Ракетният крайцер „Москва“ замина при подводницата „Курск“, след като не успя да се превъплъти в „Хамидие“

Командният състав на крайцера са подценили заплахите от брегови ракетни удари и са проявили удивителен непрофесионализъм, който се оказва гибелен за самите тях и за флагманския кораб

Капитан I ранг о. з.  Васил Данов 


„Москва, Москва, сърце от разтопен метал!“
Христо Смирненски

Ракетният крайцер "Москва", флагман и гордост на руския Черноморски флот, бе поразен от две украински брегови ракети и потъна безславно след опити да бъде буксиран до Севастопол.
Цял ден руските официални власти и прислужващите им медии лъгаха по възможно най-нагъл начин, че имало „случайно избухнал пожар“, „незначителни щети“, „самозапалване, причинено от цигарите на немарливи матроси“, „екипажът успешно е евакуиран“, а „причините за пожара се изясняват“.

Построен в украинския гр. Николаев

гвардейският ракетен крайцер първоначално носи името „Слава“, тъй като названието „Москва“ вече е присвоено на вертолетоносния крайцер за борба с подводници. След като старият крайцер заминава за претопяване, челният кораб от проект 1 164 „Атлант“ получава името на руската столица.

Още на 13 април е бил арестуван командващият 
Черноморския флот на Русия контраадмирал 
Игор Осипов, като при ареста му е бил нанесен побой

Флагманът участва в не особено престижните бойни действия срещу Грузия през 2008 г. и в изтреблението на хиляди цивилни сирийски граждани през 2015 г.
В началото на пълномащабната агресивна война срещу Украйна на 24 февруари крайцерът оглавява превземането на остров Змеиний, където смелите украински граничари отказват да се предадат и произнасят историческата фраза: «Русский военный корабль, иди на х...й» Пророчеството им се сбъдна на 13 април.

Ракетният крайцер „Москва“ бе

най—големият по тонаж и най-мощно въоръженият боен кораб 

в целия черноморски басейн. Тактико-технически данни:
- водоизместване – 12 500 т
- дължина – 186 м
- ширина – 20 м
- газене – до 8,4 м
- скорост – 30 възла (55 км/ч)
- максимална далечина на плаване – 6 000 мили
- въоръжение: 16 крилати ракети П-1 000 „Вулкан“
- 130-мм сдвоена артилерийска установка АК-130, 6 броя шестстволни 30-мм артилерийски установки АК-630
- 8 пускови установки Б-204 от зенитно-ракетния комплекс С-300Ф „Риф“ с боекомплект от 64 ракети и 2 пускови установки от ЗРК „Оса“ с боекомплект от 48 ракети
- 2 торпедни апарата за 533-мм торпеда срещу подводници е 2 реактевне бомбамета РБУ-6000
- 1 вертолет Ка-27
- екипаж – 500 души

Потъването на крайцера „Москва“ представлява

най-сериозната бойна загуба на Руския военноморски флот

от Втората световна война, когато през септември 1941 г. германски самолети бомбардират и изваждат от строя линейния кораб „Марат“. В мирно време най-тежка катастрофа за съвременния руски ВМФ стана гибелта на атомния ракетен подводен крайцер „Курск“, загинал през август 2000 г. вследствие на взривени в първи отсек торпеда.
Както казват съветските и руските другари, „причините тепърва ще се изясняват“.  По стара руска традиция произшествията и катастрофите биват старателно разследвани, за да не бъдат съобщени на широката общественост и да не бъдат предприети ефикасни мерки за предотвратяване на същите грешки, пороци и престъпления.

От пръв поглед личи, че ракетният крайцер е действал не по предназначение, като е ръководил и участвал в операция за унищожаване на брегови обекти на твърде близко разстояние до брега, в обсега на ракетните установки и на артилерията на противника.
Подобни мощни кораби се предвидени да действат в океани или в открито море начело на военноморски групировки (ордери) с цел да нанасят ракетни, артилерийски, торпедни и други удари срещу противникови ескадри. Там ордерите осигуряват взаимна противовъздушна, противоракетна, противоподводна и т. н. защита, като водят близко и далечно наблюдение, разузнаване и изпълняват целия спектър от защити и видове бойни действия, като спазват най-висока степен на бойна готовност.
Очевидно, командният състав на крайцера и старшите морски началници, намиращи се на борда по време на поражението, са подценили заплахите от брегови ракетни удари и са проявили удивителен непрофесионализъм, който се оказва гибелен за самите тях и за флагманския кораб.

Лошото време и силното вълнение допълнително са усложнили спасяването на кораба и са решили съдбата на екипажа. Според неофициални източници, спасените моряци са от 14 до 54 души, които са имали късмета да бъдат извадени от студените вълни от турски търговски кораб.
Победоносният удар срещу мощния противник е нанесен от 

украински брегови ракетен комплекс „Нептун“

разработен от конструкторското бюро „Луч“. Тактико-технически данни на комплекса:
- дължина на ракетата – 5,5 м
- размах на крилата – 1,3 м
- диаметър – 0,38
- стартова маса – 870 кг
- бойна част – осколочно-фугасна
- двигател – ТРРД МС-400
- гориво – авиационен керосин
- маса на взривното вещество – 150 кг
- далечина на полета – 280 км.
Концепцията за развитие на украинските ВМС предвижда да бъдат строени малки кораби за бойни действия в близката морска зона, брегови ракетни комплекси и морска авиация наред с безпилотни летателни апарати като "Байрактар".

Неочакваната и гръмка победа на украинските брегови ракетчици тепърва ще бъде оценявана. Тя напомня за славния торпеден изстрел на българския миноносец „Дръзки“ срещу турския крайцер „Хамидие“ през 1912 г., но тук съотношението на силите е още по-голямо в полза на руския ракетен крайцер. 

За първи път в руската и в украинската военноморска история с две ракети от мобилен брегови комплекс е поразен и потопен толкова голям и силно въоръжен кораб. Загубата на флагмана и гордостта на Черноморския флот представлява силен удар върху самочувствието на руските агресори.
Както при Цушима през 1905 г., както през Втората световна война и през „славните“ години на следвоенното развитие на съветския ВМФ, отново изскочиха старите недъзи на руската военна марина: пренебрежение и непознаване на противника; самодоволство и самонадеяност; грубо пренебрегване на мерките за сигурност и видовете защити; недостатъчни спасителни средства и пропуски в организацията на спасителните дейности; изоставане от водещите световни и европейски военноморски сили; бюрократизъм и бездушно отношение към живота и здравето на екипажите.
До края на войната за българските путинисти и за руските им съпутинци предстоят още редица горчиви дни и нощи.