Съединените щати се отказват от една от основните си международни предимства - меката сила, пише „Форин полиси“. Една от най-отличителните черти на външната политика на администрацията на Доналд Тръмп, не толкова целите ѝ, колкото предпочитаните ѝ средства, е пълното ѝ доверие в т.нар. „твърда сила“ и почти пълното пренебрежение към това, което покойният професор Джоузеф Най нарече „мека сила“. 

Той я определя като „силата на привличането“ – способността на една държава да накара другите да следват нейната политика, защото желаят да ѝ подражават, да се асоциират с нея или да приемат нейните ценности. Държавите с изявена твърда сила постигат целите си чрез принуда, военен натиск или икономическа помощ и защита, докато тези с развита мека сила оказват влияние, защото другите искат да бъдат като тях или споделят техните принципи.

Реалистичният подход не отрича значението на твърдата сила. Напротив, без значителна твърда сила е трудно да се натрупа и мека сила. Но възможно е да имаш силна военна мощ и почти никакво международно привличане, както показва примерът с Русия.

Идеалният вариант е баланс между двете, тъй като меката сила намалява нуждата от постоянна употреба на принуда. Именно този баланс според Джоузеф Най е давал на САЩ значително предимство в световната политика, макар че в края на живота си и той започва да се тревожи за отслабването на американското влияние.

При администрацията на Тръмп убеждението, че твърдата сила е достатъчна, е напълно очевидно. Използването на заплахи с мита за натиск на търговски партньори към неравноправни споразумения, военни действия в редица държави и удари срещу предполагаеми наркотрафиканти без ясно доказана вина се представят като нормална политика.

Президентът Доналд Тръмп многократно е обвинявал чужди лидери в слабост и е настоявал Украйна да направи отстъпки пред Русия. Същевременно са предприети и действия като икономическа блокада срещу Куба с цел принуда на режима в Хавана. Администрацията е използвала и военна сила срещу Иран, като е разчитала на бърз политически колапс на режима, който обаче не се е случил.

Тази политика се отличава и с липса на опит за прикриване или оправдаване на силовите действия с международни норми. Вместо дипломатическа обосновка, често се демонстрира открито удовлетворение от нарушаването на установени правила.

Подобен подход, според критиците, има за цел по-скоро сплашване, отколкото убеждаване. Изрази за „безпощадност“ и демонстрации на сила се възприемат като отказ от традиционната дипломатическа умереност.

Същевременно се наблюдава системно отслабване на институциите, които са били ключови за американската мека сила. Разформироването на Агенцията за международно развитие, опитите за ограничаване на медии като „Гласът на Америка“ и излизането от множество международни организации са посочвани като примери за отстъпление от световното присъствие на САЩ.

Ограничаването на дипломатическите мисии и напрежението в образователната система също влияят върху международния имидж на страната, включително чрез намаляване на броя на чуждестранните студенти, които традиционно се превръщат в посланици на американското влияние.

Авторът на анализа, проф. Стивън Уолт, задава въпроса защо тази промяна не се осъзнава от самите управляващи. Според него светогледът на администрацията разделя света на „силни“ и „слаби“, като компромисите се възприемат като слабост.

В този модел на мислене доминира убеждението, че силните могат да налагат волята си директно, без необходимост от убеждаване или изграждане на доверие.