След разговорите с г-жа Несрин Филиз – дъщеря на концлагериста Алиосман Филиз и с г-н Стойчо Стоев – син на политическия затворник и концлагерист Андон Стоев, desebg.com публикува интервю с Танер Али. Той е син на бившия концлагерист от третия период (1984-1987) на концлагера „Белене“ Али Хюсеин, който по време на насилствената асимилация срещу българските граждани от турски произход работи като електротехник от Разград. Танер Али е завършил средно образование в България, а след изгонването на семейството му през лятото на 1989 г. от Родината завършва висше образование – медицина в Турция. Работи като главен лекар в болница в гр. Денизли, Турция.

Интервю на Христо Христов

- Г-н Али, тази година вие за първи път участвахте в годишното поклонение в памет на жертвите на концлагера „Белене“ и веднага се включихте като доброволец в работната група, която работи на терен на Втори обект за подготовката на събитието ден по-рано. Какво ви накара да станете доброволец?

– За мен, както и за нашето семейство, и за нашата организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, Втори обект на концлагера „Белене“ е символ, паметно място, където нашите бащи са били въдворени без съд и присъда, защото са се борили за своите основни човешки права, потъпкани от комунистическия режим. Включих се в групата, която работи по подготовката на годишното поклонение, защото исках да помогна за организацията на това важно събитие. Тази физическа работа е един много малък принос към нашето желание това място – Втори обект – да се запази като място за памет на жертвите на един тоталитарен режим.

  - Вие сте син на концлагерист от третия период (1984-1987) на „Белене“. Как се почувствахте на това място, където баща ви Али Хюсеин е бил въдворен без съд и присъда с още над 500 български граждани от турски произход?

– Усещането е много тежко и страшно, защото ме връща към онзи период, в който баща ми беше в концлагера „Белене“.

  - Предполагам, че през 1985-1986 г. вие и вашето семейство сте идвали на свиждане на баща ви Али Хюсен.

– Аз тогава бях малко момче – на 13 години в 7-ми клас и съм идвал на свиждане с моето семейство – с майка ми, с брат ми, който е по-малък от мен. Това стана много месеци, след като баща ми беше арестуван. Но видях баща си само веднъж и то за секунди. Тогава едва го познах. Беше останал само кожа и кости. Той и останалите концлагеристи са били поставени в нечовешки условия – на глад и мъчения.

 - Казахте, че сте видял баща си само за секунди. Каква беше причината да бъде толкова кратко свиждането?

– Ние тогава видяхме баща ми в сградата на брега на Дунав. Там се правеха свижданията. Не ни пускаха на самия остров. Запомнил съм, че като ни видя татко се опита да се усмихне, но усмивка не стана, защото на лицето му бяха изписани само мъки. След това той ми каза името: „Танер“. И тогава палачът, който стоеше до баща ми каза: „Свиждането свърши! Излизайте!“ Те го бутнаха навътре, а нас ни изкараха. Това беше свиждането. Майка ми плачеше, ние с брат ми стоим смутени…

 - Да разбирам ли, че причината за прекратяване на свиждането е била, че баща ви ви е казал рожденото, истинското ви име, а не смененото?

– Да, това беше причината. И чак сега аз видях останките на самия концлагер на Втори обект, където той е бил затворен без съд и присъда, заедно с останалите си събратя по съдба. И неминуемо ме връхлетяха спомените от миналото. Още щом стъпих на острова след преминаването по понтонния мост. Трудно ми е да ви опиша чувствата. Тежко е. Това е усещане, което мисля, че не изпитвам само аз, но вероятно подобно нещо изпитват всички наследници на концлагеристи, които идват за поклонение на това място.

 - Как възприемате днес Втори обект на остров Персин – като музей и мемориал, каквито са изградени в страните от Източна Европа на места на терор на тоталитарните комунистически режими или като място, което пустее и е изоставено от държавата?

– Аз видях останки от този концлагер. Баща ми ми е разказвал, че концлагерът е бил заграден с няколко реда телени огради. Имало е въоръжена охрана с кучета. Било е невъзможно да избягаш. Сега тези огради ги няма. Останали са няколко сгради, които времето безвъзвратно руши. Втори обект за мен е едно пустеещо място в този вид, обрасло в тръни и много трева.

Тази група, в която бяхте и вие, затова отиваме предварително на Втори обект – да го почистим и подготвим за поклонението. Направи ми добро впечатление, че имаше помощ от военните. Разбрах, че това са военни от местното инженерно поделение в гр. Белене. Те също помагаха за подготовката и ние сме им благодарни за тази помощ.

 - Може ли от видяното на Втори обект посетителите да добият представа, че концлагерът „Белене“ е имал три периода – 1949-1953, 1956-1959 и 1984-1987, като през последния период в него са въдворени без съд и присъда представители на турското малцинство в страната, несъгласни с насилствената асимилация, проведена от БКП начело с Тодор Живков?

– Видях, че има няколко изложби, но никъде ясно и нагледно не е посочено, че именно в тези сгради са били концлагеристите от последния период на „Белене“. Вероятно хора, които идват на Втори обект да видят бившия концлагер, изобщо не знаят това. Не е далеч мисълта, че умишлено или не се крие информацията, че точно в тези останали полуразрушени сгради са била затворени без съд и присъда тези около 517 герои, защото за нас концлагеристите са герои, тъй като се бориха по мирен начин да защитят основните си човешки права.

 - Вие сте лекар. Може ли да кажете от разговорите си с баща си дали тогава концлагеристите са имали поне минимално здравно обслужване?

– Те не са имали елементарни хигиенни условия, камо ли лекар. Те са ги чакали там да умрат.

 - Аз знам, че вашият баща е бил изкаран от болницата в Разград, за да бъде въдворен в „Белене“.

– Направо е бил изхвърлен още преди да приключи лечението му. Закаран е да си вземе багаж от вкъщи, оттам в милицията и от милицията в „Белене“.

 - Вие като лекар може ли да коментирате какво се случва с хора, които са изолирани на такова място като концлагера „Белене“, където са подложени на физически и психически мъчения и са поставени умишлено в условия на глад?

– Мога да коментирам какъв е ефектът от това, което знам, че се случи с баща ми. За физическите репресии е ясно – те остават трайни следи върху тялото и физическото здраве до края на живота. Баща ми е опериран два пъти от рак на гърлото. От години се придвижва с два бастуна. Гласът му се загуби, трудно общуваме с него. Трудно го разбира ме, защото отражението на рака върху гърлото му е много негативно. Последствията върху психиката са още по-тежки. Кошмарите са част от негово ежедневие.

 - Вие казахте, че сте видели няколко изложби на Втори обект. Нещо направи ли ви впечатление в тях?

– Имаше една външна изложба, която разказва за концлагера от началото до края му. Вътре, вдясно имаше и друга изложба с рисунки на лагеристи. Имаше и трета изложба вляво, в която обаче присъствието на тези 517 концлагеристи от турски произход в последния период на концлагера беше заличено. Присъствието в „Белене“ на последните концлагеристи го нямаше. Беше написано, че през лагера са преминали само българи.

 - Разбрахте ли кой и защо е формулирал тази погрешна представа за етническите групи и представителите на различните националности, преминали през „Белене“ за този период от 1949 до 1987 г.?

– На таблото пишете, че изложбата е на една фондация „Софийска платформа“. Аз мисля, че не трябва да се крие информацията за всички етноси и чужденци, които са били въдворени в концлагера „Белене“. Още повече, че тази изложба е поставена точно в една от сградите на Втори обект, където са били затворени нашите бащи.

 - Как вие и баща ви приемате тази погрешна интерпретация на фактите за жертвите в концлагера „Белене“?

– То не само за нас, а за всички от групата ни това беше неприятна изненада. Не сме очаквали някой да крие истината по този начин и то след като България от повече от 35 години върви по пътя на демокрацията. За нас е неприемливо тази подмяна на фактите. Ние реагирахме – председателят на нашата организация Сафие Юрдакул отправи протест срещу тази фондация „Софийска платформа“ и на този протест бе дадена гласност в българските медии. Поискахме публично извинение, но не получихме такова от въпросната фондация.

 - Според вас какво е необходимо да се направи, за да се знае историческата истина за жертвите в концлагера „Белене“?

– На тазгодишното поклонение ние като негови съорганизатори чрез дружеството ни „Справедливост, права и културно сътрудничество“ – заедно сме с още десетина организации – ясно призовахме държавата да се погрижи за това място, което се руши. Трябва да се предприемат действия, както това вече е направено в другите бивши страни от съветския лагер. Да се съхрани за следващите поколения истината за жертвите в концлагера от създаването му до последните лагеристи от времето на насилствената асимилация, която комунистическата партия и режим проведоха срещу нас, турците в България. Не искам да мисля, че грижи от страна на държавата няма вече повече от три десетилетия, за да се срутят окончателно тези сгради, както и сградата на „Заставата“, която е пак на остров Персин, където са изолирани около 35 лагеристи от послания период, само и само да не се знае кои са били въдворени без съд и присъда в тези сгради по време на комунистическия режим.

 - Благодаря ви за това интервю!