Георги Коритаров, "Свободна зона", ТВ Европа

Всяка година на 10 март отбелязваме Деня на спасението на българските евреи. Така го наричаме в България. На тази дата, преди 78 години, се извършва една акция, оглавявана от тогавашния подпредседател на парламента Димитър Пешев. С една подписка се призавават министър-председателя Филов и държавния глава Борис III, по онова време двата символа на пронацистката политика на царство България, да отменат предвидената според договора между Александър Белев и Теодор Данекер депортация. Така се отлага, защото това е било отлагане, а не отмяна на решение за депортация, изпращането в лагерите на смъртта на близо 50 000 евреи от старите територии на страната. Около това събитие има много неизвестни. Като например в каква обществена атмосфера се случват, споменаваните и отбелязвани с огромен патос вече в демократичния ни период, събития? Пресата от онова време е много илюстративна. Особено в периода 1940-1944 година. Множество от изданията като „Зора”, „Заря”, „Мир”, „Утро”, „Днес”,  „Чук”, „Вечер” и дори – обърнете внимание – имало е издание „Български фашист”,

бълват атнисемитска пропаганда

Не просто бълват, а формират една антисемитска обществена нагласа. Българското общество е подготвено за това, което по естествен път е предстояло. Царство България, още през 1940 година, приема Закона за защита на нацията. Разгръща антисемитско законодателство. Сближаването на България с нацистка Германия е политическа стратегия, в чиято основа е романтичната Санстефанска мечта на царството да присъедини териториите на Македония към себе си. Това се и случва. Те са така наречените „нови земи” или „новоприсъединени територии”. Там обаче съдбата на еврейското население е коренно различна. И в старите територии, и в новите, евреите са подлагани на унижения. С тази разлика, че в старите територии те оцеляват. От новите обаче са депортирани и изпратени в Треблинка, където намират смъртта си практически всички. Всичко това изисква нов прочит и ново изследване. Безпристрастно разполагане на истинските акценти на носене на отговорността.

Отхвърлянето от себе си, панически

което са правели предшественици на българската държава, като ръководство и като институции, по време на царския период, депортирането  на евреите от Македония и от Беломорска Тракия, обяснението, твърдението, че това нямало как да бъде предотвратено, защото немците били господарите и те диктували парада - всичко това е не просто несериозно, това е унизително за демократичното достойнство на съвременна България. Дори това спасение, което се случва в старите земи, също изисква отговори. Прочетете дневника на Димитър Пешев. Димитър Пешев е свален от поста подпредседател след тази подписка. След това обаче той има три лични срещи с Богдан Филов в неговата вила. Значи са поддържали контакти. Какво ги е обединявало? Какви страхове? Нима темата за евреите не ги е разделила и не ги е противопоставила? Очевидно, за да са продължавали контакти им, е имало и нещо друго. А това, така чествано днес, спасение на българските евреи, не е ли било тогава маневра на Борис III с цел да си осигури аргументи за сепаративен мир с американците и с англичаните, защото вече се е виждал краят на войната? Сталинградската битка е загубена от нацистката армия, битката при Курск също. Тогава? Какъв е отговорът? Каква е историческата истина? Тепърва я чакаме.