат на което, бившият български турчин, примерно Ахмед Алиев Османов стана Ахмед Али Осман;

 – обезлюдиха селата;

 – съсипаха войската и сведоха дисциплината в нея до нула, урониха напълно престижа и;

 – лишаваха учениците и студентите от летните им ваканции с тяхното бригадирско движение и насадиха мързела;

 – обезвериха хората и ни направиха народ без национални идеали;

 – хиляди младежи напуснаха отечеството си, за да търсят препитание в разни краища на света и да не се върнат повече;

 – маса народ стана жертва на доноси и шпионство, а те, доносниците, бяха много – всеки трети човек. Те устройваха живота си добре като причиняваха злини и нещастия на другите. Аз бях една от жертвите по донос. В живата си не съм сторил никому зло. Обичах и обичам много неща и много хора. Някои от тях много, някои малко, но никого не съм мразил и не мразя. И как може човек да обича подлеци и мерзавци. Тях не обичам, но и не ги мразя, защото те са хора, които Бог е лишил от разсъдък и съвест.

 - По донос през октомври 1944 г. бях обвинен, че съм искал на 9–ти септември същата година да взривя складовете на полка и едва спасих кожата си;

 - По донос бях освободен от войската през 1946 г. 

- По донос бях дисциплинарно уволнен през 1950 г., когато за кратко време бях на служба в „Храноснабдяване“, след което пратен в Белене;

 - Направен бе донос против мен през 1974 г. когато работех в Профсъюзите; 

- Донос срещу мен бе направен и като пенсионер през 1984 г. – цели 40 години след 9 IX 1944 г. По подобие и гадост последният се равнява на доноса на Черната пантера. По телефона бях поканен от Момчил Карабекиров веднага да отида у тях в Гледка, без да ми каже защо. Беше около обяд. Отидох и заварих в двора му, около пълна с ястия маса, освен него и жена му, две непознати семейства. Оказа се, че това са негови някогашни приятели от Шапчи(град в днешна Гърция, от където идва и родът на Илия Хадживълчев, б.р.), дошли му на гости. Те го запитали за мен и пожелали на всяка цена да се видим. След като се запознах с всички, единият от тях, наричан капитан Георги, който знаеше турски език, се обърна към мен с думите: „Поръчано ми е от много мои съграждани от Шапчи да Ви изкажа благодарността им, както и от мен и от присъстващите тук, за държанието, което имаха всички офицери, подофицери и войници през 1942 г., когато вашата войскова част бе в нашето градче. Считаме, че за това държание на всички военнослужещи имате немалък дял и Вие, като комендант на Шапчи тогава.“ Срещата ознаменувахме и със снимка с фотоапарата на капитана, по една от които той изпратил на Момчил и на мен. Един от „професионалните“ доносници видял снимката (не моята, разбира се) и направил донос до Държавна сигурност, че Илия Хадживълчев, бившият царски офицер, а не Момчил (който бе член на партията ) поддържа връзки с капитан Георги, противник на гръцкото комунистическо партизанско движение! …Коментарът е излишен. 

Знам имената на почти всички, които причиниха злини лично на мен и на членовете на семейството и на рода ми. Не ги споменавам и не съм ги споменавал пред свои, за да 

не се даде повод за омраза и мъст

 Споменатата Черна пантера остави детето и мъжа си и замина с възрастен мъж за Виена. Истинското и име даже не знам. Имената на „земеделците“, които проведоха разговора с Райчо Марашев се знаят от всички тъй като интервюто бе публикувано. Под турско, в битки и зандани ДАРИХА живота си за свободата и благото на своя народ хиляди българи. През комунистическо – бе ОТНЕТ живота и гниха в лагери и затвори хиляди българи от идейния комунистически фанатизъм и от доносите на подлеците. Следва ли да се срамуваме, че сме били лагеристи и затворници? Не! Не следва! Горди сме дори…Репресията ни прави чест! Тираните, подлеците и шпионите заклейми по „безподобен“ начин народният поет Иван Вазов със стихотворението си „ЛЕВСКИ“ и затова ще завърша „СПОМЕНИТЕ СИ“ с последните строфи на това стихотворение:

 О, бесило славно! Теб те освети

смъртта на геройте. Свещено си ти.

Ти белег си страшен и знак за свобода,

за коя под тебе гинеше народа,

и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес

под тебе, бесило, правеше ни чест.

Защото подлецът, шпионът, мръсникът

в ония дни мрачни, що „робство“ се викат,

умираха мирни на свойто легло

с продадена съвест, с позор на чело,

и смъртта на тебе, о, бесилко свята,

бе не срам, а слава нова на земята

и връх, от където виждаше духът

към безсмъртието по-прекия път!