Росица Чернокожева, Портал Култура

Наскоро излезе петото допълнено издание на книгата на Нася Кралевска, „Без заглавие. Рушители и строители на България“.

Втората част на това заглавие звучи като парадокс или като граматически оксиморон, но мисля, че би могло да се възприема и като реалност. От психологическа гледна точка това, което сме мислили и чувствали, говорили и вършили вчера, става основа на нашето бъдеще. Това го доказа и квантовата физика. Неслучайно заглавието на книгата на Нася Кралевска съдържа полярните действия рушене и строителство. Тази книга е прецедент. Фактът, подчертаващ нейната актуалност, са петте ѝ издания в протежение на 19 години.

Преди години, преди да ни напусне през 2018 г., съпругът ми Вихрен Чернокожев бе написал следното за книгата: „Без заглавие. Рушители и строители на България“ от Нася Кралевска вече беше заслужено сравнена с най-високата мемоарна вълна в българската словесност – редом до „Записките по българските въстания“ на Захари Стоянов и „Строителите на съвременна България“ на Симеон Радев… Всъщност това, което се случи у нас след 1989 г., се случва едва сега, защото в документалните свидетелства на Нася Кралевска получава концептуалната си осмисленост и завършеност“.

Как мемоарът става бъдеще? Как от руините като феникс следва възкресяването?

Когато пиша за една книга, никога преди това не чета други рецензии или интервюта за нея. Моето писане е перифраза на израза „как преживях това събитие /тази книга, този филм, този спектакъл…/“. Всеки текст е всъщност егодокумент. В него всеки разказва себе си. Затова в този текст ще ви говоря за себе си и книгата на Нася Кралевска. Често цитирам афоризма на Анатол Франс: „Критикът би трябвало да каже: сега ще ви говоря за себе си по повод на Мопасан. Това е добър повод, нали!“

Преди да започна да чета внимателно книгата на Нася Кралевска исках да я разгледам просто като книжно тяло – начало, край, помощен апарат, композиция, илюстрации. Две неща на пръв поглед се натрапиха на съзнанието ми: последното изречение: „Както казват мъдрите хорa – рано или късно истината тържествува над лъжата и измамата“. Второто бе една илюстрация, представляваща „Карта на концентрационните лагери в Народна република България“. Тази карта като че ли показваше страната като един огромен концлагер. Преброих ги 3 пъти – 64 на брой, изпълващи цялата територия на България.

Книгата на Нася Кралевска е Одисеята на нейния живот. Това бе Одисея на целия български народ. Бе Одисея и на моето семейство. Това е летопис, в който авторката ще изброди събитията от 1989 до 2008 г. Година след година. Ден след ден…

През зимата на 1989 г. със съпруга ми Вихрен Чернокожев вече чакахме дете, което се роди през юни 1990 г. Зимата беше мразовита. Сама вкъщи и до късно вечерта, почти до полунощ неспокойно чаках Вихрен да се прибере. Зимните пътища бяха допълнително изпитание за него, като се има предвид, че се движеше трудно, бяха изпитание и за мен, която го чаках, без да знам къде е и как ще се прибере, без да мога да помогна. Истината беше, че участваше в сбирките на сдружението Екогласност. Слава Богу, оттам докарваха съпруга ми до вкъщи с кола. Така раждането на демокрацията съвпадна с раждането на нашия син. Сега Вихрен вече го няма, отиде си през 2018 г. на 67 години, но аз съм благодарна от сърце на Нася Кралевска, че в анотацията към книгата е сложила и неговите думи.

Нася Кралевска започва книгата си със случилото се още преди 1989 г. Припомня Чернобилската авария през 1986 г., неинформираността на населението за последиците от радиацията и как това „напомни за разделителната граница в българското общество по време на комунизма“. Първите кълнове – протестите заради замърсяването на въздуха в Русе, тайното слушане на „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“, това че гражданите на София знаеха твърде малко за новите лидери и че опозицията в България не беше нито партия, нито профсъюз и нямаше връзка с населението. Авторката предава много емоционално драмата на софиянци през ноември 1989 г., излезли на улиците „притихнали, вглъбени и треперещи от студ, те сякаш изкупваха вината си, че толкова дълго бяха търпели диктатурата“. Да, на улиците на София се твореше новата история на България. Нася Кралевска припомня как „с всеки изминал ден трите магически букви СДС привличаха все повече българите. Те създаваха чувство на принадлежност у тези, които се отвращаваха от Червения режим“. Колко сходни са събитията в историята – близка или далечна. Не напомнят ли тези събития на едни други, описани от поета с думите: „тайно и полека, народът порастe на няколко века“. Това наистина бе „пиянството на един народ“. Докато някой от участниците в митингите сe осмели и тази акумулирана всенародна енергия изригна в толкова дълго премълчаваните думи чрез внезапното изреваване с цяло гърло: „Долу БКП!“. 

В последните години излязоха доста мемоарни свидетелства за раждането на Демокрацията, но така вълнуващо и въздействащо, така емоционално преживяно и припомнящо възторзите ни преди 30 години, струва ми се, разказва само Нася Кралевска. Авторката проследява и оскъдицата в бита ни през тези години, и срамното заиграване с турското население, напускащо България, и кървавите сблъсъци пред кафене „Кристал“. За местата, които станаха емблема на Демокрацията. Трудно е да се разкаже и предаде тогавашното вълнение на сегашните младежи, вълнението, съпровождащо хилядното шествие на 3 ноември пред храм-паметника „Св. Александър Невски“. Миговете, в които и побелели стари хора, и младежи пееха „Хубава си, моя горо“ и скандираха „Демокрация!“ „след 43-годишно колективно онемяване“.

Книгата на Нася Кралевска носи особената атмосфера на автентичност, понеже наред с коментарите на събитията са вплетени житейските истории на участници и свидетели на онези събития: Желю Желев, Петър Берон, Стефан Продев, Анжел Вагенщайн, Радой Ралин, Едвин Сугарев и още много други първи търсачи на истината.

Втората част от книгата на Нася Кралевска е ретроспекция за първите часове и години след 9-и септември. Изводът е точен и безпощаден: „От този ден нататък месеци наред земята на българите се превърна в нещо като зловеща кланица. Зад гърба на касапите-комунисти и на техните привърженици стоеше 200 000 съветска окупационна войска. И за пример им служеше болшевишката революция в Русия“

Преди години от моя първа братовчедка научих за събитията, застигнали семейството на баща ми. Руснаците изкарали моите близки от дома им, изправили ги пред стените с насочено към тях оръжие, изгорили книгите им. Успели да спасят само няколко тома. По ирония на съдбата или може би като знак се оказва, че една от спасените книги с обгорели краища е „Хамлет“. Разпасани руски войници опустошили дюкяна на дядо ми, нарочен като кулак, задигнали храната, разцепвали дините и ядейки, възхвалявали гръмогласно „Матушка Русь“. Една истинска вакханалия, в която падали всички задръжки. Не стреляли – разминало се. На другия ден баба изпратила дядо в местната църква със скътаните семейни златни пендари, за да направят от тях кръст. Братовчедка ми все казваше с вълнение: „Този кръст ни спаси!“.

И в текста на Нася Кралевска особено въздействащи са документите за конкретно пострадали хора. Фактите са безпристрастно красноречиви: „За два месеца – септември и октомври 1944 г., незаконно поелата държавното кормило партия изби без присъди в София и в провинцията близо 30 000 граждани и селяни от всички прослойки на обществото“. В книгата се проследява съдбата на членовете на кабинетите на Филов, Багрянов, Муравиев. Особено въздействащи са спомените на Радка Груева, дъщеря на Павел Груев, началника на царската канцелария. Съкровените му думи към неговите близки били: „Прощавайте, че ще стана причина и вие да страдате, но не съм могъл да постъпвам по друг начин“. Това са думи, които могат да бъдат изречени от всички онези обречени 30 000 души, които изкупиха със смъртта си живота на хиляди други. В тази втора част от книгата си Нася Кралевска се връща още в 1885 г. и завръщането на Димитър Благоев от Русия, спира са на спецификата на партизанското движение в България, което няма нищо общо с партизанското движение във Франция, Югославия, Гърция и Съветския съюз. Авторката говори и за горяните, както и за пародията на съдебните процеси. Тук е включена и Одисеята на семейството на Нася Кралевска – започнала с изчезването на баща ѝ д-р Атанас Кралевски през лятото на 1949 г. Лекар, специалист по гръдна хирургия, пръв въвел през 1936 г. на Балканския полуостров белодробната операция за спасяване от туберкулоза „якобеус“. Какво може да се очаква от работническо-селска власт, чийто лозунг е: „С кръв взехме властта, с кръв ще я дадем“. Възможно ли е хора с такава нагласа да оценят техническия и интелектуален потенциал у своите съграждани.

Третата част от книгата на Нася Кралевска отново ни връща към 1989 г. и новата опозиция. На 7 декември 1989 г. се основава СДС. Това са 10 организации, които подписват учредителната декларация на СДС. Между тях са Клубът за гласност и демокрация, Независимото сдружение „Екогласност“, Независимото дружество за защита правата на човека и още 7 организации. В документа се подчертава: „Новата политическа ситуация в България повелително изисква да се пристъпи към обединяване усилията и възможностите на независимите сдружения с оглед на по-нататъшното развитие на демократичния съюз“. Тук са включени събития и документи, които свидетелстват за родилните мъки и детските болести, през които преминава демокрацията. За да се стигне до извода на авторката в глава, която тя ще нарече „Пиянството на един народ“: „За няколко зимни и пролетни месеца българите преживяха събития като че ли за цял един човешки живот“. Колко точни са думите ѝ за възкръсването на цял един народ, който сега живее като едно цяло. А вестниците „Свободен народ“ и „Демокрация“ от онези години станаха израз на въжделенията на народа ни за демократичен живот и управление. Тук искам да подчертая специфичната архитектоника на книгата на Нася Кралевска. Като че ли не само хронологичното проследяване на събитията, а и този мозаечен подход, който използва авторката, се оказват най-удачния начин за възкресяване и претворяване на събитията и емоциите. Това е като човешката памет – в много случаи ние се връщаме към миналото, вмъквайки го в потока на нашите свободни асоциации за сегашното. Говорейки за началото на демократичното управление, Нася Кралевска не забравя да отбележи, че през тоталитарното време България се е превърнала в огромен концентрационен лагер.

Последната глава от книгата е посветена на управлението на правителството на Филип Димитров. Тук детайлно се проследяват и събитията в Народното събрание, и катадневните надежди на българите в съвсем битов план. Българската демокрация мина през много възторзи и спадове. Особено ценна е тази част, наречена „опит за портрет“. Авторката ни насочва към две от книгите на Филип Димитров и мисля, че много точно звучи следната характеристика: „Филип Димитров не идеализира героите си. Те не са нито само „бели“, нито само „черни“. Те са истински хора, раздирани от страсти, амбиции, противоречия, праведност, греховност“.

Времената се творят от хората, но и хората биват моделирани от времената. Сещам се за думичката дано в песните на Богдана Карадочева, дума, чието безсмислие бе посочено в последните години от актьора Христо Мутафчиев. Дано може да е надежда, но може и да е оправдание на бездействие.

Към края бих искала да отбележа, че при написването на книгата Нася Кралевска е ползвала множество архиви, документи, лични разговори. Книгата е придружена от богат библиографски апарат. Това е една изключително ценна книга, както за поколението, което беше съвременник на раждането на демокрацията, така и за бъдещите поколения. Книга, която не те оставя равнодушен, и книга, към която посягаш многократно. Книга, написана живо, вълнуващо, книга, която е изстрадана. В тази книга, от дистанцията на времето, наистина свидетелствата получават „концептуалната си осмисленост и завършеност“. Няма нищо по-въздействащо от лично преживения егодокумент. В тази книга Нася Кралевска ни доверява и ни прави съпричастни на преживените от нея възторзи и отчаяния. Преживявания на едно цяло поколение, а и на всеки българин с гражданска позиция. Да се надяваме, че е възможно превръщането на катарзисния спомен в облагородяващо бъдеще!

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019) и др.