Христо Марков

Скоро повториха по БНТ филма „Аз, графинята”. Разказва за удивителната съдба на енигматичната наркоманка Сиси Графинята. Премиерата му бе в далечната 1990 год. и в ония политически времена мина някак мимоходом, а е удивителен, най-вече заради съдбата на главната героиня. Познавах тази жена с рождено име Сибила Маринова. И след като гледах филма за пореден път пророних няколко сълзи, защото тя не бе легендарната софийска наркоманка, не бе разпоредителката от кино „София”, не бе даже редовната клиентка на клиниката в „Суходол”, а 

верен приятел с невероятно колоритен изказ

 и извор на безкрайно интересни разкази. Колорит. Удивителен колорит!

Учех в „Олимпийски надежди”, когато ни запозна Ицо Черкеза. Той беше гадже на нейна братовчедка. Като перспективен спортист пътуваше в чужбина, не го проверяваха и можеше да ги снабдява с много дефицитните тогава хероин, морфин, лидол, дори кокаин. И братовчедка и` вече е покойница. Потъна в обятията на Морфей, а бе убийствено красива.  Сибила или Сиси ни канеше на „терени”, както тогава се наричаха сегашните купони и „разцъквахме” под звуците на „Пърпъл” и „Юрая” с вървежните столични мацки. Тя, родената около 1950 год., ни бе кака на всички „пеленачета” и „селски тарикатчета”. Ако не се друсаше, разказваше живота си. После получавахме  билет за кино или празна стая в къщата на Сиси, където удовлетворявахме първите си сексуални напъни. Имаше в компанията момчета, които от нея научиха как се лекува трипер или гонорея. Сега се сещам, че  е била тогава около 30-те, а ние – кюрпета на 16-17 години. После се разделихме. Аз – в казармата, а тя си остана при аверчетата от коневръза за морфин. Вече в Пловдив за нея ме подсещаше понякога Боби Лекето. И на него – лека му пръст. Познаваха се по линия на наркотиците. По онова време „употребяващите” бяха малко. И ги контролираха ченгетата.

Видяхме се в началото на 1990 или 1991год. Сиси Графинята 

развяваше синьо знаме на СДС 

пред „Александър Невски” и плачеше. Заседнахме на маса пред несъществуващия вече ресторант „Стария Берлин”, май „Варшава” му бе официалното име. С обръщението „Ей, малкото ми депутатче” ме контрира за похвалите, че филмът за нея  обрал куп награди и с характерния си нецензурен език оплю режисьора Попзлатев и напсува тогавашния шеф на БНТ Хачо Бояджиев, защото излъчил скандалната лента точно на 24 май. „Толкова деца са го гледали, бе пич?!” – искрено се възмущаваше прототипа на героинята.  Тогава ми разказа за пореден път истинската си история. „Майка ме заряза много малка. Гледаше ме чужда жена. През 68-ма имаше младежки комунистически фестивал в София и едни италианци ми подхвърлиха лидол в ученическата престилка. Гепиха ме ченгетата и айде – лагера в село Ножарево до Силистра” – спираше и отново псуваше. Наричаше майка си Кет Балу, а баща си Никола Маринов – Куцият Бил, който също си отишъл без време, но и` давал кинти без да знае, че отиват за лидол и морфин. Мъкнела стотици кофи с въглища всеки ден, а освен това - бой, бой и глад. Изнасилвана няколко пъти от шефа на лагера. Изпращат я за превъзпитание отново в „общежитието”  в началото на 70-те. Няма да и` забравя думите: „В тези лагерчета на другарите-комунисти  изкарах диплома по метене, блъскане и чукане. Изродски живот.” А е била известна столична красавица, имала е мечти за кафене и любящ мъж. Тогава носеше в сърцето си 

надежди за възмездие

 Уви! След няколко години пак се видяхме и хитричко изтърси един от незабравимите си лафове - “Демокрацията е бой, глад и разврат”, докато при комунистите бе  само “бой и глад”.  Беше останала без зъби, а косата и падаше на кичури. 
”Ако някой сега посяга към дрогата, да ме види на какво приличам. Искам смъртна присъда за всеки изрод, който дава хероин на дете. К,ва е тая демокрация, бе ... Ченгетата играят с наркотици!” – искрено се възмущаваше доайенката на столичните наркомани. Тя, която цял живот  мечтаеше за друга власт се бе превърнала в абсолютен песимист. Нямаше и синьото знаме, в което вярваше до полуда на оня обяд в ресторанта срещу Народното събрание. Сподели, че минавала често на твърд алкохол, но ментетата я унищожавали по-бързо от морфина и лидола. Не бях вече депутат и изкарахме вечерта в приятна компания на стари приятели в оная къща до Орлов мост, на ул. „Мургаш”, където ни събираше Сиси Графинятя преди повече от десетилитие. Пихме „истински алкохол” и куфяхме на „Пърпъл”.

Повече не се видяхме. През 1995 год. тя си „бие камшика” сама, след поредното лечение в Суходол и намират трупа и` пред „Синьото кафене” до националния стадион „Васил Левски”. 

Свръхдоза в комбинация с алкохол

 Повече от седмица няма кой да я погребе. Прави го старият и` приятел Джони Пенков, който в крайна сметка  откри и обезсмърти съдбата на Сиси.  Само той казал няколко думи на погребението. Дори роднините научили от вестниците. А беше само на 45 през 1995 год.!?

Преди няколко години разбрах, че нейни роднини обявили за продажба онази къща, в която Сиси ни събираше. На улица „Мургаш”, до Орлов мост, но никой не проявявал интерес, защото столичани от „жълтите павета” разказвали, че имало страшна прокоба в двуетажната сграда. Разхождали се призраци, скърцали врати, оживявали духове и прозорците се отваряли посред нощ. Измислили легенда, че някакъв роднина на Сиси се обесил в същата къща преди да я намерят до „Синьото кафене”. Може и да е истина – не знам... Според мен духовете са ортаци на Сибила Маринова в оня живот, за който тя си мечтаеше и който не откри.

И досега съжалявам, че не я изпратих по пътя  към по-добрия свят...