Зловещи престъпления, за които не се говореше: тъмната история на серийните убийци в България

Десетилетия наред комунистическата власт отричаше съществуването на серийни убийци у нас, определяйки ги като „болест на капитализма“. Архивите и криминалните разследвания обаче разказват съвсем различна история.

Когато стане дума за серийни убийци, повечето хора си представят имената на Тед Бънди, Андрей Чикатило или Джон Уейн Гейси. Малцина обаче знаят, че и България има своя зловеща криминална история, изпълнена с убийци, които в продължение на години са оставяли след себе си кървави следи, страх и десетки неразкрити въпроси.

По време на социалистическия режим темата практически не съществуваше в публичното пространство. Официалната пропаганда внушаваше, че подобни престъпления са характерни единствено за „загниващия капитализъм“, а социалистическото общество било имунизирано срещу подобни прояви. Реалността обаче е била различна.

Зад затворените врати на следствието криминалистите и прокуратурата са разследвали извършители, мотивирани от сексуален садизъм, психопатия, желание за власт или хладнокръвна финансова изгода. Днес разсекретени архиви, криминологични изследвания и съдебни документи позволяват да бъде възстановена една от най-мрачните страници в българската криминална история.

Лицата на злото
Макар случаите да са различни, криминолозите откриват общи характеристики при повечето български серийни убийци. Те рядко привличат внимание. Често изглеждат спокойни, незабележими и социално адаптирани хора, които водят двойствен живот и успяват дълго време да прикриват престъпленията си.

Сред най-известните фигури е Сократ Киршвенг, известен като „Убиецът с теслата“. Смятан за първия официално регистриран сериен убиец в съвременната история на България, той извършва серия убийства през 30-те и 40-те години на XX век. Жертвите му са както близки хора, така и случайни познати, а мотивът почти винаги е бил грабеж.

Истинска паника обхваща София през 1968 г., когато нападател започва да атакува жени в квартал „Коньовица“, използвайки паве като оръжие. Случаят, останал в историята като „Жоро Павето“, създава масова психоза сред столичани. Още по-тревожно е, че няколко години по-късно се появяват негови имитатори, сред които Георги Йорданов, наречен „Жоро Павето Втори“, осъден впоследствие на смърт.

Друг особено зловещ случай е този на Христо Георгиев, известен като „Садиста“. Бившият милиционер използвал служебното си минало, за да печели доверието на младите си жертви, които впоследствие изнасилвал и убивал по улиците на София в края на 70-те и началото на 80-те години.

Сред всички известни случаи изпъква името на Недялко Димитров, известен като „Момата“ - най-кръвожадният сериен убиец в новата ни история.

Той е признат за виновен за пет хладнокръвно извършени убийства, мотивирани изцяло от финансова облага. За разлика от много други престъпници, Димитров не демонстрира емоции, а действа методично и прагматично. Именно затова криминалистите често го определят като един от най-опасните серийни убийци в съвременната история на България.

Осъден е на доживотен затвор без право на замяна, където прекарва остатъка от живота си.

Един от най-новите случаи е Пернишкият убиец - Станислав Ангелов – Сиси. В периода 2008–2009 г. той убива четирима души, включително свои съученици и познати. Мотивът този път не е сексуална патология, а финансови конфликти, свързани с лихварство и неуредени сметки.

Случаят показва, че не всеки сериен убиец следва класическия психологически модел, познат от американските криминални хроники.

Защо законът не познава „серийния убиец“?
Любопитен факт е, че терминът „сериен убиец“ изобщо не съществува в българското законодателство.

В Наказателния кодекс няма подобна правна категория. Вместо това извършителите се обвиняват по разпоредбите на член 116 от НК – за предумишлено убийство на две или повече лица или за убийство при условията на опасен рецидив.

Така от юридическа гледна точка няма разлика между човек, който убива последователно в продължение на години, и извършител, отнел живота на няколко души при едно престъпление.

Според част от юристите именно това понякога затруднява ранното профилиране на подобни престъпници. Различните убийства първоначално често се разследват като отделни случаи от различни областни дирекции на МВР, а връзката между тях се установява едва по-късно.

Българският модел е различен от американския
През 70-те години Федералното бюро за разследване на САЩ (FBI) разработва профила на серийния убиец – човек, който убива непознати жертви, често воден от сексуален садизъм, фантазии за контрол и власт, като между отделните престъпления има продължителни периоди на затишие.

В България картината е различна.

Родните серийни убийци рядко търсят публичност, почти никога не предизвикват полицията чрез писма или символични послания и обикновено не изграждат сложни многогодишни стратегии. При голяма част от тях мотивите са много по-прозаични – пари, битови конфликти, сексуално насилие или дълбоки психични отклонения, съчетани със социална изолация.

Има ли действащ сериен убиец в България?
Официалният отговор е – не.

До момента няма потвърден случай на активен сериен убиец у нас.

Въпреки това в архивите на МВР продължават да съществуват т.нар. „студени досиета“ – поредици от сходни убийства и мистериозни изчезвания от края на 90-те и началото на XXI век, които никога не са получили окончателно обяснение.

Липсата на достатъчно доказателства оставя отворена възможността зад някои от тези престъпления да стои един и същ извършител, който никога не е бил разкрит, е осъден за друго престъпление или вече не е жив.

Макар България да не е известна с голям брой серийни убийци, историята показва, че подобни престъпления никога не са били чужди на страната. Десетилетия наред те остават скрити зад политическата цензура, но разсекретените документи и криминалните изследвания постепенно разкриват една неудобна истина – злото няма политическа система, нито идеология. То съществува навсякъде, където обществото не успее да го разпознае навреме.