Спомням си шока си през 2014 г. когато видях по новините първия обстрел на Донбас от руския нашественик (ред. – споделя Леонид Голберг, главният редактор на Интернет медиа „Майдан Дрогобич“). Спомням си и почти разрушената бензиностанция в Славянск – мястото, където ми е сърцето, така че гледах всичко това със сълзи на очи... Минаха осем години. И случилото се тогава вече не е сравнимо с това, което се случва в почти всичките региони на страната, където окупационните сили на Путин вече са нахлули.

Разговарям с учителката и художничка Анастасия Пономарева, която по принуда се премести от Мариупол заради руската инвазия, и не мога да я слушам разказа й без сълзи.
Ако Бабин Яр е символ на Холокоста (най-голямата хуманитарна катастрофа и трагедия на миналия век), то Харков, Мариупол и Ирпин ще бъдат едни от главните символи на сегашната катастрофа - УКРАЙНОцид, който се нанася по нашите земи от изродът-убиец Путин.

Така че нека се вслушаме в гласа на жената-очевидец, видяла какво прави руският окупатор в Украйна, оставяйки след себе си руини и изгоряла земя.

 — Защо именно Дрогобич?

— Приятелите ми намериха жилище. А по-нататък не ни се пътуваше: съпругът ми и аз решихме, че не искаме да ходим в чужбина, а ще останем в Украйна и ще помогнем с каквото можем.

— Как успяхте да се измъкнете?

— Живеехме в източната част на града, която вече не съществува и никой не знае какво сега там се случва. Не знам дали къщата изобщо се е запазила или не. Това са източните покрайнини на Мариупол, тоест първото място, което е станало обект на атаката.

На 24-ти февруари, в четири часа сутринта, когато ни казаха, че е започнала война, в пет часа нямахме вече ток – и почнаха наслуки да хвърчат ракети на така наречена установка „ГРАДушка“ (ред. - бойната машина Grad 21 с един пълен залп (40 снаряда) е способна да унищожава жива сила, леки укрепления, оборудване в открити райони и вражески обекти на площ от около 7,2 хектара, когато е разпръсната на дълбочина до 130 метра, по предна част от 200 метра). Ей така, веднага и непрекъснато. Много кънтеше, събрахме каквото можахме. Сега казвам, че съм "бездомен интелектуалец": детето имаше библиотека от 200 книги, така че взех някои от тези книги, за съжаление, не най-големите, но поне нещо – и отидохме при сестра ми. Тя имаше добрo мазе в къщата. Ние с децата седяхме долу. Мъжете останаха горе, за да пазят, защото мазето имаше само един изход. И ако бяха уцелили, мазето щеше да бъде засипано. Така че момчетата оставаха горе и се грижеха да не ни засипе.

Седяхме там цял ден, после се обадихме на познати от центъра, защото сякаш при тях е било тихо сега. Стегнахме се набързо и успяхме да стигнем до там, въпреки че градът вече беше под залпове на „ГРАДушките“.

Трябваше да изчакаме в едно скривалище и после с „втори зелен коридор“ да избягаме. Беше почти невъзможно, защото адът настъпи още през първия ден. Просто целият квартал беше сякаш залят с „ГРАДушките“. И под тази канонада се насочихме към центъра на града. Там горе-долу беше спокойно. И тогава започнаха да превземат Мелитопол и разбрахме, че ако не си тръгнем сега, тогава изобщо няма да успеем. И ние се възползвахме от този „нищожен шанс“ . 

Отидохме в град Днепър. Пътувахме 200 километра – цели два дена. Ще отбележа, че навсякъде – и по пътя за град Днепър, и когато тръгнахме оттам на Запад, попадахме в ужасни задръствания, видяхме десетки катастрофи по пътищата със стотици автомобили. Задръствания и кавги по бензиностанции, където в резервоара можеше да се сипе само 20 литра гориво. През цялото време зад волана беше моят мъж: точно онзи ден трябваше да положа последния шофьорски изпит – в деня, когато започна войната, но сега вече не се знае, кога ще мога да шофирам...

Починахме си малко в Днепър, а след четири дни най-накрая стигнахме до Дрогобич, където благодарение на познат успяхме да наемем апартамент. А нашето семейство е доста голямо: аз, съпругът ми Алексей, майка, син, шестокласникът Артем и четиригодишното „куче-вълк“ Дик.

Невъзможно е да се опише с думи. Представете си: десеткилометрова опашка коли, която се придвижва твърде бавно, няма възможност да хапнете или да отидете до тоалетната. Имаше моменти, в които нощувахме в колата. Но се случиха нещата или пък просто е съвпадение. Наистина ли стават чудеса?! Обадиха ми се дори познати от чужбина,  когато се приближихме към град Уман и казаха: тук-там има хора, при които можем да отседнем. Пренощувахме някъде в нечия градина, в стара, студена, неотоплена, изоставена къща.

— Ако сравните 2014 г. и това, което се случва сега, как го преценявате?

— За мен това е за втори път в живота ми. През 2014 г. също си тръгнахме, защото моят район беше обстрелван от „ГРАДушките“. Представете си: неделя, пазарен ден и хората вървят, а на този ден в девет часа сутринта почват да хвърчат „ГРАДушките“. 35 жертви наведнъж. След това нахранихме хората в палатките и изглеждаше, че всичко, което се случва, е много страшно. За мен думата „ГРАДушка“ беше нещо, което предизвикваше както страх, така и стрес. По звук разпознавам какво е „ГРАД“, а какво е артилерия. Все пак го „научихме“ за осем години.

И всяка година го споменавахме. Но ако сравните това, което беше тогава през януари, и това, което се случва сега, те са несъпоставими. Когато сега се говори за „ГРАД“, разбирам, че не е толкова страшно. Защото при обстрела от „ГРАДушките“ може човек да се скрие под носеща стена и детето му ще бъде в безопасност. Но ако се стреля с балистични ракети, тогава в каквото и да е убежище да се криете, където и да залегнете, нищо няма да ви спаси. След такъв обстрел остават само ями. И ако тогава говорихме за 35 жертви, сега в Мариупол не могат да се преброят жертвите...

— Как изглеждаше Вашият град преди заминаването Ви?

— Беше ужас, руини. Когато си тръгнах, източната част на града вече беше разрушена.

— Какво ще правите сега?

— От това, което имам като информация (от онези, които оцеляха и останаха там), те ми пишат, че сега земята е изпепелена. И никой не може (не само от моя район), абсолютно никой не може да си тръгне. Там, ако погледнете снимка от сателита, просто е пепел. Високи сгради – напълно без покриви, да – само пепел, отново ще повторя.
Същото и в центъра. И най-лошото – не знам, как е възможно това в 21 век и как да го нарека с думи, че по нашите улиците лежат трупове, които кучета започват да подмятат... Просто, защото никой не може да ги прибере: има непрекъснат обстрел. Комуналните служби изобщо не могат да достигнат до там. Не можем (ред. - плаче ) да преброим жертвите си. По едни данни – 1300, по други – 25 000 загинали. И ние наистина не знаем колко са убитите. Започнаха да копаят братски могили. Телата просто се хвърлят в огромни дупки и се заравят. Много е трудно да се намери сполучлива дума за това.

— Съгласни ли сте, че това е УКРАЙНОцид?

— Абсолютно. Когато са под прицел родилни домове, детски болници, обикновени къщи, Червен Кръст! На такива места по време на нито една война не стрелят! Апокалиптичен ужас е, когато дете умира на улицата през 21-ви век от дехидратация...

Там остана една моя приятелка, който изрично отказа да си тръгне. Защото през 14-та година беше само по „чехли“, с две деца до себе си, напускайки град Донецк. И в Мариупол тя почна всичко от нулата. Съпругът й е полицай, в момента е на война. И тя казва: „Не мога повече“. И тя остана с децата. В блокадата. Нито мога да й се обадя, нито да й пиша, нищо не знам за нея.

Аз съм учител по география. Моето училище е в източния район. Сега децата трябва да се върнат към дистанционното обучение. Но не знам, кой от моите колеги е жив. Не знам, кой от учениците ми е жив. А и много останаха. От класа, който водя аз, само двама си тръгнаха си от 24-те ученици. От 32-ма съученици в класа на моя син само трима успяха да избягат от блокадата.

Там са останали много хора. Населението на Мариупол е половин милион. Напуснаха го не повече от около сто хиляди. Това са около 350 хиляди жители, които са останали там.

— Все пак обяснете, доколко Мариупол е украински и украинскоговорящ град. И как успяхте да запазите толкова чист украински език?

— Е, първо, семейството ми винаги говореше украински. Аз съм четвърто поколение украинскоговоряща. Завършила съм също украинско училище. Украински училища нямаше навсякъде в Донбас, но в Мариупол имаше три. Така че това е още един мит и стереотип за „руския Донбас“. А и има хора, които до последно ще бранят своят украински град.

— А кой университет завършихте?

- Най-близкият до дома ми – Мелитополски педагогичен.

— Казвате, че сте дошли и търсите начин да помогнете тук, искате да помагате на хора, като вас, бегълци. Затова разкажете ни, моля, малко повече за себе си!

— Както вече казах, аз съм учител по география, но от 2014 г. активно се занимавам с доброволческа дейност. Също съм илюстратор, предимно на детски книги, но не само. Бяха издадени два пътеводителя за Мариупол с мои илюстрации, както и алманахът „Мариупол-Украйна”, с румейската или урумската азбука (ред.: румейски – езикът на гърците от Приазовието).

— Имате още и художествено образование?

— Не, аз съм самоук. В зряла възраст, след 30-годишна възраст започнах да рисувам, като  целта ми беше да има полза от моя творчески процес, а после някак си всичко потръгна – и ми харесва това, което правя.

— А какво друго правите, защото приятелите Ви казват, че сте човек с много таланти?

— Що се отнася до изкуството, имаше такъв проект „Мариупол чака на океана“ – правихме детски новогодишни книги. Заедно с Рустем Скибин създадохме книжка за оцветяване за кримските татари. 

Също инициирах безплатни курсове по "Роботика за деца", след което всичко прерасна в голям образователен център. Всъщност, курирам безплатни курсове по програмиране.

Имаше и проект „Мариупол чете на деца“ – с викторини, четене на книги на деца. Всяко четиво имаше своя атмосфера и тематичен дизайн. Редица известни художници и писатели се присъединиха към проекта, включително, например, Сергей Жадан, Халина Крук и Виктория Ковалчук, които, за съжаление, починаха преждевременно миналата година от Ковид.