Представяне в Европейския парламент на книгите “Почти невъзможно Царство България и еврейската емиграция през Втората световна война” и “Българската армия и спасяването на българските евреи” и документалния филм “Второто освобождение”


         Днес световната демократична общност е изправена пред тежко изпитание на брутална война с геноцид и прогонване на украинския народ  от неговата собствена земя. Обединени в безусловна, категорична подкрепа за Украйна, нека помним и уроците на историята.
          На 23 юни в Брюксел, Европейският парламент се проведе четвъртата конференция под наслов “Изстраданата европейска мечта на България”. Организатор бе д-р Андрей Ковачев, ръководител на българската делегация на Групата на ЕНП. Участваха евроддепутатите Карло Реслер (Хърватия), Андриус Кубилиус (Литва), Радан Кънев, Александър Йорданов, Асим Адемов, конституционният съдия Филип Димитров и Даниел Шваментал - директор на Трансатлантическия институт на Американския еврейски комитет, с офис в Брюксел, Европейски съюз. Присъстваха и над 50 души от България и чужбина.
Представена бе книгата на Георги Боздуганов “Почти невъзможно Царство България и еврейската емиграция през Втората световна война” и книгата на Димитър Недялков “Българската армия и спасяването на българските евреи”.  Прожектиран бе и документалният филм “Второто освобождение”, на Евелина Келбечева и Николай Овчаров, за съветската окупация на България. 

          А. Ковачев подчерта важността от правдивото предаване на историята и след поднесено приветствие от председателя на Европейската народна партия Манфред Вебер, припомни думите на Роналд Рейгън - “Ако не предаваме паметта на децата си свободата ще загине след едно поколение”. Те ще станат жертва на тези които искат да ги манипулират.
            Хърватският евродепутат Карло Реслер подчерта, че историята е учител на живота. ”Трябва да познаваме добре историята за да избегнем манипулациите, които са често срещани в нашата част на Европа. Моралните измерения често са по-важни от политическите и е невъзможно е да разберем нашето настояще без да знаем трагедиите на миналото.  А, хора, които забравят миналото отиват слепи в бъдещето. Затова историята е един важен инструмент за изграждане на добро бъдеще.”
          Бившият премиер на Литва Андриус Кубилиус припомни: “След като постигнахме нашата независимост ние се обърнахме към историята и прочетохме страници на слава и страници на трагедия. И специално за нас е болезнено да признаем, че през Втората световна война цялата наша еврейска общност беше унищожена в Холокоста. От над 200 000 евреи, които живееха в Литва преди войната, останаха само 5000. И за съжаление Литва участваше в това изтребление. И аз си задавам въпроса защо, например, в България евреите бяха защитени, докато евреите в Литва бяха избити.” Кубилиус се придържа към обяснението на Тимъти Снайдър*, според който, обстоятелството, че Литва е била последователно окупирана от СССР и Райха в течение на една година, държавната власт е унищожена и Холокостът е осъществен изключително ефективно, докато България  е запазила своя цар и собствена държавна власт, което създава възможност за взимане на собствени решения. 

 

   Изключително впечатляващо бе изказването на Даниел Шваментал:

“В политическия и историческия дебат за злокобната същност на германския нацистки режим има няколко конкретни момента и едно от нещата, за които и леви и десни са в съгласие, е как различните нации, които са окупирани или съюзени с нацистка Германия реагираха на това зло. Макар историческите сведения да не са достатъчни, България се открои и това е наистина забележителна история, която трябва да се знае по целия свят, но за съжаление на този етап е все още позната предимно на самите българи и някои историци, а еврейската общност по света би трябвало да я знае. Трябва да я знаят и тези, които не са евреи. Аз си спомням преди няколко десетилетия гледах документален филм, от който си спомням специално една сцена. Помня я и до днес. Авторът на филма итервюира български фермер, който е помогнал в защита на евреин през войната и го попита - защо го е направил. Защо е рискувал все пак за такива хора. И това, което наистина ме засегна и до днес не мога да забравя, бе неговия отговор — той каза, че не разбира въпроса. И ако трябва да бъда по-точен - той не разбира предпоставката за такъв въпрос. Авторът продължава да повтаря, но фермерът казва - той беше в опасност, а той е мой съгражданин. Той просто не разбира дори предпоставката за този въпрос. За него да помогне на този човек не е било просто да направи правилното, а очевидно това е било единственото нещо, което той би могъл да си представи, че трябва да направи. И това е толкова вдъхновяващо за случилото се в България. Да ние трябва да помним видни клирици от православната църква, които водиха тази важна борба, и ние трябва да помним много, много политици, парлментаристи, които отстояха и не се поддадоха. Но това, което е най-забележително е, че много, много обикновени хора, включително фермери, които заплашиха да блокират железопътни линии за да не тръгнат вагони за кошмарното пътуване. Обикновените хора, които дори не са имали гимназиално образование, знаеха какво е зло и се изправиха и защитиха своите съграждани.
 И аз мисля, че това е един от най-важните уроци, които трябва да вземем от историята и днес, когато виждаме изследвания на антисемитизма, а също и омразата срещу други етноси и малцинства, ни става ясно, че за да работят омразата и преследването е нужно да се определи човекът до вас като чужд, някой който не е част от вашето общество, да се отрече естествената хуманност, което автоматично води към безразличие и към омраза. Това е основната причина за повечето европейски граждани по това време да не реагират, когато техните съседи и приятели бяха транспортирани към неизвестното. Разликата с България, е че 

там гледаха на евреите като на свои събратя,

 свои съграждани, а не като чужди. 

Вторият урок, който ние трябва да вземем от историята е, че дори малкия българин можа да се изправи срещу могъщият нацистки режим и да защити своите евреи. Това е могъщо послание, това е послание за овластяване, когато ние понякога си мислим: “Какво аз мога да направя срещу някакво зло с което се сблъскваме в нашия живот?” Представете си това, представете си какво тази малка страна е направила и това също показва, че ако сте обединени, последиците са много по-малки. Ако сте единственият, който се изправя, тогава последиците са много по-големи, но нацистка Германия не можеше да хване цялата българска нация. Така в крайна сметка те разбраха че не могат драматично да наложат репресии на всички храбри българи, които се изправиха в защита на доброто. И дори по-малко известната история, от тази за спасяването на българските евреи, е историята, която е разяснена тук, в тази книга за българската  помощ за небългарски евреи, давайки им визи, давайки им сигурно пътуване, давайки им дори кораби за да избягат от нацистка Германия към Палестина. Отново една удивителна сага, която е нужно да бъде разказвана. И както е казано - ако сте спасили един живот, вие сте спасили цял един свят. А, България е спасила хиляди и хиляди светове и затова е важно да отбележим и почетем не само онези смели българи, но също и да имаме за нашето бъдеще верния урок.

          Филип Димитров представи книгата на Георги Боздуганов. “За мен е удоволствие да участвам в представянето на тази книга, първо защото познавам човека и неговият начин на дълбаене в документите, към който винаги съм се отнасял с голяма завист, защото познавайки книгата, мисля, че има нещо много хубаво в това човек да се изправи пред един текст, който е в такава висша степен документален. След казаното от г-н Шваментал няма какво много да се добави относно тези драматични събития и ролята на България в тях. Бих искал да подчертая, че винаги навлизам в тази тема с известно смущение защото, като че ли, се създава усещането, че искаме да си припишем онези добродетели на нашите родители, баби и дядовци, които не е ясно дали имаме.  Това което те са направили е изключително значимо, но в историята винаги има, освен черно и бяло, много сиви елементи. Ние всички знаем, че в крайна сметка с помощта на България бяха натоварени на влаковете 11 000 души от Тракия и Македония. Но е безспорен факт, че България завърши Втората световна война, струва ми се единствена в Европа, с по-голям брой еврейско население отколкото, когато войната започна. Второ, също така безспорен факт е, че една огромна част от тези хора отидоха да съградят новия еврейски дом в Палестина. Психологически единственото обяснение за този масиран екзодус, след като в България не беше имало реално преследване на евреите, в съпоставяне с това, което е ставало другаде е, че тези хора бяха усетили дълбоко в себе си своя дълг - след като другите изстрадаха толкова, те да дадат своя принос за създаването на Израел. Това, което направиха българите от онова време, имам предвид, че e удивително, хора, които бяха на абсолютно различни позиции действаха в една и съща посока. Обикновено в наши дни виждаме, когато двама политици се мразят  как единият взима една позиция, а другия полярната “доктрина” и по този начин се развиват възгледите им. Напротив хора, които се мразеха застанаха заедно - екзарх Стефан и Райко Алексиев едва ли са единственият пример, в това усилие за съхраняването на българските евреи. Те просто действаха като нормални хора и това, което спомена г-н Шваментал е всъщност квинтесенцията на въпроса. В България беше запазена някаква нормалност. Хана Аренд* ни показа какво представлява баналността на злото, но в известен смисъл може би доброто е нещо, което няма нужда да бъде величаво. Бекерле в един свой доклад пише - българската нация очевидно не е годна да разбере дълбочината и сложността на “научния расизъм”. Слава богу, българската нация вместо да се втурне по тези “велики” модерни нови доктрини, успява да остане

на нивото на обикновената човешка нормалност

 В един свят на лудост нормалността е може би единственото спасение. За да стигне до онзи овчар, за който г-н Шваментал каза, на който умът му не може да побере какво точно го питат - до него има човек и той му помага. Мисля, че документите във книгата на г-н Боздуганов по един много хубав начин показват точно тази не-ярка, не толкова драматична, но във висша степен истина за онова, което е станало през онези години.”

            Георги Боздуганов благодари на всички, които са уважили това събитие,  на Андрей Ковачев, Силвия Авдала, специално за хубавите думи на Филип Димитров и на Даниел Шваментал, който със своето изказване показа, че Американския еврейски комитет е приятел на България. Той каза още: “Тази книга всъщност не е мое творение. Поредицата от светли страници са ги написали хората на своето време. Това са вероятно най-светлте страници от българската история на 20-ти век — помощта, която България е оказала на преследваното и жестоко избивано от нацистите еврейско население. Тук на първо място са Цар Борис, българските депутати, държавници, духовници от българската църква и много обикновени хора. Поуката, която те са ни оставили за сегашното ужасяващо време, всички знаем какво се случва в Украйна, което започва да се доближава до ужасите на Втората световна война, е че 

не бива да се делим етнически

 По никакъв начин един етнос в нашата държава не бива да бъде противопоставян срещу друг етнос. И това ясно ни е показано с помощта към евреите в онова зло време. Българи, турци, евреи, арменци и всички други сме достойни и значими граждани на нашата България и трябва да живеем така, че тя да върви напред и да няма никакви дразги между нас.”

           Андрей Ковачев отбеляза, че книгата на Димитър Недялков е също изключително важна и даде думата на автора да я представи: “Това е нестандартна книга, нещо което за първи път излиза, като теза. Книгата изключително се базира на фактология, на документи и се потвърди не само едно правило. Първото е, че историята не е само наука за миналото, а и наука за бъдещето. Второто нещо, което искам да подчертая, е че за съжаление човешката памет е изключително къса, което дава възможност за много фалшификации и се дава възможност на хора да подправят историята и да вадят дивиденти от грешните изводи, които умишлено правят. Прочетох множество военни документи, свързани с миналото на българските евреи и се изненадах от тяхното съдържание. Те вероятно не са били показвани на света умишлено за да не се разбере истината за това кой е бил инструментът за спасяването на българските евреи, кой всъщност е бил изразител на волята на българския народ, който е защитил своите сънародници. Искам да подчертая, че винаги българското еврейство е било изключително лоялно към българската нация. И това са го доказали войните за национално освобождение и обединение. Единственият етнос различен от българския, който с най-голямо напрежение на силите е

 бранил българския идеал по време на войните

 И това обяснява факта, че впоследствие хора, които са били рамо до рамо в окопите са създали една система. Създават една перфектна система да запазят живота на българските евреи - на мъжете и техните семейства. Това е тезата на самата книга. Системата е била свързана с българската войска. Българските евреи по време на Втората световна война са били мобилизирани по общия закон за мобилизация и са били в трудови войски, а след това във временната трудова повинност. И това задържане на евреите в трудовата повинност е дало аргумента тези хора да останат на територията на България, както и семействата им. Държавата е можела да се освободи от българските евреи. Два пъти са изпращани големи контингенти работници по договори в Германия, и това са могли да бъдат български евреи, но вместо тях са заминали българи. И всъщност оставането на евреите в България е решило тяхното спасяване. Това, което ме изненадва е, че в световното медийно пространство се върти един много неприятен термин за местата, където българските евреи са отбивали своята военна служба - т.н. принудителни трудови лагери. Това е изключително грешно понятие. Трудовата повинност е създадена през 1920 г. и е определена със закон  — доброволен труд в интерес на българското общество. И през всички форми на трудовата повинност са преминали до 1945 г. 774 000 български граждани, от които 12 000 евреи. До 1941 г. в трудовата повинност не е имало евреи. Това е обяснимо, защото българското еврейство е било грамотно и те са се реализирали в други направления на стопанската дейност. По силата на наложени ни правила те са започнали да служат на общо основание в трудови войски - трудова повинност. Изключително лоялни български офицери са направили така, че да облекчат съдбата на българските евреи. Генерал Антон Ганев - началникът на трудови войски издава специална заповед, в която само за евреите полагането на обществен труд до края на първия месец не е било обвързано с изпълнение на трудовите норми и това е било само за евреите. И това остава и във временната трудова повинност, която е ръководил полковник Цветан Мумджиев. Благодарността на евреите към тези хора е била такава, че те защитават по време на Народния съд генерала и полковника от наказателните процедури. Дори евреи, които са заминали в Палестина са се върнали в България за да защитят тези хора, които са положили усилия да запазят живота им и живота на техните семейства. Много често България е обвинявана, че не е заела правилната позиция по време на Втората световна война. Когато се говорят такива неща трябва да се знае, че от всички възможни варианти, всеки друг избран вариант, например да се бяхме опълчили на Германия, което щеше да ни струва много жертви и не повече от 10 дни съпротива, или както е бил съветван Цар Борис III да замине в чужбина заедно с националното богатство, би довел до това на територията на България да не остане нито един жив евреин, както се е случило на други места. Така, че по отношение на българското еврейство това е била изключително правилна позиция, а пък и за българския народ  да изберем единствено възможния вариант - да спасим народа си, да спасим малцинствените си групи. По смисъла на това усилие, направено от държавата, говорим за офицери, които не могат да действат без знанието на върховния главнокомандващ Цар Борис III. 

Спасяването на българските евреи има системен характер и то е безпрецедентен акт в историята на човечеството. Няма друг такъв пример, който трябва да помним и да знаем включително и във времената, в които сега живеем. Изключителен пример за човечеството.
          В своето изказване Александър Йорданов отбеляза: “Благодаря на г-н Ковачев най-вече за личностите, които е поканил, защото те са знакови за тази проблематика, за разкриването на истината за миналото. Искам да обърна внимание, че когато говорим за спасените евреи, трябва да говорим и за погубените спасители, за тяхното избиване след 1944 г. Един пример. Писмото, което зам. председателя на парламента Димитър Пешев изпраща на премиера Богдан Филов, с настояване да се спасят българските евреи, е подписно от 43-ма депутати. От тях 20 са избити. Това е отношението на комунистическата власт към спасителите на евреите в България. И още нещо, което е много важно и трябва да се казва, защото се спекулира на тази тема. Като посланик в Република Македония не съм попаднал на нито един документ, на нито едно свидетелство, което да говори, че македонци са правили поне опит да спасят евреи. Няма нито едно свидетелство. Всички документални свидетелства показват, че българи спасяват евреи в Македония. Нещо повече, самият Цар Борис III, защото той е личността, която е направила така, че е възможно да се спасят българските евреи. Нищо не става без държавния глава на една страна. Комунистите лъжеха, че едва ли не, гражданите, протестите, работниците, селяните са спасили евреите. Няма такова нещо. Начело на държавата е царя, той казва кое как ще бъде. Той изпраща личния си адютант за да спаси един евреин - Рафаел Камхи, който е един от водачите на Илинденското въстание. Българи спасяват и треньора на футболния клуб “Македония” Илеш Шпиц.

          В резюме Андрей Ковачев подчерта : “В ХХ век има много събития, които трябва да се знаят и основното, според мен, е младите поколения да не повтарят грешките, които са били правени преди тях. Затова те трябва да четат, да посещават музеите, да им се преподава в училище, да гледат документални филми, които не са основани на манипулации и фалшификации от комунистическа и национасоциалистическа диктатура, и на кремълските хибридни пропагандни канали в социалните мрежи, а на знания основани на факти и исторически данни. Това, което прави Путин в Украйна - окупацията на част от Украйна с аргументацията, че денацифцира Украйна е ужасяваща лъжа.  Сега имам голямото удоволствие да дам думата на професор Келбечева да представи документалния филм “Второто освбождение”, който нашумя в България и беше излъчен по БНТ. Филм, за една история която по-малко се знае в други части на Европа - България бе окупирана от Съветския съюз, а слугите на съветските окупатори извършиха огромни зверства срещу българския народ. 

          Евелина Келбечева: “Благодаря на г-н Ковачев, последователният европейски политик, който никога не забрави, че ние живеем в едно минало несвършено. Ние живеем, 30 години след падането на комунистическия режим в една шизофренна обстановка, в която не само, че не е възможен консенсус, но и ясно се показва колко е скъсана връзката между академичната история, между това, което авторите на тези важни книги, показват като документална истина  и не помръдващото блато на митове и фалшификации, които продължават да тровят българското национално съзнание. Така се случи и с нашият филм - когато бе показан по националната телевизия,  каналът на БНТ беше хакнат и хакерът са подписа със “Z”. Ще споделя един мой спомен. Когато отидох за първи път във Вилнюс, видях първия във света отворен архив на КГБ, видях килиите, видях хора с ушанки и ръкавици, които лепяха скъсаните архиви и си казах - ето това е начинът, по който 

ще реставрираме нашата история и няма да имаме бели петна

 За жалост това не се получи. Ние продължаваме с отделни разпокъсани усилия да вървим към адекватната история на България по време на комунистическия режим. Оставям ви да видитe филма, който е изцяло направен върху архиви, вие знаете, че архиви на България са конфискувани като военен трофей, по прекрасния израз на Георги Боздуганов*, от Съветския съюз. Ние имахме възможността да отворим за първи път архива на Съюзническата комисия, където видяхме тонове документи, с които работехме 2 години. Тези документи показаха същността на тригодишната съветска окупация. И донякъде войната във Украйна даде един зловещ пиар на нашия филм, защото преките паралели на това което се върши в Украйна ни връщат към българската история. Политическите и социокултурните реперкусии на тази окупация в България не бяха познати. Защото беше забранено от нашите колеги от Софийския университет, даже терминът “съветска окупация” да влезе в българските учебници. Второто забранено нещо в учебниците, 30 години след падането на комунизма, бе историята как България е предлагана два пъти за република на Съветския съюз от Тодор Живков. Имаме две табута в българската история, които са изключително добре документирани. Предлагам ви да видите една реконструкция на историята базирана изцяло на документи.”
           В заключение г-н Ковачев добави: 

Истината трябва да влезе  и в учебния материал,

 въпреки нежеланието на преподаватели от Софийския университет. Тя се крие от младите поколения за да поднасят цветя на окупационните срамни паметници. Това е срам за достойнството на всеки, който вижда надписите “На Съветската армия освободителка от признателния български народ” ние ще трябва да благодарим за убийствата на нашите предци, на нашите семейства, да  благодарим на убийците, на окупаторите, на тези които извършваха зверства срещу българския народ. И все още няма воля за преместването на тези артефакти от централните места в България. Те трябва да бъдат преместени в музей, в исторически парк, където всеки може да ги гледа и да знае какво се е случвало.

________________________
*Тимъти Снайдър - американски историк. Изследовател на Холокоста и комунизма.
*Хана Аренд - американски философ, публицист и автор на знаменитата книга “Баналността на злото”, в която отразява съдебния процес срещу Адолф Айхман в Израел.
“България - военният трофей на Сталин”, София, 2014 г.
* Материалът се публикува с незначителни съкращения и редакционни промени. Пълният запис: