Теодора Димова: Премълчаването не лекува историческите травми

„Всичко, което се случва“ са първите думи, с които Теодора Димова започва да пише новата си книга. Заглавието остава още от първия файл, но постепенно придобива и по-дълбок смисъл. В триптиха си писателката проследява през три различни гледни точки събитията от 1943 г. - време, в което личните съдби и историята на цели общности се преплитат в изпитание за човешката съвест.

В основата на творбата е възхищението на Димова от Димитър Пешев и неговата роля за спирането на депортацията на българските евреи. „Колкото повече навлизах в тези събития, толкова повече имах чувството за чудо“, разказва тя в интервю за БГНЕС. И допълва, че за нея случилото се през март 1943 г. носи усещане за „синергия между човешкото усилие да се запазят съгражданите и Божията намеса“.

Именно това преплитане между историческите факти, човешката воля и духовното измерение превръща събитията в литературен сюжет. Димова не се стреми просто да възстанови миналото, а да осмисли как е възможно в разгара на войната хора да се опълчат срещу властта и да защитят преследваните.

„Неговата съдба е толкова впечатляваща“, казва писателката за Пешев. Драматизмът е в моралната промяна на човек, който първоначално подкрепя Закона за защита на нацията, а впоследствие се противопоставя на последиците му. Декларацията, подписана от 42 депутати, допринася за преустановяването на депортацията, но Пешев губи поста си, а след 9 септември е осъден от Народния съд. След затвора идват забраната да упражнява професията си и ограниченията, които го изтласкват от обществения живот.

За Димова тази история заслужава много по-видимо място в националната памет. Тя разказва, че когато спомене пред млади хора, че Пешев е прототипът на главния герой в книгата ѝ, често следва мълчание. „Това е много показателно“, отбелязва тя и насочва вниманието към начина, по който обществото помни своите личности и оценява техните дела.

Премълчаването не лекува историческите травми

Според писателката литературата има особена отговорност към болезнените страници от миналото. „Тя се храни от тежките времена. Тя се храни от драматизма на историята“, казва Димова. Затова литературата е длъжна да назовава раните, дори когато това е неудобно: „Единствено говоренето е път към изцелението“.

Потиснатата историческа травма не изчезва, а продължава да се задълбочава и да въздейства върху цялото общество. В този смисъл книгата за 1943 г. е и опит за разговор с настоящето – за способността ни да признаем грешките си, вместо да ги прикриваме.

„Всеки човек греши“, подчертава Димова. Важното е да имаме „силата и куража да обърнем погледа навътре към себе си“, да признаем стореното и да се отдръпнем от него. Именно това, по думите ѝ, прави и главният герой.

Можем ли да бъдем единни пред изпитание?

От личната отговорност разговорът естествено преминава към състоянието на обществото днес. Димова признава, че би искала България да преодолее „това страшно разделение“, което отслабва способността на хората да действат солидарно.

„Ако, не дай си Боже, днес се случи това, което се е случило през 43-та година, ние бихме ли могли да застанем така, както те са застанали в защита на своите съграждани?“, пита писателката. За нея преодоляването на разединението е обща задача на литературата, журналистиката и обществото.

Димова изразява тревога и от развитието на изкуствения интелект, който все по-убедително създава текстове. Ако машините се доближат до човешкото творчество, предупреждава тя, може да бъде застрашена една от най-съществените ни способности – да създаваме. „Ние сме призвани да бъдем творци не само да пишем и да рисуваме, но творци на живота си и на съдбата си“, казва тя.

Посланието ѝ е насочено към преодоляването на агресията и омразата. „Да се стремим да се вслушваме един в друг“, призовава Димова. В това пожелание се събира и нравственият център на „Всичко, което се случва“: паметта за миналото има смисъл, когато ни помага да разпознаваме собствените си грешки и да намираме сили да защитаваме другия.