26 април

След гибелта на нечестивия римски император Максенций, който като враг Божий, бил сразен със силата на Господния Кръст, явен в небето на Константин Велики, и загинал, както някога фараонът в морските дълбини, Римската империя на запад най-накрая си отдъхнала след жестоките смъртни присъди. На изток гоненията срещу християните продължавали от страна на другия Божий враг, император Максимин, който хулел истинския Бог и жестоко преследвал верните служители на Христа. Благоверният цар Константин изпратил срещу него Ликиний, който бил женен за неговата сестра. Ликиний тогава вярвал в нашия Господ Иисус Христос и с Божията помощ така разбил Максимин, че той едва се спасил чрез бягство с малък отряд; но спасявайки се от ръцете на Ликиний, не избягнал Божията ръка. Когато се криел в киликийския град Tape, внезапно цялото му тяло се покрило с неизлечими рани, тъй че от нетърпимите, като огън, страдания той се мятал по земята, тялото му като топящ се восък капело на парчета от костите му и грешната му душа се държала само в скелета без тяло и кръв. Накрая и костите с мъчителни болки започнали да се отделят една от друга и той като осъзнал, че в своето безбожие и жестокост е преследвал и убивал невинните Христови раби, проклел своите богове и умрял.

Ликиний, който завладял целия изток, тържествено влязъл заедно със съпругата си в Никомидия. Отначало навсякъде царували мир и тишина за радост и веселие на верните, които си отдъхвали след жестокото гонение на Максимин, но врагът на всичко добро, дяволът, отново потопил християните в морето на скръбта. Ликиний, след като се укрепил на изток, отстъпил от Христа Бога и се завърнал към мерзостното идолослужение, на което бил възпитан. Той приел християнската вяра и се заклел на Константин никога да не отстъпва от християнството, а винаги да го защитава само за да раздели престола с него и да се ожени за неговата сестра-християнка. После, като станал император на Изтока, забравил за милостта на Христа Бога, Който му помогнал да победи Максимин и да завладее Изтока, забравил благодеянията на цар Константин, отвърнал се от него, като и от Христа, и станал негов зъл враг. В Никомидия той открито се отрекъл от християнството, започнал да се покланя на идолите, наредил навсякъде да се възстановят езическите жертвоприношения, и отново започнал да преследва верните. Най-напред прогонил от царските палати всички християни: и сановниците, и слугите, и оръженосците, започнал да се присмива над Христовото милосърдие, върнал се към езическите вярвания и без срам се предал на плътските грехове. Той потънал в разврат и насилствено съблазнявал към прелюбодействие сенаторските жени и дъщери, особено християнките, за да се надсмива на светиите и на самия Бог Христос.

Като виждала това неговата съпруга, вярна християнка, на име Констанция, скърбяла от цялото си сърце и тайно с писма разказвала за всичко на брат си Константин.

Сред нейните прислужници в двореца имало една девица, прекрасна на лице и целомъдрена, на име Глафира, християнка, която произхождала от благородно италианско семейство. Видял я Ликиний и разпалван от нечиста похот, заповядал на старшия си евнух, на име Венигн, да й извести за неговата страст. Венигн разказал на Глафира, че царят, като й оказва голяма чест, я е обикнал и иска да се види с нея и заповядал да се подготви да приеме царя. Но благочестивата девица, като имала у себе си страх Божий, се възмутила от това предложение и позорно прогонила евнуха, като го обвинила в безсрамие и беззаконност. Опасявайки се да не би да възбуди подозрение и ревност у царицата, Глафира й разказала всичко и я замолила с такива думи:

- Заради Господа, Който е създал небето и земята, и от Когото ти се боиш, и на Когото вярно служи твоят брат Константин, не допускай моето девство да бъде накърнено от беззаконния развратник.

Като чула тези думи, царицата горещо обикнала Глафира заради нейното целомъдрие и Божий страх и започнала да замисля как да я укрие. Когато царят запитал за нея, царицата заповядала да пуснат в двореца слух, че Глафира е изгубила ума си и лежи смъртно болна. Слухът стигнал и до царя и той престанал да мисли за Глафира. Тогава царицата, като изчакала момента, тайно пуснала от двореца благочестивата Глафира, като изобилно я надарила със злато, сребро, скъпоценни камъни, богати съдове, най-красиви дрехи и всякакви други неща. Като й придала в услуга и много роби и робини, царицата я връчила на грижите на няколко от своите честни и благочестиви слуги и им заповядала да изпратят девицата в Армения, като не казват за нея на никого нито дума, и да преживяват там, докато Бог не измени обстоятелствата към по-добро. Слугите дали на царицата дума да изпълнят заповедта най-внимателно. Те облекли Глафира и прислужниците й в мъжки дрехи и благополучно я извели от Никомидия. След дълго пътешествие, приближавайки се вече към Армения, те пристигнали в град Амасия, където живеел Понтийският митрополит.

Красотата на града пленила Глафира; тя предложила на спътниците да останат в него, ако там се намерят християни, и наредила да разпитват минувачите. Насреща им идвал един младеж, който живеел в дома на уважавания амасийски гражданин Квинтий. Този младеж се досетил, че странниците са християни, които търсят свои единоверци, и съобщил за това на господаря си. Квинтий веднага сам излязъл да посрещне пътниците, поканил ги в своя дом и им предложил да останат да живеят там колкото поискат. Той казал, че самият е християнин, че в града има много християни и че те имат почтен епископ, подобен на апостол. Пътниците с радост изслушали тези думи, отишли при Квинтий, който им предоставил за живеене отделно помещение.

Посетил ги епископът на града, на име Василий, за когото ни предстои да говорим, човек красноречив, надарен с духовни добродетели. Той запитал странниците кои са и откъде идват. Целомъдрената Глафира му разказала цялата истина - че е родом от Италия, изповядва християнската вяра, била е прислужница на сестрата на цар Константин, съпруга на цар Ликиний, разказала и за причината на своето странстване. Като изслушал разказа й, светият епископ Василий и Квинтий забранили на слугите й да излизат където и да било от дома и да разговарят с когото и да било, за да не разбере за нея управителят на града и да не пострадат заради нея всичките Амасийски християни.

По това време светият епископ Василий строял храм в града, тъй като християните имали само малка църквица извън града. Блажената Глафира предала на епископа за църковния строеж много злато и сребро, всичкото, което й дала царицата, като не оставила за себе си нищо. Тя написала на царицата къде се крие и в чий дом живее; написала и за строежа на църквата, като молела да изпрати още злато за довършване на работата и за украса на храма. Царицата с радост изпълнила молбата й, изпратила изобилни дарове за църквата и за епископа и в писмо връчила целомъдрената Глафира на грижите на свети Василий.

Не след много време, по коварствата на дявола, се случило писмото на Глафира до царицата да попадне в ръцете на евнуха Венигн, който така научил, че девойката, която всички смятали за умряла, е жива и се намира в Амасия. Всичко това Венигн предал на Ликиний, който страшно разярен написал в писмо на управителя на град Амасия заповед да окове християнския епископ Василий и робинята на царицата Глафира в окови и незабавно да ги изпрати в Никомидия. Но по Божия воля блажената и свята дева Глафира починала, преди заповедта да пристигне до Амасийския управител. Тогава управителят оковал и изпратил в Никомидия само Василий, а за Глафира съобщил, че тя вече е умряла. Заедно с епископа тръгнали и двама дякони, Партений и Теотим, които претърпели по пътя много страдания от нечестивите и жестоки воини. В Никомидия Божият раб Василий бил затворен в тъмницата, а Партений и Теотим се заселили недалеч при един страннолюбив християнин на име Елпидифор.

Като научил всичко за свети Василий, Елпидифор подкупил със злато един познат тъмничен стражар, за да получи достъп до епископа за себе си и за двамата дякони. Така те често идвали при свети Василий, всеки ден пеели свещени песнопения, а нощем усърдно се молели.

Не след дълго царят го повикал при себе си на разпит и най-напред започнал да го обвинява, че той, като е приел при себе си Глафира, я е укрил и не е донесъл за нея на царя. Светият епископ веднага дал достоен отговор с такава смелост, че разгневил царя и отново бил отведен в тъмницата. Тогава Ликиний изпратил при него трибуна с обещанието не само да забрави за случая с Глафира, но да го обсипе с почести, дори да го назначи за най-старши над всички жреци в града, ако епископът принесе жертви на боговете. Божият угодник Василий отвърнал на трибуна:

- Предай думите ми на царя. Ако ти би поискал да ми дадеш дори цялото царство, то и това не може да се сравни с онова, което искаш да ми отнемеш: ти ме съблазняваш да отстъпя от истинския Бог и да служа на бесовете - губители на души, да се откажа от безсмъртната слава и да се насладя от временни и краткотрайни почести, чийто блясък ми е противен, които водят не към светлината, а към безпросветната тъмнина. Но ако искаш да послушаш добрия ми съвет, то по-добре ти се покори на мен в своето престъпление и се върни, както по-преди, към Христа, от Когото си се отрекъл. Падни смирено в нозете на милостивия Бог, на праведния наш Спасител. Покай се, отстъпи от нечестието си, за да не те осъди заради безумието ти праведният Съдия, Когото ти си наричал Бог и от Когото си се отрекъл.

Като чул от трибуна тези слова на светеца, Ликиний заповядал отново да увещават епископа да се подчини на царя, а ако откаже, да го хвърлят в морето, отсичайки главата му. „Тогава ще видим - казал той, - ще го спаси ли Галилеецът".

Трибунът отново отишъл при светеца и му казал:

- Избирай между живота и смъртта; послушай царя и се поклони на неговите богове или незабавно ще бъдеш обезглавен и хвърлен в морето.

Като чул тази заплаха, светецът радостно възкликнал:

- Аз искам да послужа само на моя безсмъртен Цар и Бог и само на Неговите заповеди се подчинявам. А което вие наричате богове, това са бесове, които заедно с почитателите си ще бъдат хвърлени от истинския и единствен мой Бог, Владиката на всичко, в деня на праведния Негов съд, в неугасимия адски огън, в безпросветната тъмница, където ще плачат и скърцат със зъби. Правете с мен каквото поискате. Аз съм готов да приема за Христа не само посичане с меч и удавяне в морето, но и безброй други мъки. До последното си издихание аз няма да се отрека от Бога, моя Създател, и няма да бъда виновен за вечния огън.

Убеден от тези думи, че увещанията са безполезни, трибунът заповядал да бият светеца, а после да го обезглавят и да го хвърлят в морето.

Когато светецът бил обезглавен, Елпидифор, давайки на воините злато, ги молел да не хвърлят тялото на мъченика в морето, а да му го предадат за погребение. Но те не се съгласили, като казали, че се боят от царя, който за това ще ги накаже със смърт. Тогава Елпидифор помолил да му дадат само главата на епископа, но отново получил отказ. Те положили в една рибарска лодка тялото и главата на мъченика, отплували далеко от брега и хвърлили във водата на едно място тялото, а на друго главата.

Наскоро след неговата кончина великият цар Константин, като научил от тайните послания на сестра си за разврата, отстъпничеството и жестокостите на Ликиний, тръгнал срещу него с голяма войска и с Божията помощ го победил. Ликиний бил хванат жив в плен и заточен в Галия, където умрял от страшна смърт. Целият Изток се избавил от насилието на мъчителите и свободно започнал да служи на Христа Бога. По цялата вселена се разпространявала славата на Отца и Сина и Светия Дух, Единия Бог в Троица, на Когото чест и поклонение да бъде от всички през всички времена. Амин.