Светът трябва да върви към повече духовност, човечеството губи войната с материалното. Така смята поетът Румен Леонидов, който представи в предаването "Графити по въздуха" стихосбирките си „Покаяние Господне“ и „Панихиди за птици и поети“.

Чрез някои от стиховете той се опитва да вразуми човечеството, но осъзнава колко безполезно усилие е това. „Аз съм безсилен да го направя. Много преди мен, може би и след мен, ще има хора на перото, на духа, които ще искат да вразумят хомо сапиенса, защото ние всички сме от едно племе, независимо че говорим различни езици, живеем в различни епохи, различни вероизповедания изповядваме. Ние сме едно племе, което обаче вместо да се вразумява и да сънува приказни сънища, то това, което сънува и го прилага в реалността, са ужасите. Това не са само войните“, коментира Леонидов.

А последната война е между духа и материалното.

„Като рухна социализмът, смятахме, че ще вървим напред, към съвършенство. Неизбежните военни конфликти между бивши и настоящи империи продължават, но не е това най-важното. Най-трагичното е, че човечеството загуби според мен войната пред материалното, пред плътта, пред стихийната мегаломания да се запасяват, да се върви към някакъв суперлукс.“

В тази посока дъщеря му, която работи в Израел, споделила с него размишленията си покрай истерията с коронавируса.

„Каза – татко, на Небето му писна от нас, толкова е разочаровано от човечеството, че сигурно почва да подменя състава на Земята. И който оцелее, навярно ще се върне към по-основните неща: по-скромно, с по-малко пари, парите да са само за харчене и за живот, а не за преяждане, трупане на капитали, мебели, коли и имоти.“

Алчността убива. Алчният човек, когато е производител или има фирма, не му стигат парите. Това става самоцел в един момент, казва поетът, според когото това се пренася върху потребителя, гледащ света през очите на луксозното списание.

„Развращава се и потребителят. Обикновеният човек гледа телевизии, интернет, гледа луксове, гледа филми и си смята: защо моят живот е толкова скапан, защо в този живот аз нищо не получих. А той всичко е получил сигурно. Това да имаш здрави деца, човек, който да се опре до тебе, родителите ти да не гинат в глад и студ, да може да ги изпратиш достойно. Да работиш, колкото ти е дал Господ, да знаеш своите качества, своите таланти и да не искаш повече от това.“

Турските сериали се харесват толкова у нас, защото съдържат морал, а морал няма старомоден – или го има, или го няма, изтъква Румен Леонидов.

„Там има патриархално-битови отношения, има и съвременни, но при всички случаи доброто и злото се боричкат, подлостта в човека, която си я има, страховете в човека, желанието му да измами, да заобиколи закона, желанието между мъжете и жените да си крадат по-красивите от съперника или съперничката. Това не е Шекспир, не са световни проблеми, но са много човешки. Затова на Балканите, тук, специално у нас се гледа страшно много. Интелигентни жени, по-малко интелигентни – всичко се изравнява, защото това е жаждата на жените в България, на уморените същества, които изнесоха целия преход с деца, с мъже – безумно отчаяни, напиват се, гърмят се, родители, които трябва да се гледат… И всичко това, в един момент седят майка и дъщеря, може би и внучка ще седне скоро, и гледат един свят, в който има добро и лошо и те се борят.“

Светът не върви добре с модела на мъжкия егоцентризъм и мъжките амбиции, подчертава Румен Леонидов. „Светът трябва да върви към повече духовност, към повече скромност, към повече съпричастие. Е, няма по-съпричастни същества от жените.“