Мухитин Атаман *

От началото на 50-те години на миналия век Турция е един от най-стратегическите и мощни съюзници на Запада. Опитвайки се да се интегрира със западния свят оттогава, страната се стреми да стане член на всички значими западни международни организации, включително и най-вече на алианса НАТО. Тази ориентирана към Запада турска перспектива не се променя през Студената война и западните държави винаги са оценявали ролята на Турция.

С разпадането на Съветския съюз обаче западната перспектива на Турция рязко се промени. Западните държави започнаха да подценяват стратегическото значение на Турция, което доведе до политическа криза и търсене на промяна в Анкара. След терористичните атаки от 11 септември 2001 г. срещу политическите, икономическите и военните символи на САЩ, Западът се върна към Турция, което допринесе за борбата срещу международния тероризъм. Турция изпрати военни части в подкрепа на ръководените от НАТО мисии в Афганистан, а именно Международната мисия на силите за сигурност (ISAF) и мисията "Решителна подкрепа" (RSM).

Арабската пролет промени регионалната динамика, което доведе до разминавания между западните държави и Турция. Техните политики, цели и очаквания започнаха да се сблъскват. Колкото повече се сблъскваха помежду си, толкова повече западните държави отчуждаваха Турция. След като западните ѝ съюзници я игнорираха и останаха безразлични към проблемите ѝ в областта на сигурността, Анкара започна да предприема необходимите мерки. От една страна, тя започна да инвестира все повече в отбранителната индустрия и да произвежда стратегически оръжия, не само за да възпира вътрешните и външните заплахи, насочени срещу Турция, но и за да се издигне като фактор, който променя правилата на играта в региона, като доставя оръжия на приятелски правителства. От друга страна, Турция се обърна към други източници като Русия, за да закупи отбранителни системи, необходими за защита на териториалната ѝ цялост. В крайна сметка, все още придържайки се към алианса на НАТО, Турция започна да води по-независима политика.

Продължаващата война

След избухването на украинско-руската война западните държави, както техните правителства, така и общественото мнение, започнаха да си спомнят, че Турция все още е ценен член на НАТО. По-специално западното обществено мнение оцени високо оръжейната сделка на Турция с Украйна и ефективното използване на турски безпилотни апарати срещу руски цели. Все пак новите размествания в Източна Европа не доведоха до драматична промяна в погрешното възприемане на Турция от страна на Запада, главно поради парадоксалната им политика по определени въпроси и колебливата политика по други.

Без да се вижда краят на конфликта и с продължаващите удари на руската военна машина по Украйна, агресията на руското правителство продължава да ескалира - и колкото по-агресивна е Русия, толкова по-разтревожени са западните държави. В крайна сметка две разтревожени държави, а именно Швеция и Финландия, решиха да се присъединят към алианса на НАТО. Като най-антагонистично настроени срещу руската агресия държави, САЩ и Обединеното кралство се опитаха да вземат бързо решение и да направят Швеция и Финландия членове на НАТО, което изисква единодушно решение от всички държави-членки. Като член на НАТО Турция изрази опасенията си срещу членството на тези две държави, твърдейки, че те подкрепят антитурски терористични организации. В тази връзка турските официални лица заявиха, че докато двете държави продължават да подкрепят антитурски терористични организации, Турция няма да се поколебае да наложи вето на кандидатурата им за членство.

Изведнъж правителствата и общественото мнение на почти всички западни държави започнаха да обсъждат възражението на Турция срещу членството на Стокхолм и Хелзинки. Въпреки че турските официални лица, включително президентът Реджеп Тайип Ердоган, заявиха, че Турция по принцип не е против разширяването на НАТО, повечето хора критикуват Турция за нейната политика, твърдейки, че тя вреди на алианса. Ердоган отговори на това твърдение след седмичното заседание на кабинета с думите: "Нашият подход към разширяването на НАТО не произтича от фанатизъм или враждебност, а от принципната ни позиция в борбата срещу тероризма. Обяснихме на всички наши събеседници подхода на Турция към разширяването на НАТО с акцент върху борбата срещу тероризма и значението, което отдаваме на алианса." Ердоган призова не само страните-кандидатки, но и членовете на НАТО да не "вървят ръка за ръка с терористични организации".

Загриженост за сигурността

Въпреки това Западът обвинява Турция за възраженията ѝ срещу кандидатурите за членство на двете държави, като поддържа традиционната си йерархична перспектива по отношение на Турция. Западните държави искат "услужлива Турция" и държава, която допринася за сигурността на Запада. Те искат от Турция да възпира и предотвратява всяка заплаха, насочена срещу Запада. Те обаче не предлагат нищо в замяна, както предлагаха по време на Студената война. Като цяло те остават безразлични към проблемите на Турция, свързани със сигурността. Например, те твърдят, че подкрепят YPG, сирийското разклонение на терористичната организация ПКК, заради ролята ѝ в борбата срещу ИД, която е по-голяма заплаха за Турция, отколкото за западните държави.

С други думи, въпреки че Турция е мишена на различни терористични организации, включително ИД, повече от която и да е западна държава, Западът използва борбата с тероризма като оправдание за антитурската си политика. Той все още остава безразличен към опасенията за сигурността на Турция и естествено това води до загуба на доверие от турска страна. Западът не желае силна и независима Турция, способна да се противопостави на външните заплахи. Западните държави, които нямат съюзнически отношения, основани на принципа на реципрочност, се опитват да държат Анкара в зависимост от Запада.

Като се има предвид геостратегическото положение на Турция и нейната военна и политическа мощ, Западът трябва да пресметне алтернативната цена на отчуждаването на Турция. Колкото по-дълго отчуждава Анкара в политическо и военно отношение, толкова по-вероятно е алиансът на НАТО да загуби своята значимост не само за Турция, но и за много европейски държави. Рано или късно континенталните европейски държави като Франция и Германия ще поставят под въпрос ястребовата и конфликтна политика спрямо Русия. Нарастващите икономически и политически проблеми, както и засилването на напрежението и съперничеството между световните сили ще подкопаят многостранните политики на сътрудничество. Това означава, че колкото повече държавите следват външната политика, толкова повече ще се разминават по регионални и глобални въпроси. /БГНЕС

* Мухитин Атаман - директор на отдел "Външнополитически изследвания" във фондация СЕТА, професор в катедрата по международни отношения в Университета за социални науки в Анкара. Коментар за „Сабах“