Александър Йорданов, специално за Faktor.bg

Имануел Кант е оставил много мъдри мисли, но една със сигурност е вечна: „Две неща изпълват духа с възхищение и страхопочитание... звездното небе над мен и моралният закон в мен.” Написал е Кант това през 1788 година в знаменитото си съчинение "Критика на практическия разум". „Страхопочитанието” идва от заложената в нас необходимост да осмисляме своя „дълг”. Всеки човек разбира дълга си по-различен начин. Но ако иска да го разбере истински той винаги се изправя пред „моралния закон”. 120 години по-късно Ленин, който не познава моралните задръжки, ще напише, че „морално е онова, което служи за победата на работническата класа”. Тая Ленинова глупост по-късно се трансформира, включително и до днес, в 

оправдание на всякакви издевателства над човека

 Можеш да утрепеш някого в София, защото това ще донесе „победа” на „трудовия колектив” от завода в Каспичан, това казва лениновият „морал”.  И ленинците, наричащи се комунисти, наистина трепеха и извършваха чудовищни престъпления без капка угризение на съвестта. Защото морално за тях бе това, което гарантираше успехът на партията им, пазеше им властта. В този смисъл много от днешните български партии, без да трепят директно като комунистите, все още са „ленински”.  Техните лидери не четат Кант. 

Алберт Камю, може би познаващ Лениновото оправдание на „морала” и „целта", с основание се пита: 

„Целта оправдава средствата, но кое оправдава целта?"

Това е въпрос с повишена трудност. Лошото е, че  няма друг начин да отговорим дали една политическа цел е достижима или не, освен ако не се опитаме да я постигнем. Ако става дума за откриване на ново химическо съединение експериментът с „постигането” му вероятно няма отношение към морала. Но постигането на ново политическо решение за съжаление преминава през експеримент с хора. Така ще бъде и на предстоящите у нас парламентарни избори. Всяка партия по свой начин разбира това „решение” и го оправдава. Същевременно, четири процентната бариера ще направи така, че десетки хиляди гласове ще отидат „на вятъра”. Тях ще ги води „дълга към експеримента” и политическият „морал”, но те няма да стигнат до целта. Защото в политиката е важно не какво желаеш и много често дори не какво правиш, а как другите, хората, го възприемат. И докъде стигаш с политическата си „оферта”. Рецепцията в политиката е по-важна от самата политика. Затова и твърде често се случва така, че политиците говорят едно, а хората възприемат друго. Примерно, говорят за „борба със статуквото”, а гражданите гласуват за „статуквото”. И за да не бъда голословен ще подчертая, че няма как на тези наши избори традиционна партия на статуквото, каквато е БСП, символ на статуквото поне от 70 години, да мине за „борец” срещу статуквото. Това е 

зрителна измама, политическа шашма

 Но могат ли да се преборят със „статуквото” партии, които няма да влязат в парламента и къде ще отидат гласовете подадени за тях? На промяната или на статуквото помагат тези партии, ако не влязат в парламента, но участват в експеримента с дълга и морала? 

Изправени пред този въпрос гражданите на държави с дълголетна демократична традиция са стигнали до разбирането, че по-малкият брой политически партии дава по-голям шанс на дълга и на морала. А не обратното. По-малкият брой със сигурност отнема нещо и от дълга, и от морала, но му дава повече – стабилност и прогнозируемост на политиката, балансираност на промяната, реформи без падане от последния етаж. Защото „експериментът с хора” не може да бъде безпощаден. Проф. д-р Константин Гълъбов, който по една случайност избягва смъртта след 9-ти септември (обявен е за „фашист” на основание, че преподава немски език и литература, заради, което пък днес неговото име носи немската гимназия в София), е оставил едно великолепно сравнение. В България, пише той още през 1931 г., „в преценките на политиците се вярва сляпо, но не винаги успехът на политика е мерило за безгрешност”. Защото „диагнозата на лекаря може да е вярна и след като пациентът е починал”. И призовава за повече политически скептицизъм по отношение на диагнозите на политиците. Отправя и призив към младите да не се включват твърде рано в политическия живот, когато още не са изградени като личности и ги съветва да използват хубавите си млади години не за политическо и партийно пустословие, а за „своето интелектуално развитие”. Защото неизградената личност има винаги проблеми с морала. И затова политическите срещи и раздели при нея са така чести.  

Политиката е изкуство на компромиса. Но веднага следва: „не на всяка цена”.  Ако обаче „цената” е да се изхвърлят на боклука гласовете на десетки хиляди хора, гласували за партия, която не влиза в парламента, то тогава „не на всяка цена” влиза в конфликт с морала и дълга.

Моралът и дългът в политиката изискват

 да не оставяш без глас гласувалите за тебе

Но разсъждавам и по-нататък. Не преставам да си задавам въпрос: може ли промяната в законите сама по себе си да реши въпроса с корупцията, ако липсва субектът, който да приложи закона. Как да се спре корупцията в държавната администрация. Не е ли по-лесно, ако просто се назначават за министри, за кметове, за съдии, за прокурори, честни, морално устойчиви, личности, неподатливи на корупция. Нима е трудно такива хора да бъдат открити от две-три, или четири-пет партии, а трябва да ги търсят сто партии? И има ли сто пътя към целта? Йордан Йовков описва домът на доброто, Антимовският хан, като божествено място, което се намира на кръстопът към който водят много пътища. Искал е да каже, че всички пътища водят към храма на доброто, на успеха, на красотата, на човещината. Защото, ако си решил да бъдеш лош човек най-малката беда е, че ще бъдеш лош министър, или кмет, или депутат. По-голямата е, че губиш себе си. Проблемът е, че десетките партии в България не отвеждат към Антимовския хан. Необходимо ли е тогава да са десетки? А може би, ако се прелеят една в друга, ако се съберат, преодолеят това, което ги разделя, ще намерят по-бързо верният път. И така ще стигнем и ние, гражданите, до храма. 

Винаги съм се питал дали десетките милиони избиратели на Републиканската или на Демократическата партии в САЩ, са „на един акъл” по всички въпроси, които четат в програмите на своите партии. Отговорът е „не”. Дали харесват всички издигнати от своята партия кандидати. Отговорът е също „не”. Няма как всички републиканци да са на един акъл по всички въпроси, които смята да решава тяхната партия. Същото е и с демократите. Но нито едните, нито другите, смятат, че лек за неудоволетвореността им е създаването на нова партия, на нов политически проект, на насищането на партиите с „нови лица”. С други думи, партийните недоволници не смятат, че създаването на „нова партия” е решението на проблема. Наскоро нашумя името на конгресмена от Републиканската партия Дейна Рорабакър, който заяви скандално: „Македония е провалена държава и затова е най-добре да бъде поделена и да изчезне”. Това разпали буйни антиамерикански чувства в нашата съседка. С Рорабакър имах възможност да разговарям през далечната 1991 година и мога да свидетелствам, че още тогава той бе убеден привърженик на разпадането на съветската империя и вещаеше края на изкуствени образувания като СФРЮ. За 26 години явно не се е променил, но неговата партия не го е „отлюспила”, защото го цени именно като старо лице и знае каква позиция може да очаква от него.  Човек, който си държи на думата. Измерен с нашенски аршин той като част от „статуквото” отдавна да е „изхвърлен” от политиката. Но избирателите му казват, че го харесват именно защото добре го познават, „скандален” е,  но е предвидим, гледа в дълбочина и твърде често познава развитието на процесите. Не е въртиопашка. Следва определена линия на поведение. Точно обратната е представата за политик у нас. Рояци „нови политици” нахлуха в политиката като един друг се ругаеха, отричаха, оплюваха, отлюспваха. Създадоха се стотици нови партии, коя от коя „по-морална”, по-загрижена за България. Но странно нещо. Чувството за несигурност и дори за проваленост на „прехода”, продължава да същестува и дори става по-силно. Защо е така? 

Защото не може към целта да се пътува със сто морала и с претенцията, че всеки е „истински”. 

Чувството за дълг не изисква сто партии

При това у нас не само новите партии никнат като гъби след дъжд, но и политици клинкат от партия в партия като всеки път обясняват това си странно поведение с „морални” категории. И лека полека избирателят започва да губи ориентация. Вижда пред себе си проститука, която му обяснява, колко е „честна” и „морална” дори, но късно е разбрала, че бардакът, в който дълго време е работила е всъщност неподходящ за нея. Имало и по-добри бардаци. Сравнението е грубо, но не е лишено от основания. Нещо повече. Не само отделни политици, но и цели партии спекулират с темата за морала в политиката. Помним девизът на НДСВ: "Ние сме за нов морал в политиката". Предполагаха тогава „моралните” царисти, че има и „стар морал”. А той, „старият”, нямаше и десет години. Но ако този „нов морал” бе толкова хубав защо хората само след няколко години вече не искаха и дума да чуят за НДСВ. Защо „новият морал” не изкара и десетте години на „стария”? Или гласоподавателите не разбират от морал?  И до днес мнозина припомнят думите на Иван Костов изречени през 1997 година на площад  „Независимост”: "Ние няма да ви излъжем!" Но гражданите и до днес са разделени по отношение на това клетвено обещание. И все повече си мислят, че у нас 

политиците и истината не живеят под един покрив

            След това дойде ред на „духа” да „напусне тялото”, на „кукувица” – да снася яйца в „нашето” гнездо, но не се мина много време и духът отново се събра с тялото, „кукувицата” и тя се прибра „в блока”. И след това – пак същото: пак „духът” на една страна и с ново име при това, „тялото” – „скакауци” го нападнаха, „кукувицата” май отлетя, но не съвсем и всичко това е мила родна демократична политическа картинка, толкова българска и балканска, толкова далеч от нормалния свят, че на човек му идва да извика: баста! Защото извинението на политика е неговият успех. А такова липсва в българската политика. Доминира манията на правотата. Българският политик по гръб не пада, вина не признава, днес говори едно, а утре точно обратното, но го прави толкова убедено и така си „вярва”, че тихо и кротко убива „моралният закон в мен”, избирателят. С други думи, в българската политика „новите лица” идват със стари, с познати вече мераци. Но искат да ги приемем за „нови”, за „непознати”, за „нестатукво”. Вярно е, че в българската политика се спори. Но това, което прави впечатление е, че в нея точно безличните са безспорни. И точно те налагат философията на „затворените очи”, която гласи: за да успяваш в българската политика трябва да умееш добре да си затваряш очите. 

           Със  „звездното небе” нещата са ясни. Пълно е със „звезди”. Звездомания и лидеромания морят от години българската политика. Безмислено се роят партии. И всички те говорят за „ново начало”, за „нов морал”. Нещата обаче с „моралния закон” не стоят по кантиански. Будят други асоциации. И за да не звучи всичко това абстрактно ще  припомня за пореден път, че раздробяването на политическото пространство извън партията БСП обслужва само и единствено интересите на партията БСП, т.е. на най-старото статукво в България. Разделението в дясното или центристкото политическо пространство, обслужва интересът на БСП. И тази преяла със статукво партия продължава да бъде основен фактор в българската политика. Останалите партийни „звезди” мигат и премигват около нея, светнат-угаснат. Появяват се и партийни планети, които се въртят около БКП. И колкото по-голямо е това раздробяване и блещукане на партийното звездно небе, колкото повече се роят партиите у нас, толкова повече статуквото се чувства по-уютно, по-сигурно в себе си и току виж е минало дори и за промяна. Така агонията се очертава да продължи и след предстоящите избори и отново няма да стигнем нито Кант, нито американците.