В ход е втората фаза на проекта Радев-Йотова, само обединени можем да спрем това - вече сме го правили

Николай Ненчев

България не заслужава наказанието „Йотова“ и продължението на руския план.
Социологическите проучвания днес отчитат силен старт за Илияна Йотова. Но това не е плод на обществено доверие, изградено в открита политическа конкуренция. Това е институционално предимство, осигурено от президентската власт, която тя временно олицетворява.

В продължение на години Румен Радев и Илияна Йотова използваха президентската институция не само като държавен символ, а като политическа платформа за изграждане на собствена власт. Вместо да бъдат обединители на нацията, те

превърнаха президентството в инструмент за лични политически проекти

Днес вече виждаме резултата. Радев изгражда своя партия, а Йотова се готви да наследи президентския пост, възползвайки се от същото институционално предимство. Ако не разполагаха с тази власт, щеше ли пенсионираният генерал Румен Радев да има собствен политически проект? Щеше ли Илияна Йотова, дошла от БСП, наследник на БКП да бъде сочена като основен фаворит за президент? И ако не беше планът „Решетников“, дали България щеше да бъде изправена пред подобен политически сценарий?
Да, Йотова има силен старт. Но изборите не се печелят със служебно предимство, а с доверието на свободните граждани.

Истинският въпрос е друг: има ли нужда България от още един президент, който да продължи политиката на Румен Радев? Или страната ни има нужда от държавен глава, който безусловно да защитава европейския и евроатлантическия избор на България?

Днес се прави

опит да бъде осъществена втората фаза на един и същ политически проект

След Радев трябва да дойде Йотова. Същите политически и икономически кръгове, които издигнаха Радев, днес се опитват да представят Йотова като негов естествен наследник.

Нека си зададем още един въпрос. Йотова не влезе ли в президентската институция като представител на БСП? А днес не е ли именно БСП сред големите губещи от управлението на Радев? Не беше ли пожертвана собствената ѝ партия, за да се отвори път към изграждането на нов политически проект?
Затова не вярвайте, че социологията решава изборите. Тя измерва моментни нагласи, но не определя бъдещето.

През 1996 година Петър Стоянов и Тодор Кавалджиев от БЗНС опровергаха всички предварителни очаквания и промениха хода на българската политика. Историята доказва, че

когато демократичната общност е единна, привидно непобедимите могат да бъдат победени

И днес това е възможно. Но само ако всички демократично мислещи българи се обединят. Не заради една личност или една партия, а заради България.

Президентството не бива да бъде наследявано като политическо владение. То принадлежи на българските граждани. И именно те трябва да решат дали страната ни ще продължи по европейския си път, или ще бъде върната към зависимости, които вече сме плащали твърде скъпо.