Стоян Радев, Портал Култура

Известно е, че всяко лечение на сериозно заболяване изисква намесата на лекар. А добрият лекар е човек не просто със специално образование, но и с практика, в която е усъвършенствал и доказал своето умение да лекува.

Ако съществува аналогия между политическата корупция и тежките болести, то можем ли да очакваме с нея да се справят неподготвени лица – например такива, които скандират „не на корупцията” и веят байраци на площада? Можем ли да очакваме с викове „не на хепатита” да го победим? Достатъчно ли е да сме против проблемите, за да ги решим? Протестът лекарство ли е?

Не, протестът не е лекарство, но може да инициира лечение, като даде знак, че определена болка е станала нетърпима и постави изискване с нейното облекчаване да се заемат специалисти. Може ли протестът да посочи кои са специалистите? Не, защото протестиращите нямат информацията и компетентността да преценяват. Но въпреки това, те имат възможността да изказват недоволство, докато по делата не познаят този, който ще свърши работата.  

Протестът е важен за здравето на обществения организъм, доколкото сигнализира за наличието на проблем и, макар собствено да не предлага решение, помага за откриването на такова.

За да изпълнява обаче своята правилна функция в лечебния процес, като най-общо установява кое е приемливо и кое не е, протестът трябва да запазва свойството си на лакмус, т.е. необходимо е специфичното вещество, което той представлява, да остава чисто, защото иначе показанията ще загубят точността си и лечението, ако въобще стартира, ще поеме в грешна посока.

Как веществото остава чисто, при положение че има сложен (често многолюден и многопрофилен) химичен състав? Важно е да се подчертае, че необходимата чистота се определя главно по отношение на споменатата лакмусова функция – ако протестът се натовари не с нея, а с друга задача, той вече не е чист. Ако реши, че може директно да лекува, като назначава лекарски състав и пише рецепти, протестът спира да изпълнява полезната си оздравителна роля.

Замърсяването, наричано от някои „яхване”, се получава тогава, когато конкретно политическо лице се възползва от или провокира протестни действия, за да постигне свои цели. Щетите от такава провокация могат да са многообразни.

Най-тежките последствия за цялата обществена тъкан се появяват, когато „яхването” е идеологически обосновано. Или ако се върнем към паралела с медицината – когато някой съзнателно реши да замени специализираното лечение с всенароден бунт срещу болестта, като твърди, че самият протест е достатъчен тя да бъде преборена, нататък всичко се нарежда от само себе си.

Такива действия свързваме най-вече с политиците от левия спектър и историята помни техните резултати. В общия случай се оказва, че бунтът не е всенароден или най-малкото идеологическата обосновка и нейното практическо приложение не са всенародно споделени и одобрени. С помощта на последващи репресии разколебаните могат да бъдат вкарани в правия път и така временно да се симулира постигнат успех, какъвто в действителност няма.

Проблемите остават неразрешени, а криенето на неуспеха може да включва освен споменатото буквално насилие и изобретяване на задължителна оптика, през която да се наблюдава света, така че да не се вижда наистина какъв е, наречена „социалистически реализъм”.

Изненадващо за хората с опит, особено с опит от времето на комунистическия режим, у нас през последната година избухнаха протести с характер, близък до онези, ръководени от идеолозите в миналото. Неслучайно бяха наречени и „всенародни въстания”.

В България корупцията на всички политически нива и в съдебната система е болезнено налична, така че общественото недоволство представлява заряд, който може да бъде употребен. Но въпросът е как употребата да стане ползотворна, как изразът на несъгласие да даде началото на същинско лечение, което разчита на непоколебима воля, сериозна експертиза и ясен дългосрочен план.

В случая фитилът беше запален от два края. Известната акция на Росенец възбуди мигновено вълнение и веднага след това от президентството беше излъчен сходен сигнал – границата на търпимост е премината, гражданството трябва да реагира.

Още в този момент неочакваният синхрон събуди у по-чувствителните известно недоумение, защото политическите лагери, вдигнали тревогата, бяха не просто различни, но и в голяма степен опониращи един на друг. Сякаш за да успокои смущението, изведнъж централно място на площада зае ново звено – трио с граждански профил и умишлено ненатрапчив в началото политически антураж от пребоядисани лица, които плюеха по предишни протести, но подкрепяха тези.

Разнородният състав – държавен глава, излъчен от лява политическа сила, непарламентарно представена партия, наричаща себе си дясна, и нещо трето – бързо беше превърнат в положителен знак, който да обедини въставащото гражданство: по теми от национално значение ние сме единни, нека всички заедно излезем на улицата, за да изметем лошото.

Към тази група се добави и четвърти елемент, неразличим на площада, но със силно присъствие в ефира – Слави, сценаристите и многобройните им фенове.

Четвъртият елемент също вече беше заявил политически амбиции и социолозите отчитаха растяща подкрепа, но трябва да отбележим, че в неговото поведение се четеше по-адекватно отношение към описаната по-горе природа и задача на протеста сам по себе си – не искаме да „яхваме”, за конкретни политически избори и решения ще говорим не сред шума на вувузелите, а когато дойде време за гласуване.  

В припомнянето на събитията се забелязва, че колкото и тежко да е бремето на корупцията, обикновените граждани не се разбунтуваха по собствена инициатива, а бяха подтикнати да го направят чрез отключващи недоволството политически акции и поощрения.

И отново въпросът – това ли беше начинът да се поведе и да се води борбата? Защо трябваше да се стимулират протестни действия и да се създават неверни по линия на обществените нагласи представи? Защо държавници с влияние и политици с висока професионална претенция избраха протеста като инструмент за сложна и изискваща висока прецизност операция, вместо да разчитат на внимателно промислени средства.

Защо трябваше да се стига до крайно противоречивото образувание „протестни партии“, към което се присъедини и първоначално стоящата настрана ИТН? На кого не беше ясно, че протестът или е спонтанен, и в този смисъл е лишен от агитатори, вменяващи му несвойствена роля, или, ако бъде употребен от конкретни политически фигури, това ще го превърне в безплодно, разочароващо усилие?

Защото с лозунги тръгват да решават проблемите само тези политици, които са фактически безсилни да ги решат, или пък не искат да ги решат, а само така да изглежда.

Ама, казват, хората имат причина да се бунтуват… Да, имат – злоупотребата с власт, политическа и съдебна, е факт. Но отговорното лидерство не разчита на стихийни движения, а дава пример с обратното.

Фалшивото единство, постигнато с нарочно затваряне на очи и премълчаване на същинските намерения, за да не се изпусне вдигнатата вълна на справедливия „всенароден гняв“, се разпада по особено грозен начин, когато се разбере, че лечението не е свършило с патетичните улични викове, а тепърва предстои и изисква конкретна работа от специалисти, които знаят какво правят.

Недоразумението „партии на протеста“ се дави в собствената си несъстоятелност, защото идеята на протеста, превърната в партийна програма, се изражда в ултрапопулистка политика, зад чийто гръб надничат анархията или диктатурата. А когато няколко партии са симулирали обединение под протестните знамена – вече виждаме какво се получава.

Вместо опита да се бута напред така наречения народ, който повече не можел да търпи, всеки от политиците, обявили война на корупцията, трябваше да извърши последователни действия, с които несъмнено и категорично да бъдат доказани извършените и извършваните престъпления. Не да се хвърлят компромати, с които да се разпалва революционния пожар, а систематично да се провеждат операции с реален ефект.

Такава възможност имаше и продължава да има. Този, който разполага със същински политически капацитет, би трябвало да знае как да го използва за общото благо, колкото и трудно да си проправя път в завладяната държава. Липсата на капацитет води до изкушението да подменяш качеството с количество на скандиращи хора.

Подмяната дискредитира и политиците, и протестиращите. Първите трябва да заслужат правото си да ръководят с можене, правото на вторите да негодуват трябва да остане ненакърнено.