На 31 май 1894 година приключва едно от най-динамичните и противоречиви управления в новата българска история – това на Стефан Стамболов. След почти седем години начело на правителството, той напуска премиерския пост и е заменен от Константин Стоилов, опитен юрист и политик, който повежда страната в нова посока.

Управлението на Стамболов се отличава със силна централизация на властта, модернизация на държавата и твърд външнополитически курс, целящ независимост от външни влияния, особено от Русия. Това му спечелва както сериозна подкрепа, така и яростни противници – включително в армията и сред политическите му опоненти.

През пролетта на 1894 година обаче се засилва вътрешното напрежение между правителството и офицерския корпус, както и между Стамболов и княз Фердинанд. Според съвременни изследователи, включително академик Георги Марков, самият княз изиграва решаваща роля за политическата развръзка, стремейки се да укрепи позициите си в армията и да ограничи влиянието на премиера.

След подадена оставка, приета от Фердинанд на 20 май, Стамболов официално напуска управлението в края на месеца. Новото правителство, оглавено от Константин Стоилов, започва да действа с по-умерен тон, но продължава да възприема Стамболов като реална заплаха за стабилността.

На 24 август 1894 г. бившият премиер е арестуван за кратко по обвинение в антимонархически изказвания пред германска преса. Въпреки освобождаването му, обществената кампания срещу него продължава – включително с инциденти на публично унижение, което показва докъде стигат политическите страсти в страната.

Оттеглянето на Стамболов бележи края на една епоха на силна ръка, която обаче оставя дълбоки следи в българския политически живот – като пример за решителност, но и за цената на властта в новоосвободена и търсеща пътя си държава.