Ели Секуловска*

Понякога в живота вие избирате темите, но през повечето време темите избират вас. Това е неписано правило.

Предвид трагедията, сполетяла моето семейство, както и много други по време на тоталитарния режим на югославския диктатор Йосип Броз Тито, реших да посветя почти две десетилетия на проучване, четене и дешифриране преди всичко на абсурдни до краен предел досиета, пълни с мъгляви обвинения, „изкарани от ръкава“. Досиета, в които някой си играе със съдбите на хиляди хора, но и с тяхната идентичност на шега. Погледнато от днешна гледна точка, когато се четат тези досиета, наистина е неразбираемо, че в повечето от тях, включително тези на членовете на семейството ми, пише, че „обвиняемите“, на които дори не е осигурено основното човешко право на защита, т. е. правото на адвокат, до 1944 г. се чувствали българи, а след това се чувствали македонци! Мисля, че всеки аналитичен и интелигентен ум, четейки тези досиета, а те бяха решаващи за трагедията, би се запитал как може човек да си ляга вечер като българин, а на сутринта да се събужда като македонец? От целия този абсурд мога да заключа, че подобен хаос са могли да направят само неинтелигентни, неаналитични и непредвидими умове, ако изобщо могат да се нарекат умове.

Представяйки в моите писания всички тези факти такива, каквито са, и в тях реших да говоря на чист, „гол” и разбираем за всички език, срещнах съпротива и отричане от другата страна, както очаквах. Познавайки добре македонския стандарт за диалог, той винаги е един и същ и дори когато едната страна представя очевидни и неоспорими факти и доказателства, дори да държи на истината, другата страна съзнателно използва типични трикове в аргументацията, трикове и лукавие, все с единствената цел, а тя е да остане права на всяка цена. Казването на истината днес се възприема като ерес, като нарушение на добрите нрави. Човешката комуникация е наистина объркана, така че вместо чист език и честни човешки намерения има интерес към неистината, докато в дискусията (полемиката) с другия човек, в диалогичната ситуация, тяхната първа грижа е да надхитрят събеседника и да поддържат някаква теза, като използват всички нечестни средства и трикове, които са продукт на ограниченост и некомпетентност.

Дискусията има двустранна полза, но и от двете страни участниците в дискусията трябва да са равни и по образование, и по интелект. Ако на един спорещ му липсва първото, той няма да разбере всичко, а ако му липсва второто, горчивината ще го накара да използва нечестни средства, измислици и грубост. В ежедневието обикновено събеседниците не са равностойни нито по образование, нито по интелект, затова по-слабият с фактите, когато се почувства наранен, а понякога и от обида, прибягва до неправилни ходове, тормоз и грубост . По-слабият използва хитрости, трикове и всякакви уловки, за да компенсира своята малоценност.

Диалогичността като истинско социално отношение е запазило основно параметъра на намеци, лъжи, недоразумения и непълни изказвания, което по същество е характеристика на изкривена воля и слаб разум. Техниките, въпреки че винаги се използват по един и същи начин по време на дебати, формално като силогистични фигури в логиката на заключенията, с привидни или неверни аргументи за постигане на някаква цел и които са характерни за ежедневието, не трябва да бъдат характерни на академичната и научна професия.

Аристотел в последния си труд „Топика” изключително методично и систематично излага диалектиката в спор, но в същото време казва, че не е разумно да спорим с когото и да било, а само с тези, за които знаем, че са достатъчно умни да не кажат нещо абсурдно, което да ни засрами с безобразието си.

Дискусията трябва да се води с факти, а не със силови аргументи, като същевременно и двете страни трябва да чуят причините, но и да се замислят; и накрая, човек трябва да оцени истината, да чуе причините от устата на "противниците" и да има достатъчно търпение, за да може да понесе тежестта на грешката в ситуация, когато истината е открита от другата страна.

Но природата на средностатистическия човек е такава, той винаги се стреми да бъде прав. Затова смятам, че лидерите, учените, академиците и политиците трябва да бъдат критични, мъдри, образовани и интелигентни, да притежават умението да преговарят, но и достойнството, когато отсрещната страна действа с факти, да има добродетелта да ги разпознае като такива и да продължи напред. Изумена съм от цялата македонска академична и политическа общност, че вместо да погледнат истината право в очите, те си служат с евтини и скверни трикове и лукавие, а в следствие на това у мен възниква въпросът:

С кого преговаря Европа?

В продължение на 30 години Северна Македония се стреми към членство в Европейския съюз, елитно общество, в което важат определени правила, които трябва да се спазват, ако искате да станете негов член. В същото време трябва да се вземе предвид, че има държави-членки с традиционна и стара дипломатическа школа, чиито дипломати умеят добре да „разчитат“ диалектическото шарлатанство, умението за общуване, както и всички други трикове, нечестни и нехуманни процедури при водене на дебат по определена тема. Диалектически трикове, измами и празни думи, които не са непознати на европейската дипломация и не представляват нищо ново и неоткрито, вече са представени отдавна от Аристотел и Платон, а след това са доразвити от Шопенхауер и Киркегор в техните писания. Всички те предупреждават за едно и също нещо.

„Ако по време на дискусията една от страните не действа с интелекта си, а с волята си, докато интелектът служи само като „маска“ за нейната воля и щом волята започне да взима превес, тогава трябва да се прекрати незабавно.дискусия", казва Киркегор в едно от произведенията си.

Днес Северна Македония живее в подобие и симулакрум на социален, политически и културен живот, където пропагандата, лъжите и двусмислието непрекъснато се преплитат в медиите, представени по хитър и лицемерен начин, който разчита на количеството, а не на качеството. Много повече се мрънка, отколкото се казва. Бърбори се двусмислено, защото двусмислието е перманентно дразнене и много по-сладкодумно, отколкото представянето на истината. Мрънкането е съществено протовоположно на мълчанието и говоренето, защото този, който умее съществено да мълчи, може и да каже нещо съществено. Накрая, мисля, че в македонските медии просто се бърбори, защото те са паникьосани и се страхуват да замълчат, което ще разкрие празнотата им.

Печеленето на време също е стара тактика, а именно преговарящите със слаби аргументи изглеждат като военачалници, които знаят, че не могат да запазят позицията си. Те живеят с надеждата, че ще има обрат и все още се опитват да се защитят, прилагайки всички тези нечестни средства per fas et nefas (на всяка цена – бел.ред). Всичко това предизвика само възмущение и отвращение.

Имайки предвид цялата тази какафония, смятам, че е крайно време македонската научна академична общност и политиците да спрат да използват трикове, похвати и лукавие, които са много по-недостойни от софистиката, неща, с което си служи нисшата човешка природа. В същото време да спрат да се представят за богоподобни „жертви“ на нечия „чужда пропаганда“ пред европейските институции. Да спрат да прибягват до диверсия, която е инстинктивна, най-любима и почти неизбежна, щом попаднат в „сложна“ ситуация, характерна за посредствеността, а смело да погледнат истината и да я кажат, защото я дължат на гражданите.

Опасявам се, че ако се продължи с упоритост и инат и с непризнаването на фактите такива, каквито са, както и с неизпълнението на задълженията от Договора за добросъседство с Република България от 2017 г., всичко това ще допринасе за изолацията на Северна Македония.

Крайно време е политиците на Северна Македония да започнат да мислят и действат различно и безкористно и най-вече в интерес на истината, а не еднозначно и винаги непременно от частни или общи интереси. Това е повече от необходимо не само, за да оцелеем, но и да живеем по човешки и достоен начин. Те го дължат преди всичко на бъдещите поколения.

*Ели Секуловска, активист за правата на човека в Македония. Анализът е написан специално за Агенция БГНЕС.