Емилия Милчева, Дойче Веле

Ами ако наистина българите започнем да мечтаем по-смело, както пожела президентът Румен Радев в новогодишното си слово за 2024 г.(макар да чухме същото и в речта за 2022-ра - да мечтаем по-смело, да сме по-амбициозни)? Може да измечтаeм президент, който да не бърка историческата памет с паметници на армия-окупатор като премахнатия в Княжевската градина в София, който не налага вето на изпращането на стотина ненужни БТР-а на Украйна и чието разбиране за “свободна европейска демокрация” не е като на Орбан (който също блокира помощ за Киев, но в размер на 50 млрд. евро).

Президент, различен от Радев, обаче не може да бъде мечтата на една нация. Това е въпрос на избори, а решението му - в ръцете на просветено гражданство. Мечтите са бъдеще, а кой, ако не президентът, би могъл да участва в назоваването им? Но българският държавен глава не помага, дори проекта си за конституционни промени, обещаван от няколко години, така и не е показал досега.

За историческата памет и цензурата

Вместо това използва достъпа до домовете на милиони българи чрез телевизорите, за да произнесе поредна патетична реч, в която в полунощ се откроиха два израза - “историческа памет” и “цензура”. Те са извън познатите до момента поанти от предишни слова̀ на Румен Радев по Нова година като: “разделение”, “единение”, обилно употребяваната “народ” - за разлика от “общество”, “българите зад граница”, “бедните българи”, “тези, които са на работното си място в новогодишната нощ”, “ярката диря в световната история и култура”. В различни вариации те се преплитат във всичките му новогодишни речи досега, построени върху флирта с отрудения народ, с който се идентифицира, неизменното споменаване на славното минало и пълното с неизвестни бъдеще, поръсени обилно с пудрата захар на празничния оптимизъм.

Кому е нужна тази макулатура? Почти не минава седмица без медийна изява на Румен Радев и обществото ни най-малко не е лишено от неговите послания. А поведението му все повече напомня това на партиен лидер, нещо като миксирана софт версия на Костадин Костадинов и Слави Трифонов.

Българският фарватер

В словото на президента за 2024 г. прозвучаха две лесни за разчитане послания. Първото - “възходът на България е невъзможен в атмосфера на разделение и война с националните символи и историческата памет” и пак същото, но с други думи - “не можем да се развиваме като свободна европейска демокрация с амнезия и политическо лицемерие, с корупция и безнаказаност, с цензура и апатия…”. Същото, макар и не със същия ефект, можеше да обяви и руската посланичка Елеонора Митрофанова, която беше казала, че “българите се отличават с изострено чувство за историческа памет”, помнят освободителите си и тази памет е в “генетичния код на българите”. По всяка вероятност българският президент носи същия геном, тъй като не поставя под съмнение историческа памет, в която доминацията на Кремъл в управлението на България и политическите ѝ решения е безспорна.

Какво казва президентът? Ами да се държим за същата тази историческа памет - това е българският фарватер, пазен от статуите на солдати.

“Цензура” е друга дума, прозвучала отново в кремълски контекст заради неизлъченото от БНР интервю на посланик Митрофанова пред журналиста Петър Волгин. Произнесена от държавния глава обаче тя добавя тежест към твърденията, които самият Волгин и подгласниците му не спират да повтарят, включително в ефира на общественото радио.

Срещу парламентарното мнозинство

“Безпрецедентният срив на доверието в държавността”, за който говори Радев, също не е труден за разбиране. С гласовете на ГЕРБ-СДС, ПП-ДБ и ДПС бяха орязани неограничените правомощия на президента да упражнява изпълнителна власт. В случай че правителството падне, президентът вече няма да може да разпуска Народното събрание, което ще работи до конституирането на следващ парламент. Освен това държавният глава вече е ограничен в избора си за премиер измежду председателя на Народното събрание, управителя или подуправител на БНБ, председателя или заместник-председател на Сметната палата и омбудсмана или негов заместник.

Съдбата на промените е в ръцете на Конституционния съд. Като политически противник обаче Румен Радев е нужен на парламентарното мнозинство в лицето на ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС. Общият враг и общите успехи са най-добрата спойка за един, макар и необявен официално, съюз.

А за какво мечтае самият Радев?

В речта си навръх 2024 г. президентът повтори и друго от предишна. Имаме нужда от лидерство, каза Радев - точно както в навечерието на 2021-ва - годината, в която той беше преизбран за втори мандат и българите три пъти гласуваха за парламент.

България наистина се нуждае от лидери със смели мечти.

А какво всъщност мечтае Радев?