Наказателната колегия на Върховния касационен съд (ВКС) обяви, че 31 постановления на Пленума на Върховния съд изцяло или отчасти са загубили сила, а в още 15 случая констатира, че това мълчаливо се е случило. Общо ревизираните ППВС са 42, предаде ЛЕКС. Става дума за постановления на Върховния съд, които са приемани от 1953 г. до 1994 г. В продължение на три години те бяха прегледани от Наказателната колегия, за да се установи дали са в унисон с действащото законодателство.

„Принципната допустимост на постановленията на Пленума на ВС не означава автоматично безусловното им прилагане. То е възможно само при наличие на основания за това – когато при идентична (непроменена) нормативна база липсва тълкувателен акт на ВКС. В случаите, при които постановленията на Пленума на ВС представляват указания до съдилищата, произтичащи от решения на конгреси или други висши форуми на политически партии, когато законите, предмет на постановените от Пленума на ВС тълкувателни актове, са отменени или съществено изменени, или по същия тълкувателен предмет е постановен нов тълкувателен акт на ВКС с противоположно или различно тълкуване, постановленията на Пленума на ВС не запазват своето действие“, обяснява Наказателната колегия.

И се заема със задълбочена съпоставка и проверка на действалите при приемането на ППВС законови разпоредби и на актуалните, за да установи дали всяко от постановленията е загубило сила в някои свои части или постановките в него са валидни и днес. Тълкувателното решение е изключително ценно и тъй като чрез него ВКС публикува постановленията на ПВС. Може да се обособят няколко групи ППВС, които ВКС обяви за загубили сила изцяло или отчасти. Пример за първата група е ППВС №6 от 1 декември 1961 г. То е прието в изпълнение на решенията на VII Конгрес на Българската комунистическа партия и други държавни и партийни документи, с които на различни органи е била поставена задачата да се засили борбата с тежките престъпления.

„Поставените пред съдилищата задачи, свързани с борбата с престъпността, са на плоскостта на съществено различна от сегашната политическа система. Дадените указания са или общо пожелателни, или в противоречие с разделението на властите изискват от съда сътрудничество с други органи, или касаят засилване на наказателната репресия за определени категории престъпления и определена категория извършители. Такива указания на практика ограничават вътрешното убеждение на решаващия съд“, констатира ВКС и посочва, че то е загубило сила.

В другата група загубили сила ППВС са тези, които тълкуват законова уредба, която днес е коренно променена. Пример за това е постановление № 6 от 27 ноември 1972 г. на Пленума на ВС, изм. с Постановление № 7 от 6 юли 1987 г. То е за условното освобождаване от наказателна отговорност с предаване на обществено поръчителство –  институт, който е отменен още през 1997 г.

Има постановления, като № 1 от 27 април 1964 г., което е посветено на определянето на наказанието при алтернативни наказания, които са загубили сила, тъй като даденото от тях разрешение вече е станало законова норма. В момента, в който е приемано това ППВС, е нямало уредба, като действащия чл. 57, ал. 1 от НК.

Интересен е примерът с ППВС №14 от 30 септември 1963 г. То е посветено на някои въпроси във връзка с умишлените убийства и тълкуваната в него правна уредба не се различава същностно от актуалната. Затова ВКС сочи, че няма основания за изоставяне на разрешенията, дадени в точки 1, 2, 3 и 4 от диспозитива му. С тях се тълкуват признаците на по-тежко квалифицирания състав по чл. 127, т. 5 от НК от 1951 г. (отм.) – по действащия НК – чл. 116, т. 4, предложение последно – убийство на повече от едно лице, дават се разяснения за състава на убийство, извършено в състояние на силно раздразнение – чл. 128 от НК от 1951 г. (отм.), сега чл. 118 от НК; дават се насоки за характеристиките на предумисъла и установяването на умисъла за убийство.

Точка 5 обаче е посветена на разграничението между опит за убийство, извършен при евентуален умисъл и причиняване на телесна повреда. За нея ВКС обявява, че е загубила сила. „Тълкуването на нормата на чл. 16 от НК от 1951 г. (отм.), дефинираща опита, е било основанието да се възприеме възможността опит да бъде извършен при евентуален умисъл, което е налагало направеното в постановлението отграничение. Съобразно общите правила на сега действащия НК, регламентиращи стадиите на умишлената престъпна дейност, опит към което и да е престъпление е възможен само при пряк умисъл, тъй като законът изисква при започнало изпълнение на умишлено престъпление да не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици“, посочва Наказателната колегия.