Според народния календар в първата събота от Великия пост(тази година 8 март) българите отбелязват Тодоровден.

Празникът, известен още като Тодорова събота или Тудорица, е посветен на свети Тодор. А датата на честването му, подобно на Възкресение Христово, се определя по лунния календар.

В народните представи св.Тодор стои на границата на времето – преди и след хаоса, на прехода между сезоните, между поста и въздържанието, иeмедиатор между земния и отвъдния свят, чуждото място и родната къща.

Старо поверие е, че всяка година през март св.Тодор забива копието си в земята, връзва за него коня си и отива при

Бог, да моли за Лято

Когато си тръгва, изважда копието, гони всички въртоглави и зли сили и повлича след себе си лятото. Само този ден светецът излиза от гробищата като страшен ездач, яхнал бял кон (символизиращ срещата със света на сенките), обикаля из земята и удрял с тоягата си всяка неправедна жена.

Заедно с това св.Тодор е покровител на конете и раждаемостта – мъжкото и женско начало в природата и обществото. Затова на Тодоровден нашият народ празнува за здравето на конете, откъдето идва и името му

Конски Великден

Почитан по тези земи още в древността, конят заема особено място в мирогледа на старите българи. Осмислян като свещено животно, той е основен атрибут на тракийските божества, семантично свързан с погребалната обредност на знатните траки. Свидетелство за това са многобройните оброчни релефи на Тракийския конник (Херос), открити по днешните български земи.

Култът към коня присъства и в традициите на прабългари и славяни, в множество средновековни паметници. Обожествено в образа на Тангра, четириногото животно е соларен символ и родов тотем, чиято опашка Аспаруховите българи са превърнали в свое знаме.

В светогледа на славяните пък конят е недосегаем за вили, караконджули и самодиви.

С негова помощ бог Свентовит успял да проникне в царството на мрака и да се пребори със силите на злото и смъртта.

В неговия образа припознават соларен знак, много често изобразяван върху шевичните украси на дрехи и тъкани, които славяните майсторели.

По-късно тези мирогледни представи за коня – на соларен знак, тотем и медиатор между Горната и Долната земя, стават неразделна част от светогледа на патриархалния българин и обичаите на Тодоровден.

Празникът започва още преди изгрев слънцето, когато всяка стопанка приготвя обреден хляб с форма на конче или подкова, украсен с орехови ядки, скилидки чеснов лук и сол. От тях се слага по залък в храната на конете, а после се раздава на децата и жените в семейството. Всички подскачат и бягат, имитирайки движението и цвиленето на конете.

През това време мъжете се готвят за кушията - традиционни състезания с коне. Преди надбягването всеки сресва и гизди своя любимец, та по-лесно да го разпознават. Чийто кон първи пресече финала, неговият ездач е победител в кушията. Конят кичат с пъстър мисал и зелен цветен венец, а на ездача дават специален амулет. Всяка кушия завършва с общоселска трапеза и веселба.

На Тодоровден обреди изпълняват и

младите булки

Облечени в невестински носии, заедно със свекървите носят тепсия с варена царевица и специален колак в църквата. Свещеникът ги благославя. После връщат царевицата вкъщи и я разпръскват по градините, за да е плодовита годината. Отколешна е традицията рано сутрин на Тодоровден майките да къпят децата, за да са силни и жизнерадостни, а младите булки да приготвяг малки хлебчета, които раздават на близки и роднини, за да се сдобият със здрави деца.

По-късно Християнската религия се е приспособила към тези стародавни представи и обичаи, като е наложила върху тях патронажа на шестима канонизирани от църквата светии, носещи името Тодор (което означава „Божи дар").

Двама от тях са воини-великомъченици - св. Тодор Тирон и св. Тодор Стратилат, чиито жития показват общата им съдба. Те били римски войници, канонизирани заради мъченическата си смърт в името на Христовата вяра. Култът към тези двама воини-светии е особено разпространен в българските земи и е намерил отражение в някои паметници на нашата художествена култура.

Така например най-старата запазена до днес българска икона е прочутото изображение на св. Тодор Стратилат от Преслав върху глазирани керамични плочки (9-10 в.).

А в уникалната живопис на Боянския майстор от 1259 г. в Боянската църква са запазени образите на трима светии с името Тодор: св. Тодор Тирон и св. Тодор Стратилат в редицата на светците-воини, както и образа на св. Тодор Студит, в житието на когото се споменава, че за известно време е бил на заточение в Аполония (Созопол). Последният, заедно с преподобните св. Тодор Сикеот, св. Тодор Освеще-ни и св. Тодор Трихина са канонизирани заради техните монашески подвизи.