Стефан Иванов, Глас Пресс

Навръх празника на светите братя Кирил и Методий – 24 май – от Скопие долетя новината за признаването на автокефалната (самостоятелна) македонска църква от страна на сръбската. Признанието на днешната македонска църква  от страна на църквата, на която беше подчинена, се прие в храма съвсем не по християнски – с неуместните за такова място ръкопляскания и възгласи. По-непосветените се чудят що за израз на „братска“ любов е това и защо се случва точно сега? Ето и някои факти, в които се крият немалка част от отговорите.

Преди цели пет години Светият синод на МПЦ, начело с архиепископ Стефан, отправи до синодалните старци в Българската православна църква молба с двояк текст, в която въпреки него основното беше, че се иска признание от страна на БПЦ на автокефалността на братята около Вардара. Нещо повече – искането им беше съпроводено с готовност от тяхна страна да признаят българската църква за „църква-майка“. Последва нелепо и неадекватно мълчание от българския синод, което извади за пореден път наяве неговите зависимости и демонстрира нагледно защо беше тази огромна съпротива срещу декомунизацията на БПЦ и връщането към истинската, неподвластна на атеисти в раса и с пагони под тях вяра. Създаде се някаква синодална комисия, която никога не произведе нищо, годно за публична консумация. Сега просто ще трябва да се наредим на опашката „признаващи“, нищо повече.

След мълчаливия отказ на БПЦ, македонските владици (съвсем нормално) се обърнаха към Вселенския патриарх Вартоломей със същата молба – да признае самостоятелната им църква и да я извади от подчиненото положение спрямо сръбската. Още повече, че той вече беше направил това с Украинската. И точно в момента, в който Вартоломей го направи, дойде светкавичната развръзка с „изблика на братска любов“ между Скопие и Белград. Сръбската църква губи огромна част от църковните си владения и демонстрира голямо щастие от това.

По принцип е съвсем нормално православни държави, които вече от доста време са самостоятелни и независими, да получат автокефален статут и за своите църкви. Такава е и историческата традиция. След родилни мъки това се случи с Украйна, въпрос на съвсем малко време е да я последват и Черна гора, Молдова и други отломки от някогашните фалшиво създадени комунистически империи – СССР и Югославия. Борбата за това кой ще си осигури най-голямо влияние там е в решителната си фаза.

И накрая – да задам и един въпрос. След като Сръбската православна църква „прелива от любов“ към православните си съседи, защо не допусне назначаването на български свещеници в Западните покрайнини и в други области, в които живеят представители на българското малцинство? Не защото някой от нерелевантния на съвременните предизвикателства свети синод на Българската православна църква ще го поиска, разбира се. А защото не е по братски някак си сръбските владици да се водят по принципа „За едни така, а за други – иначе“! 

„И така постъпвайте, понеже знаете времето, именно, че е настъпил часът да се събудим вече от сън. Защото сега е по-близо до нас спасението…“