Проф. Калин Янакиев, Портал Култура

„Някои пък твърдят, че тялото произлиза от една точка: защото именно тази точка, течейки, образува линия, от своя страна течащата линия създава повърхност, а последната, движейки се в дълбочина, поражда триизмерното тяло“ .

Тези „някои“, за които говори античният философ Секст Емпирик, най-вероятно са платониците. Това се потвърждава доста обширно и от други антични свидетелства, в които е разгърната същата или подобна символика на разпростирането, на из-явяването, на създаването на видимия свят. Точката, която изтича из себе си и изпълва пространството; пределната съсредоточеност, която се про­говаря; първичният „енергиен заряд“, който избликва из себе си навън, из-чертава се и „разцъфтява“ в първичен „жест“; точката, която из-недрява от недрата си първичната „мимика“ на битието – линията… Основите на всяка възможна оформеност, на „вид-ността“ изобщо са положени в този архи-жест на „средоточието“.

„Точката“ начертава линията, но с това „артикулационната“ енергия на съсредоточието не се е изчерпала. Линията се разтича в повърхността. Вече се е явил контурът на образа, битийният „силует“, фигурата. Но разкриването продължава. Плоскостта изпъква, силуетът се изпълва, битието се „стереометризира“ – явило се е от всички страни изпълненото тяло.

Символизмът на тази визия е наистина тясно свързан с художествеността. Той обаче има своя външна, чисто логическа страна. Защото наистина точката е съвършената събраност-в-себе-си. Логически същинската „точка“ не е „петно“, което има своето „горе“ и своето „долу“; точката няма „ляво“ и „дясно“. Всичките са сякаш „всмукани“ в центъра. Но, разбира се, тъкмо затова тук вече не може да се говори и за „център“, защото „център“ на каква собствена периферия е „точката“? Точката не е център. Логически точката е изначалният момент на геометрията. Символически пък тя е безкрайната съсредоточеност на битието. „Точката“ е битие отвъд пространствеността; битие отвъд консистентността; битие отвъд видността.

В точката няма (логически) нито „протяжност“, нито „обемност“, нито „консистентност“. В точката няма нищо. Но обратното: всичко е из точката, точката е битие, от което е всяка явност. Дори минималната протяжност е от-точка-начертаваща-се. Дори минималната окръжност е около-точка- описана и т.н. Точката не е „онова-за-което“ нещо може да бъде казано, но е „онова-из-което“ нещата се изявяват.

И да, една добра психологическа аналогия на тази „геометрическа“ символика на светосътворяването, на свето-изявяването би била душата на художника. Дълбоко под равнището на артикулираната мисъл, дори под равнището на съзнаваното, в една „апофатическа“ душевна дълбина у художника съществува някаква възбуденост, някакъв „натиск“ на вътрешността на вън. В самата себе си тази художническа възбуденост е не- нарисуваният образ, тя е нямането на вид. И именно затова тази душевна средоточност е напрежение. Тази съсредоточеност на художническата душа е същевременно невъзможност да се остане в себе си, тази „задълбоченост“ е ерос.

Но в същото време „образът“ не би могъл да бъде художествен образ, духовен образ върху платното, ако не би бил из-средоточие-избликнал-образ. Колкото по- съсредоточена, колкото по-вдълбочена в себе си е душата на художника, толкова по-пълна е тя с изобразителна енергия. И ето това еротическо средоточие избликва. Самата „бременна“ душа из-тръгва първата мазка. Но това е твърде малко. Ръката екстатично повлича четката надолу и разпростира мазката – превръща линията в грунд. Но екстазът не се е изчерпал. Ръката започва да напластява, да насища петната – докато се получи плътскостта, „плътността“ на образа. Бялото платно е про-цветняло, душата на художника се е про-видяла, безвидната дълбина се е избагрила. Един свят се е появил.

Но по същия начин е и с мисловния свят – със света на мислителя.

Изначално мислителят е прислушан в себе си, той е дълбоко замислен, сетивата му са напълно обърнати навътре. Нещо в дълбините на душата му непрестанно ги тегли навътре. Там, дълбоко, нещо постоянно го безпокои или интригува. Мислителят обръща слуха си навътре, към сърцето, очите му се взират навътре, все по- навътре. Мисълта му се концентрира в постигането на тази тайнствена дълбина. Мислителят се съсредоточава. И тъкмо в най-дълбоката концентрация, когато е „забравил“ външния свят, когато се е „самозабравил“, когато душата му е колапсирала в себе си, именно в този пределен – точков момент в нея проблясва прозрението. Когато всички сетива, думи, телесни движения, когато цялото същество е „онемяло“ и „оглушало“ за световните шумове, мисълта проговаря. Именно в концентрацията тя „прозвучава“, с цялата си настойчивост овладява душата, възбужда я, възпламенява я. Актът на концентрацията става акт на халюцинацията. Съвършената събраност на мисълта в някакъв ментален „център“ почти халюцинаторно разроява в нея умозрения. Съсредоточеността изявява. Съсредоточеността е вътрешен екстаз.

Вгледайте се например в „Мойсей“ на Микеланджело. Една титанична концентрация. Мисълта на Мойсей няма „периферия“, тя не мисли за „това“, тя е при самото начало на всяко „това“, което е мислимо. И тъкмо тази титанична концентрация на Мойсей, тя е мощното издигане на челото, тя е почти удрящото ни струене на погледа, тя е изявяването на цялата пластика на лицето. Концентрацията на духа е проявяване на лика.