Кристофер Неринг, Дойче веле

Както изглежда понякога, днешният свят не върви на добре - и във всички злини неизменно са замесени тайните служби. Случай на отравяне във Великобритания, опит за преврат в Черна гора, кибератаки срещу германското външно министерство, опити за влияние върху изборите в Съединените щати и във Франция или пък бивши агенти на комунистическите тайни служби по върховете в политиката, икономиката и обществото в Чехия, Русия и на Балканите.

Последният скандал в този безславен списък е аферата "Щрахе", която коства поста на австрийския вицеканцлер, заснет да обещава обществени поръчки на мнима руска бизнес дама срещу съдействие в изборите. Най-вероятно и в този случай не е минало без намеса на тайните служби - тъй като кой друг би разполагал с подобни възможности?

От друга страна, те все пак не са всемогъщи и нерядко това, което им се приписва, се оказва чисто и просто мит. Основен фактор за митологизацията е дълбоката тайнственост, в която са обвити - особено в бившите социалистически страни от Източна и Югоизточна Европа, в които агентите са подпомагали държавните репресии. Същевременно тайните служби са неотменима част от демократична Европа - но от това ни най-малко не следва, че митовете за тях не бива да бъдат развенчани.

Мит първи: Само държавите имат тайни служби

Ако се проследят дебатите по случая "Щрахе" в Австрия, неминуемо се натрапва прибързаният извод, направен от някои експерти, - че операцията може да е организирана само от тайните служби. А това е мит!

Из цяла Европа наред с държавните, от десетилетия действат и частни тайни служби. Т.нар. "фирми за сигурност" предлагат доставката на информация от всякакъв характер срещу съответно заплащане. Обичайно тези фирми се създават от бивши държавни служители -професионалисти, които не само предлагат висококачествени услуги, но и тяхната свързаност с определени политически или частни клиенти е много трудно доказуема.

Мит втори: Фалшивите новини са новост

Понятието "фейк" за умишлено разпространявана дезинформация, която цели определен ефект, стана модерно в последните пет години и светкавично се разпространи из целия свят. Междувременно това понятие мутира в политическо противоборство между държави, партии и мнения в дигиталната ера, с която се свързва. А всъщност дезинформацията изобщо не е от вчера, нито от днес - най-вече социалистическите тайни служби в Източна Европа са поддържали в продължение на години специални отдели, чиято единствена задача е била да произвеждат и да разпространяват подвеждащи сведения. При това тази вид дейност ни най-малко не е прекъснала след 1990-а, само е прикрита под повърхността на политическата система, за да се насочи днес с нови сили обратно към центъра на събитията.

Мит трети: Европейският съюз не разполага с тайни служби

Принципно Европейският съюз не би могъл да има тайни служби - при положение, че както е записано в Лисабонските договори, външната политика и политиката за сигурност са в ръцете на отделните държави и не се осъществяват съвместно. Въпреки това съществува звено, в което Брюксел получава разузнавателна информация от държавите-членки, допълва я с обществено достъпни сведения, прави собствени анализи и ги предоставя на европейските институции: това е INTCEN - Центърът за разузнаване и анализи на Европейския съюз.

Разликата между него и "истинските" тайни служби е в това, че той не може сам да осигурява информация с тайни разузнавателни средства, а е зависим от сведенията (явни и тайни), които му предоставят страните-членки.

Мит четвърти: Тайните служби са безконтролни

При всеки пореден скандал, свързан с тайните служби, пресата тръби: те не са контролирани, безконтролни си и са и бездруго чуждо тяло за демокрацията! Особено там, където обществата имат исторически опит с тайните служби, използвани от техните политически ръководства за налагането на диктатури, недоверието е широко разпространено и разбираемо.

Това засяга и Германия, но най-вече - посткомунистическите европейски държави. В тях 30 години след краха на комунизма процесите на реформи така и не са приключили. Но - и в Западна Европа минават към 50 години след Втората световна война, докато формите на демократичен контрол се развият напълно, те не възникват от само себе си. Тяхното постоянно усъвършенстване и приспособяване към новите предизвикателства е важен елемент от демокрацията. Контролът над тайните служби, извършван от надзорни органи, парламентарни комисии, съд или медии не е перфектен. Но съществува!

Мит пети: Тайните служби работят за световната конспирация

Най-вече в посткомунистическите държави, чиито тайни служби са били капсулирани и са насаждали страх, далеч надхвърлящ реалните им възможности, митът за всемогъществото им е все още широко разпространен. А Русия заема особено често централното място.

Този мит не е като да няма реална почва, имайки предвид намесата на тайните служби в свалянето на един или друг държавник, в атентати, опити за преврати и други "секретни операции". От Афганистан до Панама тайните служби - по разпореждане на своите правителства - са забъркани в непочтени дела.

Но те в никакъв случай не контролират света - така смятат само теоретиците на конспирацията. Тайните служби са служби като другите, разполагат с ограничени персонални и финансови ресурси, зависими са от правителствата си и не са в състояние да опазят изцяло тайните си. Още повече - в днешната дигитална ера. Там, където тайните служби наистина се занимават с конспирация, те са само инструменти и средства, при това не непременно най-добрите!