Цветан Томчев* 

На 3 ноември 1989 година се проведе първото открито, протестно събиране на граждани, 45 години след началото на комунистическата диктатура у нас. Тогава бях на 29 години, но не знаех какво е партия, освен единствената у нас БКП и с почуда гледах мои връстници, батковци, чичовци, които вдигаха лозунги като "Профсъюз ПОДКРЕПА" и независимото сдружение „Екогласност” и дни по-късно наизвадиха плакати СДС, АСП, Социал-християнска, Земеделска и безчет други партии.

"Какви са тези по-знаещи, по-осведомени хора, какво се случва?", мислех си аз, работещия за софийско жителство и снимах каквото видя.

Та,Тодор Живков си беше на власт

и през ум не ми минаваше, не можех и да си представя дори, че седмица по-късно ТОЙ ще "подаде оставка". Гледах щуращи се насам-натам хора, все такива, които знаеха нещо повече от мене и изпитвах заедно с почудата ми уважение и страхопочитание.

Актьорът Петър Слабаков, биолога Петър Берон, Александър Каракачанов(еколог, после кмет на София), журналистката Копринка Червенкова, Димитър Езекиев от БНТ, журналиста Румен Данов, икономиста Красен Станчев, юриста Емил Георгиев, все членове и симпатизанти на митичната "Екогласност".

По паветата на пл."Ал.Невски" в късния следобяд на 3 ноември с ръце отзад на гърба, мина бавно и замислено Пеко Таков, бивше величие на БКП.

В този ден преди 30 години площада беше ограден с два кордона от милиция, изпитвах едва потискан страх, че те може да пребият всички ни на площада,

дори да ни разстрелят

(не се шегувам, мислех си го), или да ни арестуват с камионетките и да ни извозят на някъде. Стараех се да уловя нерва в очите на милиционерите, да снимам лицата на учстниците, защото усещах, че всеки в този момент на площада има роля и ще е важен за в бъдеще. Сред фотографите зърнах Георги Георгиев-Джони, Георги Казаков, Жорката Бурмов, другите не познавах, а на една от снимките в дъното и се вижда дори Волен Сидеров, тогава фоторепортер, когото виждах за пръв път.

Спомените ме карат да си мисля за ДС, която стои в дъното на тази организация, но и за това, че десетките незнаещи и наивни като мен присъстващи на митингите тогава и по-късно, не можахме да разберем този страшен факт бързо. Да се намерят смелчаци, които да изтласкат ченгетата и да се създаде партия или движение без да висят на конците на службите от Москва. Е, вече излязоха документи за

спуснатите от КГБ инструкции, че да не се допуска създаване на сплотена опозиция

Но въпреки това, 30(тридесет!!!) години по-късно още не може да се създаде партия или организация без да има намеса от структурите на бившата ДС.

Гледам снимките и си мисля за хората, които ги няма - за Румен Данов(журналист и приятел от сп.Отечество), за журналиста Димитър Езекиев от БНТ, който се вижда как едва диша от страх и от вълнение на една от снимките. Мисля си и за тези, които днес са живи и са в активна възраст, но не са активни като граждани. За приемствеността на демократите си мисля, защото приемственост виждам само при комунистите...И всичко това ме води към трагикомичния образ на Йоло Денев, единственият останал до сега по площадите и за Кольо Босия си мисля много често. Грях да ми е, но и двамата сякаш изпълняват поръчка, че да създават карикатурен образ на митингите, смешен и жалък образ на хора, които искат да променят нещо, да кажат думата си. Тъжна равносметка за днешния ден, 30 години по-късно.

п.п. Поради интереса към тези снимки сега добавих още два къдъра. На единия се вижда британския журналист Майк Пауел, за когото се говореше, че са били на 26 в градинката пред Кристал, а на втория кадър сред хората се вижда Тодор Андрейков, кинокритик.Цветан Томчев*

* Цветан Томчев в момента е фоторедактор във в. "Труд"