Тодор Токин, Приоритети.бг

15 юли 1895 г. (3 юли по стар стил). Към 19:50 часа бившият министър-председател на България Стефан Стамболов излиза от Юнион клуб и се качва на файтон, заедно със своя приятел и политически съратник Димитър Петков и с личния си телохранител Гунчо. Файтонджията Мирчо Ацов е замесен в заговора и специално изчаква пред клуба. Малко след потеглянето пред файтона се появяват Боне Георгиев и Халю, а малко след това и Талю, като Георгиев стреля по файтона, а Халю изважда ятаган и бързо се насочва към него. Файтонджията спира файтона, а полицаите, разположени пред Юнион клуб, бързо се отдалечават от мястото. Стамболов скача от файтона, след което Мирчо Ацов потегля, откарвайки Димитър Петков и телохранителя в съседната улица „Стефан Караджа“.[8]

Стамболов побягва по „Раковска“ обратно към Юнион клуб, но Халю го настига. Когато прави опит да стреля по нападателя си, той посича ръката му, след което го събаря на земята и заедно с другите нападатели започват да го удрят по главата, тъй като знаят, че Стамболов обикновено излиза с предпазна ризница под дрехите си. Когато Гунчо и Димитър Петков се връщат на „Раковска“ нападателите се разбягват. Гунчо започва да гони Халю, като го ранява с пистолета си във врата, но е задържан от двама полицаи, които помагат на атентатора да избяга.

Междувременно Димитър Петков откарва Стамболов с файтон в дома му. Цялото лице на Стамболов е насечено, двете му ръце са почти напълно отсечени, а дясното му око е извадено. Въпреки това той е в съзнание и обвинява за атентата Халю, Наум Тюфекчиев и княз Фердинанд. Раните са тежки, а състоянието му допълнително се влошава от диабета. След леко подобрение на 16 юли, Стефан Стамболов умира в 3:35 часа на 18 юли 1895 г. (5 юли по стар стил).

Нападението срещу Стамболов е извършено с негласната подкрепа на правителството на Народната партия с министър-председател Константин Стоилов и на княз Фердинанд от група проруски ориентирани българи, начело с Наум Тюфекчиев, извършили няколко терористични акта през предходните години.

Стефан Стамболов е бележит български държавник и революционер, журналист и поет.

Апостол на Вътрешната революционна организация (1875 – 1876). Участва в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. Руски военен кореспондент през Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 г. оглавява Регентството, потушава размириците в страната с цената на дълготраен разрив на отношенията с Русия. През 1887 г. е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 г. Основава и ръководи Народнолибералната партия до убийството му.

Критикуван заради диктаторските си методи, той слага началото на икономическия и културен подем на България в десетилетията до Балканските войни.

След като е отстранен от новия княз Фердинанд заради антируската си политика и министър-председател става Константин Стоилов, Стамболов отпечатва в брошура реч, която никога не е произнасяна. Тя е в отговор на словото на Стоилов пред Княза и Народното Събрание при встъпването му в длъжност. Откъсът от нея, който предлагаме на нашите читатели, показва разсъжденията на Стамболов по най-важния външнополитически въпрос за страната, които по-късно стават и причина за жестоката му гибел от ръката на руски шпионин и които са актуални и днес, дори повече от тогава.

България има нужда от Русия, казвате Вий, г. Стоилов. Вярно ли е това? Не желая да ме считате за неблагодарен человек и признавам, че България дължи своето политическо въздигане на жертвите на братский нам руски симпатичен народ. Тези чувства са силни у нас, Българите, и както нас ще ги пазят и синовете ни; но те нямат нищо общо с чувствата ни към руското правителство, върху което добродушний руски народ няма ни най-малко влияние. Политиката на великите сили, а особено на Русия, е политика за уголемяване своята сила. Ний го виждаме в Азия, и, ако не пречеше Тройний Съюз, бихме го видели и в Европа. Руската политика, която имаше за цел освобождението на южните славяни, не забравяше и целта да уголеми влиянието си. Ний всички знаем, че в времето на покойний Княз Александър руските представители си служеха почти с всички средства да укрепят тука руското влияние, и то в ущърб на една българска България. И кой не помни телеграмата от Императора Александра, с която се канеше обединителя на двете страни на Отечеството ни и славния български пълководец (княз Александър Батенберг, б.р.) да напусне българския трон? Защо? Защото такава е била волята не на руский народ, а на покойний Император, който не желаеше една самостоятелна и голема България. Вий викате: не е верно? Аз ви казвам, и историята повтаря: верно! Ако не е верно, че руското правителство, или руский автократ че желае да види Отечеството ни самостоятелно и големо, защо бидоха повикани назад руските офицери, когато ний стояхме пред една война с Турция или с Сърбия? И защо ни се отнима един благороден, заслужен княз, който предпочете – при всичката си наклонност да обожава руското правителство – да бъде български княз, от колкото да бъде сатрап, както бухарский емир? Колкото и да викате вий, историята вика по-силно, и тя ни казва: Руското правителство не желае една самостоятелна България! Това е естествено Политиката, която се диктува не от народа, а от разни интереси на един автократ, ще бъде всякога стремление да се уголеми силний в ущърб на слабий. От официална гледна точка на руското правителство, нйй бяхме длъжни да изплатим освобождението си с независимостта си; ний не искахме да угодим на този императорски план и следствието на това беше, е и ще бъде руското недоверие, руското преследвание, в което руский народ не само не участвува, но още ни изказва симпатиите си. Така ще се продължи работата, догдето даваме възможност на официалната Русия да си служи с нас за своите по-нататъшни планове. Вий не сте забравили съдбата на Полша, на Финландия, на Бухара, и Вий знаете, че Русия от благодарност на своята верна и храбра съюзница Румъния й отсече Бесарабия, като я награди с едно парче наша земя, Добруджа! Земните полюси стават по-студени, Русия все по-вече гледа към юг, към топлината, към изхода на своята флота от Черно море. Преследванието на тези интереси изключва уважението на нашите интереси.

А ето какво е записал Стамболов в дневника си на  6 декември 1886 г:

Като разбрахме, че Россия иска да унищожи Царството ни, да грабне земята ни, да погуби народността ни и да се намести в къщата ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се почна между Россия и нас една страшна и непримирима дипломатическа война, война между „освободителите“, днес превърнати в грабители и „освободените“, между малкия Давид и исполина Голиата…“