Евгения Генова*

Моят град не може да се сравнява с Херсон или Миколаев. Той не познава артилерийския обстрел, а домът ми никога не се е тресял от падането на УАБ (управляема авиационна бомба). Често говорим за това с приятели и семейството ми, особено когато става по-тежко. Имаме късмет - географски сме далече от руснаците, а те така и не успяха да ни превземат откъм морето благодарение на ВСУ (Въоръжените сили на Украйна).

Късметлии сме, затова домът ми най-много да се разтресе от далечните „приземявания“ на „искандери“ и различни вариации на ракети от типа „Х“, които изстрелва руската авиация от акваторията на Черно море. А понякога той трепери с всичките си стъклени ребра, когато наблизо се взриви „шахед“.  Ние живеем далече от морето, както се шегуват в Одеса, откъм „нешахедовата“ страна, така че чуваме експлозии много по-рядко от тези, които живеят близо до брега и пристанището.

Знам почти всички места в нашия спален район, поразени от руско оръжие. Някои от тях са толкова близо, че се срамувам: имахме късмет и то уцели много близо, но не и нас. А тези, които бяха уцелени, вече не са сред нас.

Доста често ми се налага да минавам или да карам покрай разрушени къщи, срутени стени, избити прозорци и покрити с шперплат очни кухини в бивши апартаменти. Ето тук живееше едно семейство – всички загинаха. Вярваме, че е било мигновено. Двама възрастни и три мъничета. Пет ковчега. А тук загина половината от семейството  - а половината е спало точно тук, зад тази стена - и е оцеляло по чудо. Имали са късмет. Или не. Ние самите не знаем кой е имал късмет и кой не: тези, които са оцелели или тези, които не са оцелели. Слушам майка, която казва: „Имах късмет. Успях да погреба сина си. А приятелката ми – не. И никой не знае къде лежи той. Сигурно вече никога няма да разбере“.

Посрещахме 2024 г. във входа със съседите, защото имаше мощна атака с "шахеди". Онази нощ един от тях уби ученик в блок на няколко пресечки от нашия. Тази година си казваме: "Имахме късмет. Имаме електричество и нямаше обстрел. Поне нормално отпразнувахме." И се съгласяваме: наистина имахме късмет.

„Съпругът ми понякога ми казва, че иска кракът му да бъде откъснат. За да се прибере у дома. Защото понякога просто не издържа. Той е много силен, наистина. Но и той вече не издържа. А после той се смее и казва: „Не ме слушай. Няма да имам такъв късмет. Ще бягам още дълго", - ми казва моя позната. И ние разбираме за какво говори той. Той говори за щастието.

Сега всеки има свое си. Страхувам се, че не всеки може да го разбере. Но и не е нужно.

2024 г. отне най-много животи в Одеса и областта от началото на пълномащабната война - говорим само за цивилните жертви. Животът на военнослужещите, които всъщност са също цивилни, защото не те са избрали тази професия - руснаците направиха този избор вместо тях - тях не можем да ги преброим. Засега.

Така че през изминалата година руските атаки срещу гражданската инфраструктура отнеха живота на 97 жители на Одеса и областта, включително 10 деца. Иска ми се да вярвам, че сега всички те са щастливи. И че вече не ги боли. Но това не е точно.

*Евгения Генова, украинска журналистка от български произход, живее в Одеса.

Превод: Соня Димитрова - Мартинюк