Уолтър Ръсел Мийд е професор по международни отношения и един от водещите специалисти по геополитика в съвременния свят. Той е автор на популярната статия „Геополитиката се завръща“, която е публикувана от списание „Форин афеърс“ през 2014 г. и преведена на български от БГНЕС. Неговият настоящ анализ е публикуван в „Уолстрийт джърнъл“.

Последната дипломатическа инициатива на президента Доналд Тръмп в Украйна има обичайните последици.

Когато 28-точковият план на Тръмп, два пъти по-голям от известните 14 точки на Удроу Уилсън от Първата световна война, за първи път изтече в медиите, поддръжниците на по-силна западната подкрепа за Украйна бяха потресени.

Най-запалените критици на Тръмп се върнаха към своята любима тема, възкресявайки обвиненията за „Русиягейт“, че поради изнудване или идеологическа близост американският президент е почитател на Путин, жаден да изпълнява заповедите на Кремъл. По-трезво, поддръжниците на Украйна от двете страни на Атлантическия океан твърдяха, че Тръмп не използва огромните предимства на Запада в областта на богатството, населението и производствения капацитет, за да окаже натиск върху Русия.

През уикенда нещата се промениха. До момента, в който държавният секретар Марко Рубио информира пресата в неделя, първоначалният документ от 28 точки беше претърпял промени. Подобно на Конституцията на САЩ в съзнанието на един либерален съдия от Върховния съд, предложенията бяха по-скоро „жив, дишащ документ“, както го описа Рубио, отколкото фиксиран набор от правила. Това, което критиците някога наричаха ултиматум – че Украйна трябва да приеме предложенията до Деня на благодарността или да се изправи пред прекъсване на американската помощ – се превърна в насока. Вместо американски диктат, който всички страни трябва да приемат, предложенията бяха по-скоро теми за обсъждане. Украйна, Русия, съюзниците от НАТО: всички могат да се включат в процеса на изработване на споразумението, от който, както се надява администрацията на Тръмп, ще възникне окончателно споразумение.

С други думи, 28-те точки на Тръмп (очевидно намалени на 19 след дискусиите между САЩ и Украйна в Женева в неделя) бяха по-скоро опит да се даде тласък на забавения мирен процес, отколкото очертание на споразумение, което САЩ възнамеряваха да наложат. Остава да се види дали тази последна мирна инициатива ще бъде по-успешна от предишните усилия, но без да поеме нито едно задължение към Украйна, Русия или Европейския съюз, Тръмп отново се изстреля в центъра на световните събития. Срещата на Г-20 в Йоханесбург и конференцията за околната среда COP30 в Бразилия бяха сведени до дипломатически странични събития. А на европейците отново им беше напомнено как тяхната слабост ги поставя в зависимост както от Москва, така и от Вашингтон.

Както и през цялата тази нелепа война, Западът има силата да наложи достатъчно разходи на Владимир Путин, за да сложи край на конфликта. Но както и откакто Джо Байдън не успя да възпре руския президент от първоначалната му атака, Западът няма волята, стратегическата яснота за световната ситуация и единството на целите, за да окаже натиск върху Путин.

При липсата на сериозен подход от страна на Запада, събитията се определят от влошаващата се военна ситуация, слабостта на Европа, категоричния отказ на Тръмп да се притече на помощ на Европа и решимостта на Путин да нанесе сериозно поражение не само на Украйна, но и на НАТО.

На място, войната на руската агресия се превърна в изтощителна война, а Украйна изглежда бавно, но неумолимо губи. И двете страни понасят тежки удари и страдат от икономически и политически напрежения, но Украйна изглежда по-тежко засегната. Мащабен корупционен скандал, в който са замесени близки сътрудници на президента Володимир Зеленски, отслаби правителството, дори и когато сред украинския народ се разпространява умора от войната.

Що се отнася до Европа, почти четири години след началото на войната, която засяга жизнените им интереси, нито Франция, нито Германия имат последователна реакция на кризата. Използването на около 200 милиарда долара от замразени руски активи като фонд за подкрепа на Украйна, единствената практична идея, която се очертава от бюрократичното колебание и прехвърляне на отговорността, което европейците бъркат с реалистично политическо вземане на решения, в момента е блокирана от Белгия. Междувременно Великобритания, която се стреми да играе ролята на най-верния защитник на Украйна, е потънала в правителствена дисфункция у дома и незначителност в чужбина, каквато рядко се е наблюдавала от времето на Войните на розите.

Ако има една постоянна тема във външната политика на Тръмп, то е, че богатите и технологично напреднали американски съюзници трябва да поемат основната отговорност за собствената си сигурност. През 90-те години на миналия век безхарактерността на Европа, когато след разпадането на Югославия избухнаха кървави войни, в крайна сметка принуди неохотния президент Бил Клинтън да се намеси на Балканите. Президентът Тръмп не иска да повтори този опит и, доколкото може да се съди, той вярва, че никакъв резултат в Украйна, включително и руското завладяване на цялата страна, не би оправдал Америка да спасява отново нещастните европейци. Вашингтон поставя Европа пред прост избор: да подкрепи Украйна или да я остави да потъне.

За Путин Донбас е вкусно предястие, но не и основното ястие. Той се надява, че психологическият и военният натиск ще сломи бойния дух на Украйна, което ще му позволи да анексира централната и южната част на страната, преди да сключи мир. Ето защо, въпреки всичко, украинците и европейците се ангажират с постоянно развиващите се 28 точки. Дори ако дипломацията доведе до примирие, а не до траен мир, спирането на боевете при почти всякакви условия изглежда по-добро от продължаването на една война, която става все по-отчаяна. І БГНЕС