:Рафаел Коен *

САЩ ще трябва да се борят с няколко противника едновременно. Те ще бъдат изправени пред предизвикателства на три театъра на военни действия едновременно: в Индо-тихоокеанския регион, в Европа и в Близкия изток.

Намесата на азиатските сили в Европа отрича десетилетията на стратегическо планиране от страна на Съединените щати.

През ноември два преломни момента промениха глобалния геополитически пейзаж. Първо, севернокорейски войски за първи път се появиха на бойното поле в конфликта между Русия и Украйна. Малко след това датските военни задържаха плаващия под китайски флаг сухотоварен кораб Yi Peng 3 по подозрение, че умишлено е прерязал два кабела за данни на дъното на Балтийско море.

Взети заедно, двата инцидента бележат решителна промяна в стратегическата среда. За първи път противниците на САЩ са готови да си окажат пряка военна помощ - включително и на другия край на земното кълбо.

Наречете го

„ос на агресорите“, „нечестив съюз“,

нова „ос на злото“ - както искате, но фактът си остава, че военните връзки между Китай, Русия, Иран и Северна Корея стават все по-силни и по-дълбоки. И тази промяна трябва да обърне досегашния подход на САЩ и техните съюзници по света към собствената им национална сигурност - както на теория, така и на практика

Нито севернокорейският контингент, нито китайският сухотоварен кораб, за който се твърди, че е срязал кабелите, не са се появили от нищото. <...> Китай и Русия обявиха „неограничено“ приятелство през февруари 2022 г. - само няколко дни преди Русия да разположи войски в Украйна.

Русия и Северна Корея наскоро подписаха договор за взаимна отбрана, който задължава двете страни да си оказват военна помощ при необходимост. В същото време Москва и Техеран работят по всеобхватен договор, който според руския външен министър ще включва и отбранителен компонент. Но пактовете и обещанията са едно нещо. А съвсем друго е прякото участие в два активни конфликта в Европа - един „горещ“ и един хибриден. А Китай и Северна Корея вече пресякоха този Рубикон.

За да разберем по-добре защо тези събития решително променят всичко за Съединените щати, ще трябва да се потопим в доста нервния свят на отбранителната стратегия и дългосрочното планиране на Вашингтон.

След влизането си във Втората световна война САЩ увеличават въоръжените си сили така, че при необходимост да могат да водят две войни едновременно - едната на тихоокеанския театър срещу Японската империя, а другата - в Европа срещу нацистка Германия. Това положение се запазва повече или по-малко през Студената война, когато САЩ се опитват да се борят срещу комунизма по света.

След края на Студената война САЩ продължават да поддържат структура на военните сили с две войни - вероятно за да се защитават срещу Ирак и Северна Корея (поне на хартия). Въпросът дали САЩ могат да водят две пълномащабни войни на практика остава открит и до днес.

Началната фаза на военните действия никога не е била голям проблем: САЩ разполагат с достатъчно сили, за да се справят с нея на два фронта едновременно. Трудността се крие в поддържането на силите за две продължителни войни. Тежестта на две продължителни войни в Ирак и Афганистан натовари сухопътните сили на САЩ - въпреки че това бяха сравнително ограничени войни за борба с бунтовниците, а не такива ожесточени сражения, каквито наблюдаваме в Украйна.

Но китайската военна мощ става все по-застрашителна,

 а САЩ са изправени пред дефицит на военна модернизация - тежко наследство от глобалната война срещу тероризма - и структурата на силите, проектирана за две войни, стана несъстоятелна. Военните стратези осъзнаха, че за американската армия ще бъде трудно да води дори една война срещу голяма сила - да не говорим за две едновременно.

Следователно Вашингтон е занижил летвата. Стратегическото ръководство за отбрана на администрацията на Обама от 2011 г. (този политически документ служи за основа на дългосрочното военно планиране) не без основание беше наречено „стратегия на една и половина войни“ - в него се говори за „отблъскване на агресията на един потенциален противник“ и стремеж към налагане на „неприемливи разходи“ на другия. Първата администрация на Тръмп (последвана от администрацията на Байдън) направи още една крачка напред и съкрати останалата половина: отбранителните стратегии от 2018 и 2022 г. насочиха американските военни да планират бойни операции и да се сражават, за да спечелят една война на един театър, като същевременно възпират други противници без мащабни военни действия. По замисъл вторият конфликт трябва да остане изолиран и локализиран.

Тук отново се връщаме към въпроса защо севернокорейският контингент и кабелът, прекъснат от китайския кораб, са толкова важни. Първо, и двете събития ни обясняват, че дори конфликт с един противник в една част на света не е задължително да се ограничи само до този противник и регион. Второ, те подчертават, че способността на САЩ да възпрат дори един противник да се включи в борбата в подкрепа на друг в противоположния край на света е най-малкото ограничена - да не кажем несъществуваща.

Казано по-просто, с приближаването на противниците на САЩ рискът всеки конфликт в един конкретен регион да се разпространи в друга част на света се увеличава драстично. Това означава, че основните допускания на последните национални отбранителни стратегии са най-малкото остарели, ако не и фундаментално погрешни.

Предишните администрации се опитваха да обезвредят тази все по-вредна стратегическа среда, като раздробяваха тази група от злонамерени играчи. Администрациите на Обама и Байдън направиха стъпки към Иран. Първата администрация на Тръмп се опита да се сближи със Северна Корея. А администрациите на Буш, Обама и Тръмп по един или друг начин флиртуваха с Москва в опит да възстановят отношенията си.

Всички тези усилия, без изненада, се провалиха - по простата причина, че всеки от тези противници е недоволен от статуквото по свой собствен начин и има интереси, пряко противоположни на американските.

Дори ако администрацията на Тръмп успее да спре конфликтите в Украйна и Близкия изток, очертаващата се ос Китай-Русия-Иран-КНДР ще се запази по простата причина, че тя е в стратегически интерес и на четирите държави.

За Китай тази ос обещава нови източници на суровини, военни технологии и потенциално средство за геополитическо отвличане на вниманието на Съединените щати. За Русия тя ще осигури спасителен пояс за нейната икономика (в лицето на Китай) и доставки на военно оборудване (от Северна Корея и Иран). Иран и Северна Корея, от своя страна, получават военни технологии и подкрепа от великите сили.

Нито една от тези причини няма да изчезне, дори ако администрацията на Тръмп сключи примирие под една или друга форма.

Няколко поредни администрации се опитаха да се преборят с несъответствието между наличните военни ресурси и настоящите заплахи, като изоставиха някои части на света. Например администрациите на Обама, Тръмп и Байдън възнамеряваха да намалят военните ангажименти на САЩ в Близкия изток. Но всички те се ангажираха все по-сериозно в региона - за да спрат Ислямска държава, да се противопоставят на иранските пълномощници, а напоследък и за да защитят Израел и

да спрат голяма регионална война

Някой би го нарекъл откровено предпочитание: администрациите една след друга говорят на думи за това, че Близкият изток е в периферията на основните стратегически интереси на САЩ, но Вашингтон неведнъж е демонстрирал, че регионът е достатъчно важен, за да харчи пари и да пролива кръв там.

Това важи с още по-голяма сила за Европа, с която САЩ са неразривно свързани. Дори ако оставим настрана културните и историческите връзки, само търговията между САЩ и Европейския съюз представлява близо 30 % от световната търговия и 43 % от световния БВП.

И така, противно на желанието на някои във Вашингтон да се откажат от отговорността за европейската сигурност и да се съсредоточат единствено върху Индо-Тихоокеанския регион, САЩ скоро ще открият, че това е много по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Ако САЩ не могат нито да прекъснат оста, нито да си затворят очите за някои от нейните точки, те трябва да планират една променена стратегическа среда. А това предполага съвсем реалната възможност на САЩ да се наложи да се борят с няколко противника на няколко театъра на военни действия едновременно.

Ето защо в последния си доклад Комисията за национална отбранителна стратегия - двупартийна експертна група, натоварена да преразгледа подхода към националната отбрана - призова САЩ да разработят структура на силите за три театъра на военни действия едновременно, като признае факта, че Америка е изправена пред предизвикателства в Индо-Тихоокеанския регион, Европа и Близкия изток и следователно трябва да бъде готова да защитава глобалните си интереси и в трите региона със съюзници и партньори.

Разбира се, противопоставянето на обединената мощ на Китай, Русия, Иран и Северна Корея би било херкулесовски подвиг. Това би изисквало по-големи военни сили и значително по-високи разходи за отбрана. А да се продаде това на политическо ниво няма да е лесно. Но днес САЩ изразходват за отбрана два пъти по-малко средства, отколкото по време на Студената война, измерено като дял от БВП.

Така че, ако американските лидери наистина казват това, което мислят - че това е най-опасният период след Студената война (и вероятно след Втората световна война) - тогава е логично САЩ да трябва да положат поне толкова усилия, колкото в предишни времена.

Но дори и с увеличени разходи САЩ все още не могат да се справят сами. Без значение колко Вашингтон проповядва подхода „Америка на първо място“, ще бъде много по-евтино и ефективно да се гарантира сигурността и просперитета, като се използва обединената сила на глобална мрежа от съюзници и партньори.

Този подход, разбира се, се основава на това съюзниците и партньорите да допринасят за глобалната сигурност, а не само да извличат ползи от нея. Така че, ако САЩ увеличават инвестициите си в отбрана, съюзниците им по света трябва да направят същото.

През януари ще имаме нова администрация, нова стратегия и потенциален шанс да преосмислим дългогодишните стратегически предположения на САЩ. Трябва да започнем, като признаем, че Вашингтон наистина се интересува от други части на света и че заплахите от страна на ос от противници - както и да ги наричате - не изчезват. Сега е моментът да се заемем с подходящо планиране. І БГНЕС

*Авторът е директор на Програмата за стратегии и доктрини на Проекта за развитие на военновъздушните сили в корпорация RAND. Неговият анализ е публикуван във „Форин полиси“.