Псковската епархия на Руската православна църква (РПЦ) призова своите свещеници да не участват в никакви „чуждестранни“ проекти и да докладват за тези духовници, които участват в инициативи, „противоречащи на интересите на Руската федерация“. Това става ясно от писмо, публикувано от дякон Андрей Кураев.

Под ръководството на патриарх Кирил, РПЦ подкрепя войната на Владимир Путин срещу Украйна от първите дни на инвазията. Лоялни на Кремъл свещеници се молят за победата на „Света Рус“ и благославят енориашите, отправящи се към фронта. На тези, които отказват да го направят, е забранено да служат. И все пак някои православни свещеници продължават да проповядват срещу войната и тихо се противопоставят на заповедите на църковните власти. Един от тях е отец Даниил, който излага своята гледна точка пред The Insider.

До 2014 г. не се интересувах особено от обществения или политически живот. Да чуя малко от новините или да прочета някаква основна информация ми беше достатъчно. Когато започнаха събитията от 2014 г. - Майдан, Крим, Донбас - до голяма степен се доверявах на това, което се говореше по телевизията.

В един момент започнах да осъзнавам, че не съм доволен от това, че Крим е „наш“, въпреки че някои от моите енориаши бяха във възторг от този обрат на събитията…Разбирах, че ще има цена, която трябва да се плати заради нарушаването на международните споразумения. В крайна сметка, както казва Библията: „Не премествай мелницата на ближния си.“

Чувствах, че цената за привидно безкръвното анексиране на Крим (въпреки че, доколкото разбирам, дори там е имало жертви) започва да се проявява в събитията и в Донбас. Започнах да търся видеоклипове от бойното поле. Повечето от това, което открих, бяха клипове, заснети от хора, сражаващи се на руска страна - например, показващи как голямо подразделение на украинската армия е унищожено от ракети. Тези видеоклипове бяха публикувани във "ВКонтакте" и широко разпространени. Всеки, който искаше да ги види, можеше да го направи. А аз трябваше да ги видя. Горящи тела, мъртви войници - изпитвах дълбока скръб за убитите.

Не бива да боготвориш Родината: правейки това, ти газиш човешки същества

Когато през февруари 2022 г. започна пълномащабната инвазия, започнах да следя събитията много по-отблизо. Бях запознат с хора от общността за правата на човека и разбирах, че те не са „агенти на Запада“. Те бяха нормални хора, чийто ежедневие беше борба. За мен беше дар от Бога, че успях да намеря източници, показващи реалността от различни гледни точки.

Тогава ми направи впечатление, че много хора – както енориаши, така и близки познати – започнаха напълно да променят възгледите си за войната. Как може един разумен човек да каже нещо от рода на: „Първата ми реакция беше негативна, но сега се вслушвам в призива на Сергей Бодров, който каза, че трябва да подкрепяш Родината си по време на война, независимо от всичко“? Странна позиция е това.

Осъзнах, че хората често се водят от вътрешните си идоли. Анализирайки себе си, разбрах, че и аз имам мощен „идол на привъзаност към родината“, внушаван ни още в ученическата класна стая. Звучи като „лоялност към родината“. Но в действителност това е доста аморфно цяло: Родината обхваща държавата, конкретните владетели, армията – всичко това заедно.

Не бива да боготвориш Родината. Защото, когато правиш това, започваш да се убеждаваш, че „великата цел оправдава средствата“. Газиш върху човешките същества – засилваш тяхната болка и страдание. Готов си даже да ги принесеш в „свещени жертви“ на твоя бог, да пренебрегнеш живота им. Та нали точно тези хора са Родината?

„Молитвата за Света Рус“ се е превърнала в маркер за приятел или враг

Идеологическото сливане на Църквата с режима в Русия започва още по времето на Елцин, когато военните и служителите от разузнаването са силно привлечени от монархистките движения в РПЦ. Църковните служители приемат дарения от тях и в замяна си затварят очите за дейността им и благославят всичко, което правят.

От 2014 г. насам имах познанства в Патриаршията. Те ми разказаха за продължаващата консолидация на поддръжници на фундаментализма и т. нар. идеология на „руски свят“. Броят им непрекъснато нарастваше.

Църковният апарат беше силно зависим от службите за сигурност. Никой не беше допускан близо до патриарха. За съжаление, той все още живее във вакуум, във фокуса на Федералната служба за охрана.

Помежду си свещениците не са особено близки и всъщност не се познават лично – друга характеристика на постсъветския църковен апарат. В резултат на това те трудно могат да се доверят един на друг. Църквата все още е до известна степен под влиянието на службите за сигурност. Освен това някои енориаши могат да докладват за несъгласие „на компетентните органи“.

Бях свидетел на всичко това и избрах да съществувам паралелно с администрацията. Винаги съм се старал, доколкото е възможно, да остана независим от системата, включително и в рамките на РПЦ. Тъй като не произхождах от семейство на вярващи или наследствени свещеници, никога не приемах за даденост случващото се в енориите или в семинарията. Подхождах критично и осъзнах, че системата на управление в РПЦ е далеч от Евангелието.

Въпреки това, има място за свобода. Сред по-младото духовенство това е особено забележимо. Но чиновниците и епископите са силно зависими от системата, често открито обвързани с лоялност към светските власти.

Има духовници с отношение „не ме интересува“. Те изпълняват службата, получават заплатата си и това е всичко - след това отиват при семействата си. Някои създават нещо въпреки системата. А кариеристите се прекланят пред властите. Всички сме много различни.

Дори Молитвата за Света Рус — която се е превърнала в маркер за приятел или враг — се третира по много различен начин. Някои свещеници я модифицират, докато други се опитват да не я рецитират. Трети все още я рецитират, но влагат свой собствен смисъл в нея.

Моля се човек, който отива на война, да може да различава доброто от злото, да не извършва престъпления и да се освободи от опиянението си от насилие

Ясно е, че темата за войната обикновено не се обсъжда. Хората рядко я обсъждат открито. Но срещам вярващи, които имат позиция за правата на човека и искрено отхвърлят случващото се. Повечето от тях са в дълбоко отчаяние, не виждат изход. Чрез тях познавам хора, които са били отстранени от работа или изпратени в затвори. Харесва ми идеята – чух я във видео на Максим Кац – че когато сте заобиколени от ненормална реалност, вашата задача номер едно е да запазите собствения си здрав разум.

Лично аз никога не съм благославял войнишко формирование — не съм армейски свещеник. Но понякога хората идват при мен за благословия, преди да отидат на война. Или пък някоя съпруга води съпруга си в църквата, преди той да подпише договор с военните. Той не е вярващ, но тя се тревожи за него. Казва: „Поне го благослови, за да му е добре...“

Моята позиция е следната: не благославям хората за война, но мога да се моля с тях. Мога да се моля Бог да разбие тяхната прекалена самоувереност. Разбирам, че човек може да бъде настроен да направи нещо – не можеш просто да го разубедиш. Но е важно да го накараш да се съмнява, че е на правилния път. Понякога казвам директно: „Дойде при мен с молба за благословия преди да отидеш на война. Но разбери това: имам роднини и от двете страни. И ще трябва да си разменяте изстрели с него“. Хората понякога се изненадват и започват да се замислят. Казват: „Поне се помоли за мен.“

Други идва при мен със страх: „Моли се за мен. Чувствам, че няма да се върна.“ И в молитвите си моля Господ този човек да види разликата между доброто и злото – да не извършва престъпления, да се освободи от опиянението си от насилие. Мога да се моля за него, както се моля за някой, който е духовно изгубен или болен. Той може да усети, че не го виждам като враг. Напротив, опитвам се да му помогна да излезе от мрака или от безизходицата, в която се намира.

Говорих с друг свещеник и той ми каза, че същото се случва и в неговото служение. Тъй като и той заема антивоенна позиция, той беше преместен от централен район в предградията. Той спря да изнася антивоенни проповеди и сега се фокусира върху това да достига до сърцата на хората и да се моли за тях.

Но аз взех друго решение за себе си. Един вярващ веднъж ми каза:

„За да живееш свободно, трябва да вземеш вътрешно решение, че си готов на всичко.

Няма да бъдеш свободен, докато не си кажеш: утре може би вече няма да съм свещеник. Може да бъда изключен, отлъчен, наречен враг на Църквата и т.н. Ако имаш мъдрост, няма да се втурваш, да изтрелваш думи наляво и надясно – хората няма да ги разберат или приемат. Но ще имаш вътрешната свобода.“

Твърдо съм убеден, че сърцата на хората не са изгубени. Може да ни е трудно да повярваме, но бъдещето вече идва – чрез вярата на онези, които все още я имат.

Превод: Faktor.bg