Тимъти Снайдър, февруари 2025

Качвам се в нощния влак от Киев, пътуващ за Запорижя, град в югоизточната част на Украйна, който се намира на около двайсет мили от фронта. На руските ракети им трябват трийсет и пет секунди, за да ударят града, и отнемат живота на цивилни. След пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна през февруари 2022 г., Русия окупира част от Запорижка област. През септември 2022 г. руският парламент обяви анексирането на региона като цяло.

Фронтът е линия, която минава през Запорижка област и всъщност през цялата източна и южна част на Украйна. Влакът ми се устремява на югоизток, към тази линия. Пътниците му, както цивилни, така и войници, знаят какво се намира от другата страна.

Имайки предвид естеството на руската окупация, украинците се борят не само за живота си, но и за определена идея

 какво е да живееш на свобода

 В частите на Украйна, контролирани от Русия, всеки, който е проявявал някаква инициатива или е бивал избиран на някаква длъжност, е убит или подложен на мъчения. Всяко изразяване на политическо мнение, събиране или действие, което изглежда като опозиция на руските власти, води до дългогодишни присъди в затвор при ужасни условия. Дори само наличието на украински материали в телефона ви е достатъчно, за да бъдете вкарани в затвора. Украинските граждани в окупираните зони са принудени да приемат руско гражданство, за да имат достъп до основни услуги, като например училища. Деца се отвличат и се изпращат в руски семейства за осиновяване. Тези деца ще бъдат възпитавани в омраза към своята родина. И може би още по-лошо - те ще бъдат отглеждани в страна, в която правителството постоянно лъже за всичко, медиите постоянно лъжат за всичко и това е нещо, което там се смята за нормално.

Тези основни факти показват, колко различно е съществуването от тукашната страна на границата.

Украйна не е съвършена страна и, разбира се, самата война прави хората по-малко свободни. Броят на убитите и ранените, макар и далеч по-малък от този на руската страна, расте с всеки изминал ден. Украинските мъже трябва да служат във въоръжените сили, независимо дали искат или не. Дори в неокупираната, по-голяма част от украинската територия руските ракетни атаки и атаките с дронове са не само смъртоносни, но и изтощителни. По-лошо е близо до фронта, както в Запорижя, където ще пристигна утре сутринта, или в Харков, който посетих миналия септември, защото тук не остава време да се укриеш от летящите ракети. Но из цялата страна нощите са разкъсани от тревоги и хората са изложени на риск. Част от миналата нощ прекарах в бомбоубежище в Киев, събуден от сирената веднага след като си легнах. За мен това е само дразнещо. Но на украинците трите години хронично недоспиване се отразяват зле. Влакът тази вечер потегли точно при началото на полицейския час, когато хората трябва да са се прибрали по домовете си. Това също е някакво лишаване от свобода.

И все пак от тази, от украинската страна на линията, хората водят съвсем различен живот, от онзи под руска окупация или в Русия. Украинците изказват всичко каквото искат, включително за войната и за политиката. Журналистите отразяват войната и пишат за политиката. Съществува наистина страх, макар и по-малък, отколкото си мислите, но това е страх от бомби, от ракети и от руско насилие, а не от доноси, потисничество или от собственото правителство. Тази седмица в Киев имам странното усещане, че

 украинците сега живеят по-свободно от американците

 В книжарницата, където разговарях с един украински философ за свободата, една млада жена сложи ръка на ръката ми и каза: "Съжалявам за САЩ".

Има линии, които имат значение. Ако направя някаква грешка и по някакъв начин се озова от руската страна на линията в Запорижка област, вероятно ще изчезна завинаги. Руските власти дадоха ясно да се разбере какво мислят за мен, като ме санкционираха не веднъж, а два пъти. (И, за да е ясно, за всеки американец: идеята да отидете в Русия сега е ужасна; просто ще бъдете отвлечени, ще бъдете задържани за евентуална бъдещп размяна с руски престъпник.) Ако пресека тази граница, едва ли ще се върна.

Украинските влакове са точни и са приятни. Не става дума за това, че по някакъв начин се чувствам неудобно или, че се страхувам. Пътуването по посока на тази линия просто ме кара да се замисля като американец. Докато се приготвям да заспя, се замислям, че американците също се движат с бърза скорост в посока на линията.

Американците у дома, разбира се, не навлизат в географска Русия или в зона на руска окупация; но и ние сме устремили към това да имаме режим от руски тип. Дори нямам предвид съгласуването на новото правителство с руските интереси, факта, че толкова много членове на новия ни режим имат финансови и емоционални връзки с Русия, или факта, че доста от политиките ни изглеждат така, сякаш са разработени в Кремъл. Това само по себе си е, разбира се, много лош знак.

Не, аз имам предвид нещо по-дълбоко: 

трансформацията на нашия обществен и личен живот

 Както и в Русия, ние оставихме местните вестници и местните медии да загинат. Както и в Русия, тяхното място бе заето от няколко големи комерсиални организации. Както и в Русия, медиите станаха собственост на олигарси, които сега се сближават с правителството или му се подчиняват (не всички медии в Америка, разбира се, се подчиняват, но броят на тези, които го правят е твърде голям). Също както в Русия, ежедневието ни е залято от толкова буен поток от противоречиви лъжи, че ни е трудно да разберем къде се намираме, камо ли какво трябва да правим. Както и в Русия, един президент, подкрепян от олигарсите и тяхната медийна власт, се опитва да унижи останалите клонове на властта. Изпълнителната власт се опитва да маргинализира законодателната - завинаги - като управлява, без да приема закони. Изпълнителната власт се опитва да маргинализира съдебната власт - завинаги - като игнорира съдебните решения. Тези неща, разбира се, отдавна вече се случиха в Русия.

Руското правителство се радва на тези промени в САЩ и има пръст в тях. Но проблемът не е в Русия. Проблемът е в нас самите. Сякаш сме се качили на влак, без да помислим за дестинацията към която се носии. Прозорците са затъмнени, а кондукторите имат свои собствени цели, които нямат нищо общо с нашето достойнство, права или човечност. Притеснявам се, че няма да забележим тази приближаваща се линия, че никой няма да изскочи, никой няма да спре влака.

В момента съм американец в нощен влак в чужда страна, в която се води война, движещ се по посока на фронта, отиващ към град, който е нападнат от Русия. Но знам, че не ми предстои да пресичам никакви линии. Наближава полунощ и освен звука на колелата по релсите, всичко е спокойно. Знам къде ще спре този влак. Пътувам с хора, които познавам, отивам при хора, на които имам доверие, и имам за цел да направя нещо, което има смисъл - да помогна да се отпразнува откриването на подземно училище в Запорижя (Русия атакува училищата с ракети и затова те трябва да се спуснат под земята, в буквалния смисъл на думата). Когато затварям таблета си и заспивам, съм в по-голяма безопасност от всеки един от вас, който чете това в Съединените щати, и наистина  в по-голяма безопасност, отколкото бих бил в Съединените щати. Влакът ми ще спре след пет часа. Но Америка ще продължи да се движи...

Два вагона по-назад спи украински войник. Помислете за него и за другите украински войници в моя влак, които пътуват към фронта. Във всеки смисъл на думата те удържат линията не само за себе си и страната си, но и за всички нас. Ако не беше тяхната съпротива, светът щеше да бъде по-лош и по-тираничен. Вече три години те ни дават 

шанс да останем от нашата страна на линията,

 и то на ужасна цена. В сравнение с това, което те са направили за нас, ние сме направили много малко за тях.

Помислете какви граници ще преминете и кои няма да преминете. Те може би не са толкова очевидни, колкото линията на картата или линията на окопите на фронта. Но не можем да се преструваме, че ги няма. А ако ги пресечем, вече няма да сме себе си.

10 февруари 2025 г., от влака Киив-Запорижя

Превод: Милен Максимов