Отдаден на усамотен живот в пустинята, негови най-верни приятели били дивите зверове. Прочул се с добрините си, той идвал в сънищата и мислите на вярващите и вършел чудеса.

Споменът за свети Мина предците ни претворили в чудната история за 

светеца – господар на вълците,

 която по време съвпада с т.нар. Вълчите празници (14 -21  ноември). 

Техният смисъл откриваме в дълбока древност, когато траките почитали вълка. В представите им той бил главатар на воинска дружина, който нарушил обичаите и станал 

цар на разбойниците. 

В себе си вълкът носел нещо от царството на слънчевият змей, но с обратен знак. Неговият образ древните пресъздали и в изображения на дракони, с вълчи глави, които вплели като декоративен елемент в много ювелирни предмети, дърворезбени орнаменти и шевици.

По-късно българите претворяват вярванията за вълка-змей в 

образите на  зли юноши, 

които причиняват страшни болест. По стар обичай стара и грозна жена записва на тефтер иманета на тези грешници. Прави магии и с едно докосване на тоягата си ги праща в отвъдния свят. 

За да се предпазят от тях, хората се изпълняват  ритуали, с подчертано предохранителен и защитен характер: жените не режат, не шият, не бродират, мажат с кал и тор входа на огнището, на прага и зад вратата, за да залепят очите на вълците; мъжете пък не чукат сол, не секат дърва, не ринат оборите и връзват ножиците, за да не хапят страшните животни. 

Именници: Мина, Миндо, Минко, Мино, Минчо, Минка, Минчо, Виктор, Викентий .