Константин Стоилов, Георги Кьосеиванов, Любен Беров… това са само една малка част от имената на политици, които едновременно са били министър-председатели и външни министри на България.

През последните дни се дебатира дали досегашният вицепремиер и външен министър Мария Габриел може да запази поста си на ръководител на българската дипломация при предстоящата ротация, предаде БГНЕС.

Съпредседателят на ПП-ДБ Кирил Петков заяви, че Габриел не може да бъде и премиер, и външен министър. Според него да си начело на правителството е изключително тежка и отговорна задача и един човек няма да може да се справи с изпълнението на тези две функции. Впоследствие тези аргументи бяха доразвити от съпартийци на Петков, като някои от тях изтъкнаха мотива, че премиерът трябва да е в страната, а външният министър да пътува. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов предупреди, че смяната на Габриел като външен министър може да провали ротацията и припомни, че в управленската програма ясно е записано какъв трябва да е постът на акад. Денков след ротацията, за който от ПП-ДБ настояват да поеме външно министерство.

Една кратка справка в историята на Третата българска държава показва, че съчетаването на поста министър-председател с външен министър е изключителна честа практика особено в периода след Освобождението до 1944 г.

Едни от най-известните ни държавници – Константин Стоилов е министър-председател и външен министър в продължение на цели три години от 10 февруари 1896 г. до 18 януари 1899 г., когато пада от власт. Той е един от строителите на „Съвременна България“, имащ огромни заслуги за модернизацията на страната, а във външнополитически план ще остане в историята с преодоляването на спора с Руската империя, който изважда младото Княжество от изолацията, в която се намира.

Друг български политик с огромни заслуги за утвърждаването на българската държавност, който е премиер и външен министър е Александър Малинов. При това на два пъти. Първият е в периода от 5 септември 1910 г. до 16 март 1911 г., вторият съвпада с тежките дни в края на Първата световна война, когато България е победена, от 21 юни 1918 до 17 октомври 1918.

В решителните години на войните за национално обединение – тримата министър-председатели, които ръководят страната – Иван Гешов, Стоян Данев и Васил Радославов отговарят и за дипломацията. Може да се каже, че в периода от 1910 до края на 1918 г. с много малки прекъсвания начело на МС и МВнР е един политик.

Тази традиция се запазва и в междувоенния период, като най-известните представители тогава са Александър Стамболийски /1920-1923 г./ и Георги Кьосеиванов /1935-1940 г./, които през цялото си управление са и министър-председатели, и външни министри. Има случаи, като този с Кимон Георгиев, който само за няколко дни е на двете позиции. Това се случва веднага след извършения от него преврат на 19 май 1934 г. Той е външен министър и премиер до 23 май. Другият такъв случай е с последният министър-председател на Царство България преди преврата от 9 септември 1944 г. и племенник на Стамболийски – Константин Муравиев /2-9 септември/. Той ще остане в историята с неуспешния опит да проведе преговори със съюзниците Великобритания и САЩ за излизането ни от войната.

В годините на комунистическата диктатура няма случаи на смесване на двата поста, но тогава и системата на управление е друга и някак си не създава възможност за това. Още повече, че дори в СССР, който ние копираме, тази практика отсъства.

След промените от 10 ноември 1989 г. на два пъти министър-председатели са били и външни министри. Първият случай е на проф. Любен Беров. 43-ият министър-председател на България е на власт от 30 декември 1992 до 17 октомври 1994 г., като изпълнява и функцията на външен министър до 23 юни 1993 г, когато е сменен от Станислав Даскалов.

Последният е на Марин Райков, който е служебен премиер и външен министър за няколко месеца през 2013 г. /БГНЕС