Нася Кралевска от САЩ: Вечна ще е болката ни за жертвите на концлагера на смъртта "Слънчев бряг"

Панепидемията от коронавирус, обхванала целия свят, не попречи на демократичните българи да забравят жертвите на тоталитарния комунистически режим. Днес, 21 март, 2020 г., в Ловеч трябваше да се проведе 31-то ежегодно поклонение в памет на хората, преминали или намерили смъртта си в едно от най-отвратителните творения на БКП – концлагера „Слънчев бряг” край Ловеч. Заради извънредното положение, наложено от емипедемията, дошла от комунистическия Китай, шествието-поклонение бе отложено.

Това не попречи на мнозина демократично мислещи българи да изразят своята почит на специално създадената за събитието страница във Фейсбук от фондация „Истина и памет”.

Жертвите на създадения от БКП начело с Тодор Живков лагер край Ловеч не бяха забравени и от нашите сънародници отвъд океана. Жевеещата в САЩ писателка Нася Кралевска изпрати на desebg.com текст, свързан с бившия лагер.

Един слънчев следобед в зловещия лагер „Слънчев бряг”

Струва ми се, че това беше едно от най-разтърсващите преживявания в живота ми. Денят бе 7 октомври 2019 година. Пътувахме с минивана на адвокат Спас Стоянов към град Ловеч, където фондация „Истина и памет“ със съдействието на кмета Корнелия Маринова беше организирала за същата вечер представяне на петото издание на книгата ми „Без заглавие – Рушители и строители на България“.

Групата ни беше прекрасна – проф. Евелина Келбечева, Христо Христов, Руси Чанев, съпруга ми Ерън Оуенс и аз. Приближавайки Ловеч, Христо неочаквано се обърна към Спас с думите: „Хайде да се отбием от пътя, за да покажем на Нася и Ерън  къде е бил лагерът „Слънчев бряг“.

Потръпнах от вълнение. Очакваше ме среща с едно от най-емблематичните места на жестокия комунистически режим – унищожавал десетилетия наред цвета на нацията ни – най-достойните, най-смелите, най-непримиримите.
Минивенът се отби от централното шосе и заизкачва хълма към кариерата на бившия лагер.

Мълчахме. Сърцето ми силно биеше. Пристигнахме. Широка ливада, заобиколена с канари. Слънчев следобед. За преживените от хиляди българи ужаси говореха единствено няколко паметни плочи и миниятюрен параклис.

Плоча без текст, поставена от престъпните управници на България, така наречените реформатори Андрей Луканов и Петър Младенов.

Силно ме впечатли фактът, че хората бяха заличили лицемерните им слова в памет на собствените им жертви.

Христо разказа за ежегодните шествия, провеждани от 1990 г., от град Ловеч до мястото на лагера в предпоследната събота на месец март. Аз се оглеждах наоколо, съзерцавайки красивата българска природа и се опитвах да си припомнях това, което знаех за това място на ужасите.

Измършавели от глад, залитащи от изтощение, облечени в дрипи мъже, обградени от охрана с насочени дула, копаещи, товарещи, пренасящи по 10-15 кубика пръст или камъни на ден, бой с маркучи, открити гнойни рани, стрелба без предупреждение, окървавени трупове…

Срамувах се от топлото си яке и от удобствата по пътя ни към зловещия „Слънчев бряг“.

Срамувах се, че в родината ми се бяха извършвали такива нечовешки престъпления, които останаха ненаказани след официалното падане на комунистическия режим.

И днес, когато в живота ни – независимо от ред проблеми – няма и помен от преживените страдания от лагеристите мъченици, да сведем глави през тяхната злочеста участ и да промълвим със съчувствие и обич техните имена.

Нека бъде вечна паметта им!
И вечна да е болката ни по тях!