На 27 февруари в Берлин е запален Райхстага. Арестувани са петима комунисти: холандецът Маринус ван дер Любе, германският депутат Ернст Торглер (който по-късно става сътрудник на нацистите) и трима българи - Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. В хода на прочутия Лайпцигски процес за виновен е признат само ван дер Любе. 

По настояване на Съветския съюз българите заминават за Москва, където са посрещнати с почести. 

За това, че един от героите на Лайпциг - Благой Попов - е арестуван, съден и изпратен в лагер жителите на Съветския съюз не научават никога, а в родната му България това става известно десетилетия по-късно.

"Комерсант" за пръв път публикува писмото на Благой Попов до Сталин от 7 януари 1953 година, когато той вече е излежал 15 годишна присъда и се намира на вечно заточение в Сибир.
Писмото, изпълнено с отчаяни и унизителни молби към Сталин, е блестящ

пример за съдбата на българските комунисти в СССР

„През годините на затворничеството си Ви писах много пъти за съдбата си. Или не получих никакъв отговор, или с отказ на молбите ми отговаряше някой друг. Сега, когато отново съм на свобода, вече не знам какво да Ви пиша и за какво да Ви моля.

Бях арестуван през 1937 година. Излежах присъдата си на 30 юли 1952 година и веднага бях изпратен на вечно заточение в село Тея, в Северно-Енисейския регион. 

За какво бях арестуван? По същество - не знам за какво. 

Обвиняваха ме в участие във вътрешно-партийни разногласия в редовете на Българската комунистическа партия, както и, че макар тези разногласия формално да са били ликвидирани, всъщност те продължили нелегално, и нещо повече, подготвяно е покушение срещу другарите Димитров и Коларов. Осъдиха ме на 15 години в трудово-изправителен лагер.

Да 1931 година аз действително участвах в разногласията. След това те бяха прекратени, ликвидирани. За това имаше решение на Изпълкома на Коминтерна. Всички знаят за тези разногласия. Аз не съм вземал повече участие в тях. През 1932 година бях изпратен в Германия, бях в фашистки затвор, връщайки се в СССР работих в Изпълкома на Комунистическия младежки интернационал, след това, до момента на ареста учех в Промишлената академия "Сталин".

Не само, че не съм участвал в разногласия, но и нищо не ми е било известно за продължението им след 31-ва година. Що се отнася до обвинението в подготовка на покушение срещу другарите Димитров и Коларов, не само че нищо не знаех, но и не можех да допусна подобна мисъл в главата на който да и да било български комунист.

Четох протокола от разпита на Искров, един от главните обвиняеми, в който той признава, че са готвили покушение срещу другаря Димитров. Как и при какви обстоятелства той е дал тези показания аз не знам. По време на очната ставка през 1937 година исках да го попитам вярно ли е, че те нелегално са продължили разногласията и са подготвяли покушение срещу другаря Димитров, но следователят Шевельов прекъсна очната ставка, не ни даде възможност да говорим и изведе, по-скоро изблъска Искров от кабинета. И така за мен остана тайна тази тайнствена подготовка на убийство, ако тя изобщо е съществувала.

Заявих на следствието, заявих на пред Военния съд, че съм

невинен

Писах подробно и на Димитров от лагера. Той твърди, че е ходатайствал за преразглеждане на присъдата, както и ЦК на БКП. Но им било отказано.

През есента на 1944 година получих официално писмо от ЦК на БКП, в което пише: "Няколко пъти ЦК на БКП и другарят Димитров поставяха въпроса за преразглеждане на присъдата. Беше отказано". Писмото беше подписано от другаря "Белов", тоест Георги Дамянов, който сега е председател на Президиума на Народното събрание на България и другарката Стела Благоева, посланик на НРБ в Москва.

След тяхното писмо се отчаях напълно. Ако е отказано на Димитров и на ЦК на БКП, какво остава за мен.

Сега всичко това е в миналото. Аз излежах 15 години, без да съм виновен. Сега съм на вечно заточение в Сибир. Тук, на заточението, се намирам в крайно тежко положение - направо бедствам. Работя като пазач на резачка, получавам по-малко от 300 рубли. Болен съм, имам туберкулоза на белите дробове, тежка форма на хипертония, язва на стомаха. Но все още не съм дотолкова разсипан, че да не съм в състояние поне малко да нося полза на обществото и да намирам някакво удовлетворение в труда. Но не мога да намеря друга работа, защото съм осъден. Нещо повече, болен съм от хипертония, а съм изпратен в район, където болните от хипертония бързо умират.

За какво да Ви пиша и за какво да Ви моля? 

През ноември се обърнах с писмо до Правителството на Съветския съюз, а също така към Правителството на България за възстановяването на българското ми поданство и връщането ми в Родината, в България. Още нямам отговор.

Сега Ви моля и за това. Помогнете ми да възстановя българското си поданство и да се върна в Родината. Там, в свободна България, за чиято свобода съм проливал кръвта си, искам да прекарам остатъка от живота си за благото на родината си - колкото ми стигнат силите. 

А докато се разреши въпросът за връщането ми в родината, убедително Ви моля да ми окажете помощ в сегашното ми бедствено положение в заточението, в смисъл - за намирането на по-подходяща работа и връщането ми в южните райони на Красноярския край (например, в Хакасия), където е по-леко за живот на хипертониците”. 

*През 1954 година Благой Попов е върнат в България, работи в Министерството на културата и Министерството на външните работи. Умира през 1968 година. През цялото време е задължен да пази в тайна какво се е случило с него през годините, прекарани в Съветския съюз.