Васил Данов

Снощи хиляди столичани, българи от други градове и украинци се събраха пред храм-паметника "Св. св. Кирил и Методий" (кой знае защо наричан "Ал. Невски") и тръгнаха в паметно шествие.

Пред руския културно-шпионски център положихме стотици обувки и запалихме свещи в памет на жестоко измъчваните и избити мирни украински граждани, жени и деца. Хиляди гърла крещяха "Убийци! Убийци!" Помпозната съветска сграда никога досега не е виждала такова гневно множество, не е чувала толкова псувни, проклятия и искрено подбрани мръсни думи. 

Сърши се. 

Разумният, културен, умерен и доста предпазлив българин прекрачи границата. Границата на дълго изстискваната благодарност и държавно насажданото неудобство, че нявга дедите на днешните постсъветски изроди все пак са ни освобождавали. С окупационни корпуси, с окупационни фондове, с тайни споразумения зад гърба ни „на Балканите никога да не възниква единна, свободна и просперираща“ България.

А после пак са идвали неканени да ни „спасяват“, за да ни доубият.

"Никогда мы не будем братьями! Ни по родине, ни по матери!", се пее в украинска песен от 2014 г. Ние още по-малко имаме основания да се побратимяваме с путлеристките изверги, надминали хитлеристките нацисти по безумна жестокост на украинска земя.

Свърши се. 

Хиляди млади и стари българи, деца и домашни любимци, бебета в колички и ветерани от първите митинги на СДС отново се почувстваха силни и горди под флаговета на България и Украйна, на НАТО и ЕС.

Забравете за Копейкин и Радев, за Корнелия и за останалата пиеща, гниеща и продажна съветска сволоч.

Никога, никога огромното множество от българите няма да се хване на старите имперско-съветско-рашистки лъжи за братския руски мужик, когото сън не го лови да милее за малка България.