Борислав Скочев*

На 24 и 25 април 1957 г. Държавна сигурност разследва нелегална Великденска служба в концлагера Белене. Разпитите са проведени от зам.-началника на отделение ДС в концлагера лейт. Борис Митев (виж бел. 1) и началника на отдел І, управление ІІІ-ДС Иван Димитров (бел. 2).

„Ръководството на поделението бе сигнализирано за проведени религиозни обряди сред въдворените от православните свещеници (…),(…) и (…). 

…Възползувайки се от добрия режим, предвиден от проекто-правилника на поделението, горепосочените свещеници без всякакво разрешение и знание на ръководството организирват и провеждат религиозен обряд на 20 април 1957 година.

На 20 април през деня свещениците се договарят, че провеждането на обряда следва да се извърши през нощта срещу 21 април в 12 часа. През деня, с изключение на анархистите, и още някои други по-възрастни и болни въдворени, всички останали са си купили свещи и се подготвят да участвуват в провеждането на обряда. Вечерта (...), бивш търговец, официално съобщава в помещението, че всички ония които желаят могат да участвуват в посрещането на „Възкресение Христово“.

Поради това, че свещениците не са в едно помещение, то предварително се договарят за едновременното провеждане на обряда. Точно в 11.30 часа заспалите се събуждат от предварително бодърствуващи въдворени. В първо помещение под ръководството на свещениците (...) и (...) се оформява хор за изпълнение на църковни песни „Христос Воскресе“. (...) и (...) прочитат текстове от евангелието и призовават богомолците (бивши фашисти, полицаи, жандармеристи, михайловисти, фашисти и др.) за молитва към бога. В същото време оформения хор стои до свещениците. Подготвена е била масичка, покрита отгоре с бяла кърпа, върху която са били нарязани яйца и козунак на дребни парчета.

Точно в 12 часа всички станали прави, запалват свещи като свещеник (...) взема предварително изготвен от него кръст и произнася слово. Хора изпява „Христос въскресе“. След завършването на молитвата и песента, свещеник (...) раздава на всички парче от яйцата и козунака.

По същото време в другото помещение, под ръководството на свещеника (...) се извършва същия обряд.

По време на разпита се установи, че подобни обряди са били провеждани и на Нова година, Бъдни вечер и заговезни.

За горната проява свещениците (...), (...) и (...) заедно с (...) и (...) - подпомогнали организирването и провеждането на обряда, бяха наказани с уединяване за 24 часа. След изтърпяване на наложеното им наказание, бяха извикани отново на разпит, където същите отчетоха вината си и заявиха, че ще преустановят всякаква подобна дейност. На 26 април на вечерна проверка пред всички въдворени, те бяха публично разобличени.“

Невежото, недодялано описание е достатъчно педантично, за да възпроизведе сцена, подобна на рождественската вечер в пленническия лагер в „Катин“ на Анджей Вайда – мислено съпреживеният с близките ритуал, лишеното от надежда упование.

Трийсет години по-късно на същото място, в концлагерния Втори обект на остров Белене, въдворените турци празнуват Рамазан байрям на 20 юни и Курбан байрям на 26 август 1985 г. Първоначално всеки в помещението си, но в определен момент се събират и отслужват общ молебен. Лагерните спомени назовават мюсюлманските духовници Кара Ахмет от Кърджали, Рамазан от Карнобат, Хюсеин от с. Бенковски (бел. 3). Милиционерите стават свидетели на сутрешното поздравление, когато по-младите целуват и поднасят към челото си ръцете на по-възрастните. Спазването на традицията е протест срещу отнемането на идентичността им, но много повече е проява на човечност, уважение и солидарност в лагера, създаден да унищожи човечността и доверието.

В горната справка имената на свещениците са заличени от Комисията по досиетата, но две от тях са споменати в разказа на Никола Куртоклиев (бел. 4) за същото Възкресение Христово:

„Мина Разпети петък. Целият лагерен персонал се държеше безчовечно с нас. Началник на лагера беше майор Петър Гогов (бел. 5) , а отговорник по ДС линия ст. лейтенант Борис Митев. Въпреки че бяхме безправни люде и допълнително обработвани да нямаме самочувствие, решихме да отпразнуваме вечерта срещу Възкресение с религиозен обряд. Подготовката започна със закупуване на свещи от лавката, в която нямаше нищо за ядене освен дреболии. 

 Между лагеристите имаше няколко души свещеници, на всички не мога да си спомня имената, но двама помня. Единият се казваше Иван Пинтев от Алфатар, Силистренско, а другият Христо Минчев, от близкия Свищов.

Докъм 23,30 часа лежахме по наровете. Мои съседи бяха Ив. Ранков, професор по икономика в Софийския и Варненския университет, и Любен Боянов, народен представител от Пазарджик от групата на Никола Петков. И на двамата царство им небесно. Любен Боянов беше убит в началото на 60-те години в лагера край Ловеч. Към 23,45 часа се събрахме в средата около варела, в който се кладеше огън, и запалихме свещите, свещениците започнаха богослужението. Ние им пригласяхме, всеки според певческите си възможности. Страхил Гичев, син на Димитър Гичев, с висше духовно образование, държеше исо. Всички преживяхме възкресението на Богочовека.

Около мен пригласяха Петър Кьосеиванов и Константин Муравиев. Малко по-далече Лерински и поетът Йосиф Петров. След около 10 минути по прозорците се накачулиха от охраната с фенери в ръце. Взираха се да разпознаят някои от нас. Ние продължихме богослужението докъм 0,30 часа. После угасихме свещите и се разотидохме по наровете.

На сутринта дойдоха трима следователи от брега и започнаха разпити под ръководството на майор Гогов. При влизането в стаята скрилият се зад вратата следовател те халосваше с една цепеница и ти щеш, не щеш, падаш на земята. След това те изправя с ритник и започва разпита. Всички участващи в богослужението бяхме вкарани в карцера за по 10 дена. Като изтече срокът, бяхме лишени от колет (един от 4 кг на три месеца). Режимът се затегна изключително много, но великденските свещи грееха душите ни и ни вдъхваха упование въпреки безнадеждното болшевишко време, в което живеехме.“

През първия период на концлагера – 1949-1953 г. – в него има достатъчно свещеници, за да формират една бригада (бригадите са от 50 човека), наречена в лагерния жаргон „попската бригада“. В края на 1951 г. в концлагера се намират 22 православни свещеници. Повечето са въдворени през 1950 и 1951 г. като привърженици на антикомунистическата опозиция – най-често николапетковисти и легионери, и за агитация против ТКЗС. През 1952-1953 г. в концлагера са събрани почти всички протестантски пастори – едни като лагеристи без присъда, а други като затворници, осъдени в пасторските процеси през 1949 г. и докарани в концлагера през лятото на 1952 година, когато на Първи обект е създадено затворническо общежитие с политически затворници от затворите в Коларовград (Шумен), Плевен, Лом и Пазарджик. След показните процеси срещу католическата църква през октомври-декември 1952 г. в концлагера са изпратени 30 католици.

Пастор Харалан Попов разказва в спомените си (бел. 6) за Бъдни вечер 1952 г., когато по време на работа пада от сал в ледените води на Дунав и едва успява с влачещите го към дъното шинел и ботуши да се добере до остров Щурчето, където е разположен женският лагер. Докато лежи изнемощял, недалеч надзирателка рита две новодошли католически монахини, които са паднали в калта и не успяват да достигнат лагера. В същото време от брега камбаните на католическото село Белене възвестяват радостта на християнския свят от раждането на Исус Христос.

През втория период на концлагера – 1956-1959 г. – репресиите не са така масови, а вражеският контингент е „прецизиран“ и силно съкратен. Въдворените през 1957 г. в концлагера свещеници са четирима, има и двама членове на „протестантска или православна секта“. Задържани са на 5 ноември 1956 г., когато се провеждат масови арести в цялата страна във връзка с Унгарската революция. Предложенията за арестите на епархийските свещеници се правят от окръжните управления на ДС, а в центъра – от Трето управление на ДС за борба с контрареволюцията. През 1957 и предходните две-три години Държавна сигурност наблюдава „активизиране на религиозния живот“.

„Изграждат се църковни хорове, образуват се разни религиозни дружества, братства, театрални групи и пр… Изнасят се данни от окръзите, че класовият състав на въпросните религиозни организации е предимно вражески и че целите на тези организации не са чисто религиозни. Агент „Вера“ донася, че целта на образуваната към черквата Св. Николай Мирликийски театрална група е да води агитация против народната власт. В тези организации се говори, че християните не бива да участвуват в светски организации, тъй като това противоречело на библията, да не се ходи на манифестации, да не се изпълняват нарежданията на властта и пр. Под формата на проповеди, сказки, беседи и пр. се провежда вражеска агитация, правят се призиви за неучастие в мероприятията на народната власт, против влизането в ТКЗС. Тълкува се библията така, че се предрича скорошното падане на народната власт, че скоро ще има война и пр.

...Четат се и се разпространяват книги с противонародно съдържание. Предполага се, че тази литература се ползува от библиотеките на митрополиите, църквите, монастирите и пр., където все още се съхранява литература с фашистки дух.

...През отчетния период в църковната преса се забелязва тенденция към пропагандиране идеалистическото схващане за света.“

Молитвите също застрашават режима. „В началото на отчетния период се разпространяваха хиляди молитви почти в цялата страна. Една част от тях, префасонирани, имаха определено вражески характер.“

Най-непросимото за ДС е посяването на вярата сред младежите. „Една от главните задачи на духовниците се явява привличането на младежи. Това особено е характерно за сектите.“

Комунистическата власт се бои не само от влиянието на църковните организации, но и от такива народноправославни движения, съчетаващи християнство с ясновидство и народни вярвания, като възникналите през 20-те години Православно свято общество за духовна обнова на българския народ и отцепилото се от него общество „Добрия самарянин“. През 1949-1953 г. в Белене са въдворени няколко членове на Православното свято общество, а неговият председател, близо 80-годишният Христо Устабашиев, умира на острова. Въдворените през 1957 г. „сектанти“ най-вероятно са двамата членове на ръководството на Православното свято общество, предложени от Трето управление ДС за задържане по линия на „духовенство и секти“ заедно с униатския епископ Кирил Куртев и православния архимандрит Стефан (Стоян Йовков) при подготовката на арестите на 5 ноември 1956 г.

През 1958-59 г. в концлагера е въдворен добросамарянският ясновидец Йордан Дренков, който през 30-те години посочил Кръстова гора като свято място, а през 1956 г. вдъхновил хората от близкото с. Борово да изградят църква на върха. При закриването на ТВО Белене през октомври 1959 г. брат Йорданчо е включен в списъка на 170-те „неподлежащи на освобождаване криминални рецидивисти“, с които се открива Ловешкия лагер, като „опасен за обществения ред и сигурност“, тъй като „от малък се очертал като активен религиозен пропагандатор, … като спекулира с религиозното невежество на някои хора“. В Ловешкия лагер бил убит, докато се молел за спасението на душите на своите мъчители.

През 1958 г. в концлагера са изпратени още четирима православни свещеници, а като цяло „реализациите“ на Държавна сигурност по линия на „духовенство и секти“ се утрояват. Нарастването на репресиите е в изпълнение на решение „А“ №344 на Политбюро на ЦК на БКП - „Относно мерките за засилване и подобряване на атеистическата пропаганда в страната“, прието на 26 декември 1957 г. Формално то копира постановленията на ЦК на КПСС от 1954 г. за засилване на атеистичната пропаганда и висши духовници като митрополит Михаил се надяват това да остане само идеологическа кампания и да не се стига до гонения. Но решението посочва духовенството като един от обектите на репресиите:

„През последните няколко години и особено след XX конгрес на КПСС и унгарските събития, когато международната реакция се опита да нанесе удар върху комунистическото движение и народнодемократичния строй, отделни реакционно настроени свещенослужители станаха дръзки и открито призоваваха към неподчинение на законите и на постановленията на Конституцията. В тези си действия те се окуражаваха от известни нелоялни прояви на някои висши духовни дейци и на синодалния печат. В повечето случаи тези прояви са дело на класовия враг и на неговите задгранични покровители, които правят много усилия, за да използуват религиозната маска и религиозния институт за своите коварни, контрареволюционни цели.“

На 25 март 1958 г. Колегиумът на МВР набелязва мерките по изпълнението на поставената от Политбюро задача – усилване на агентурната работа и разложението в „средите на вражеското православно духовенство, сектите и мохамеданското духовенство“ и проверка на сигналите „за връзки с католическите, протестантските и ислямски задгранични централи“. 

В края на 1958 г. Държавна сигурност отчита:

„Бяха арестувани 33 попа и служители под ведомствата на църквите, от които 19 осъдени, 4 изпратени в ТВО, 4 подследствени и 6 филтрирани. За същия период от време през 1957 година са осъдени 9 попа. По католическо духовенство 1 осъден, по секти осъдени 4 и двама изпратени в ТВО.”

През същата година в концлагера са изпратени 11 ходжи, имами и хатиби.

През 1958 г. Трето управление на ДС отбелязва успех:

„След проведените мероприятия по решението на ЦК на БКП за усилване на атеистическата пропаганда и арестуването на някои отявлени врагове сред духовенството, иземването на вражеска религиозна литература и др. православната църква официално дава насока на своята дейност в лоялен дух на Отечествения фронт. Отявлени реакционери сред владиците като Софроний и Михаил спряха откритата си злостна агитация против Партията.“

Въдворяването е само едно от репресивните средства срещу редовите свещеници. Срещу висшата църковна йерархия са използвани други средства. 

Погледът от концлагера не може да разкрие много за създаването на агентурен Свети Синод начело с неканоничен патриарх. (И нека не забравяме – повторно административно наложен със законодателен произвол и полицейски палки през 2002-2004 година.)

Тримата свещеници, извършили богослужението в концлагера на Възкресение Христово 1957 г., знаели какви ще бъдат последствията за тях и въпреки това изпълнили свещеническия си дълг към отчаяните, обезправени хора. Тъкмо такива епархийски свещеници е трябвало да бъдат смазани и отстранени чрез репресиите, като стъпка в изграждането на православна църква, изпразнена от християнски дух и лишена от духовни водачи.

Бележки:

1 - Борис Митев е оперативен работник от лятото на 1953 г., а преди това е зам.-началник по политическата част (възпитател) в концлагера. През май 1953 г. по негов проект е изграден подземният карцер на Втори обект, в който наказаните припадат от недостига на въздух и газят в подпочвена вода. 

2 - Отделение ІІІ в отдел І е “Духовенство и секти”.

3 - Азиз Азизоглу. “Те минаха през Белене”, Сопот, 2004, ИК Дениз.

4 - В “Адът. Лагерите и затворите”, София, 2007, изд. Работилница за книжнина “Васил Станилов”.

5 - Петър Гогов - бъдещият началник на Ловешкия лагер, е началник на Втори обект, а началник на ТВО Белене по това време е полк. Георги Куманов.

6 - Харалан Попов. “Българската Голгота”, София, 2005, Издателско ателие Аб.

P.S.

Статията беше вече написана, когато в предаването „Вяра и общество“ на БНТ журналистът Горан Благоев показа документ от оперативно-наблюдателното дело на един от българските митрополити. Документът е от август 1959 г.  С него началникът на Трето управление на ДС предлага трима епископи, за които изрично съобщава, че са сътрудници на Държавна сигурност, за изпълнението на агентурно-оперативна задача. Имената им са заличени, но двама от тях са покойници, а третият е един от четиримата членове на Светия синод, които Комисията по досиетата не обяви като агенти. Тъй като трима от тях не са били родени или са били твърде млади през 1959 г., това би могъл да бъде само патриарх Максим.

Разбира се, това нито е изненада, нито хвърля нова светлина върху ролята на патриарх Максим. За да бъде поставен от Тодор Живков на духовния престол на патриарх Евтимий и Екзарх Йосиф - не за да води и да се жертва за църквата, а за да я предава и убива, - Максим е трябвало да има много по-голям кредит на доверие от този на един агент, по дефиниция принуждаван към сътрудничество, наблюдаван и контролиран чрез донесенията на други агенти. В случая този документ е интересен с това, че е от същите години, за които се отнася статията - времето на страданията и богослуженията в концлагера.

*Борислав Скочев е създател на сайта „Декомунизация” http://decommunization.org) Авторът разказва тази непозната история, след като попада на непознати до сега документи. Статията е публикувана в  сп. „Диалог”, издавано от Даниела Горчева в Холандия и в сп. "Обектив", издавано от Българския хелзинкски комитет. Скочев е автор „Заключени слова”, интернет-антология на нелегална, лагерна и затворническа поезия.