„Атавистичното зло. Злото от историята. Злото от филмите. Злото да маршируваш по даден знак и под нечие знаме. Злото на потъмнения ум. Злото да не можеш изобщо да живееш без враг.“
Така актрисата Теодора Духовникова описва във Фейсбук впечатленията си от митинга на московския стадион „Лужники“ по повод на годишнината от анексирането на Крим.

„Злото в началото никога не възприема себе си като зло. Възприема себе си като възмездие, като закономерен отговор на някакви обиди, които повече на може да търпи. Възприема се като правда. Като отпор.“ – споделя тя.

Пълният текст на постинга й:

Концерт-митинг в чест на Деня на съединенито на Крим с Русия, Лужники, Москва, 18/03/22

Мисля, че това е най-страшното нещо, което съм гледала напоследък. Гледала съм и други по-страшни неща, но досега  са били само в учебниците ми по история. В книгите, в някакви филми, на които съм плакала и съм си казвала “Господи, добре че го гледам само на филм”.

Сега това се случва съвсем наистина. Съвсем живо и пулсиращо е. Съвсем истинско. Съвсем до нас. Съвсем сега се ражда и още съвсем не знаем каква финална форма ще добие, когато израсте съвсем. То е като всичко най-опасно, което човечеството вече е познало. Опарило се е, боляло го е дълго време, казвало си е “никога повече”, но “никога”  явно е най-слабата дума на този свят.

Ето превод на тази песен, която пее целия стадион в Лужники преди няколко дни. И не, не може да ми кажете, че е част от информационния фейк и пропаганда. Двеста хиляди човека си го пеят и се вълнуват. И си го излъчват. Реално е.

“Украйна и Крим,

Беларус и Молдова,

Това е моята страна

Сахалин и  Камчатка и Уранските планини,

Ето това е моята страна.

Краснодарския край, Сибир  и Поволожието ,

Казахтан и Кавказ,

И Прибалтика също.

Аз съм роден в Съветския Съюз!

Аз съм направен в СССР!

Аз ви чакам в Съветския Съюз!

Аз съм направен в СССР!

Рюрики, Романови, Ленин и Сталин!-

Ето това е моята страна”….

Това е песен, която се пее сега, днес, 21 век???

Защо все някога отново забравяме за злото, защо винаги се изнежваме  в комфорта на мира, защо си нафантазирваме всякакви глупавати проблеми, отдаваме им нечувана страст и време от живота си и така полека-лека забравяме за голямото зло. Атавистичното зло.. Злото от историята. Злото от филмите. Злото да маршируваш по даден знак и под нечие знаме. Злото на потъмнения ум. Злото да не можеш изобщо да живееш без враг. А ако враг няма- просто да си го измислиш.

А злото винаги се ражда в главите на хората, като добро. И това му е най-страшното на злото. Злото в началото никога не възприема себе си като зло. Възприема себе си като възмездие, като закономерен отговор на някакви обиди, които повече на може да търпи. Възприема се като правда. Като отпор.

Докато гледах този концерт, най-много се взирах в лицата на тези млади, руски момичета и момчета от стадиона в Лужник. Те са толкова красиви, толкова озарени и толкова страшни, защото силно вярват, че съдбата отново им отрежда някакъв велик дълг, свещен дълг- да омият очите  на онези, които са слепи ( а сляп, явно, за тях е целия свят) , в техните красиви и решителни очи,  целият свят е изпаднал в някакъв непростим  грях, върши зло, обладан е от някакви непростими  фашизми и фантазми и на тях се пада великата мисия да поправят тая злина и да “превъзпитат” света отново. Гледам лицата им и виждам, как истински, ама съвсем истински те вярват в това. И от това ми се подкосяват краката. И разбирам, че независимо как и кога ще свърши войната с Украйна, новият ред, за който те ще се борят и новият ред, от който САЩ няма да отстъпят и педя, едва сега започва. И пак ще се водят войни и пак ще се вдигат железни завеси, ще строим нови берлински стени, ще се върнем отново там, на онази опустошителна , историческа площадка, от където родителите ни се радваха, че са се отървали и въздъхваха с облекчение, че поне нас, децата им, ни чакат по-хубави дни.

Но явно толкова можем. Толкова на тази земя. Да помним кратко. Да въртим и сучем историята и да я повтаряме до припадък.

Все  някъде отново и отново да се роди някой “спасител”, който  да се позове на миналото, за да  изнасили настоящето и да постави в риск бъдещето .

Да заставаме отново от двете страни на Берлинската стена, да си измисляме врагове, за да се почувстваме отново призвани и значими,  да тракат оръжия, да текат пари, да лъскаме комплекси, да си запушваме очите, ушите и сърцата, които все пак някак болят…

Толкова е страшно и банално познато всичко това, което се ражда, че чак вече нямам сили да плача. Просто започвам бавно и мъчително да осъзнавам, че колелото безвъзвратно се е завъртяло, че от това връщане назад няма и ще го живеем това, няма как… 

…и само си повтарям онази велика, страшна и проста реплика от “Крал Лир”-

Готовността е всичко.