“Ние сме общество, което не обича да чува истината за себе си. Голямата ни драма e, че проблемите, в които се намираме като в една отровена паяжина през последните 140 години, са продукт и на самите нас”. Така започва публичната лекция на проф. Иво Христов пред зрелостници от Свищов, посветена на състоянието на българското общество и логиката на социалните закони и процеси, довели до него.

„Не можем да израстем и да погледнем самите себе си, за да разберем, че огромна част от нашите проблеми са функция на нашия мързел, на нашата липса на воля и дисциплина, на нашия безкраен робски вечен страх, на липса на самовзискателност”, посочи червеният анализатор.

По думите му отгръщането на която и да е съвременна история ще ни убеди, че „вината е във всичко друго, но не и в липсата на качества, способности и гръбнак, когато е било нужно, а не когато трябва да се перчиш и знаеш, че е безопасно. Той поясни, че такъв разговор с този начин на поставяне на темата е крайно непопулярен в България и никога не е бил популярен.

"Насажда се и мълчаливо се приема, че обществените фигури трябва да “заиграват” със сакралното нещо, наречено народ. Обществената фигура по мълчалив консенсус със сакралния народ не може да казва жестоката истина такава, каквато я разбира. Счита се, че обижда народа. Обществената фигура няма право да задава нелицеприятни въпроси, а трябва да “гали” егото на народа. Обществената фигура трябва да бъде като Благолаж от разказа на Елин Пелин “Косачи”: „Излъжи ни, ние знаем, че ни лъжеш, но само това ни е останало.

Масовите очаквания са, че обществената фигура трябва да е демагог. Това е особен вид наркомания - липсата на мъжество и гръбнак да се изправиш пред бездната на истината и да я преодолееш”, констатира проф. Христов.

Той обясни, че в края на 2018 година българите сме изправни пред жесток, страшен и прост въпрос: „Дали ще ни има?”. По думите му от гледна точка на световната история, това не е проблем, тъй като много народи са изчезнали. Той откровено сподели, че не му се иска българите да приключим така безславно и унизително, „с тънки сметки, с дребен гечинмечец, както казва Захари Стоянов, залисани в собственото си его, имитирайки чужди образци, поради липсата на създадени свои културни, цивилизационни, житейски”.

„Спасението започва сега и веднага, но не с вечното “Дайте, братя, да дадем!” и после тихо да изтлеем в посредствеността. Да пораснем и да погледнем нещата такива каквито са – от нас зависи!”, подчерта учения, обръщайки се към абитуриентите.