Илия Стояновски, tribuna.mk

В Мелник, при отбелязването на годишнината от убийството на Яне Сандански, българската полиция веднага е реагирала и е арестувала един от хората, които са раздавали памфлети на присъстващите. Памфлети, с които – насред събиране на македонци – е трябвало да им се обясни, че Яне Сандански е бил българин. Тоест, държавата е реагирала бързо, полицията е била на място, редът е бил възстановен, а македонците все пак са могли да се съберат в Мелник и да почетат Яне Сандански.

И точно тук започва големият въпрос: кой в България реално е пострадал от държавната власт само защото се самоопределя като македонец? Кой е бил арестуван, бит, съден, преследван или осъден от българската държава само защото е казал:

 „Аз съм македонец“?

Защото в Македония, ако се погледне назад, списъкът на хората, пострадали заради това, че са били или са се определяли като българи, е дълъг, болезнен и много конкретен.

Йован Стояновски и сдружението „РАДКО“ са един от най-силните примери. Сдружението беше разпуснато от македонските институции, а случаят стигна до Страсбург. Европейският съд по правата на човека по делото Association of Citizens Radko and Paunkovski v. Macedonia установи нарушение на член 11 от Европейската конвенция – свободата на сдружаване. С други думи, Македония не само забрани сдружението, но след това беше осъдена от европейски съд.

И „РАДКО“ не беше само юридически казус. На представянето на сдружението в Скопие бяха хвърлени димни бомби, а хората, които публично защитаваха българската кауза, бяха подложени на натиск, заплахи и физическа несигурност. Това не беше „европейски дебат“. Това беше послание: 

можете да съществувате, но е по-добре да не се виждате

Такъв е и случаят с Мария Стоименова. В публични свидетелства се посочва, че е била арестувана през 1995 г. и подложена на полицейски натиск заради връзки с българската кауза. Това не е абстрактна история, а конкретен човек, конкретно задържане и конкретен страх.

Драги Каров е друг пример. В български медии се посочва, че той и семейството му са били подложени на натиск заради българското им самосъзнание, а през 2025 г. е бил привлечен като обвиняем за „разпространение на расистки и ксенофобски материали чрез компютърна система“.

Владо Панков от Охрид също остава символ на този натиск. Според редица свидетелства той е бил арестуван, бит и малтретиран заради българската си идентичност и дейност.

Особено място заема и случаят с Люпчо Георгиевски, председател на закрития културен клуб „Иван Михайлов“ в Битоля. Той не беше осъден за насилие, а заради съдържание, свързано с историческата фигура Иван Михайлов, публикувано във Facebook. Получи една година условна присъда.

В същото време подпалването на българския клуб „Иван Михайлов“ завърши само с шест месеца условна присъда за извършителя. Така възниква въпросът: 

кое е по-голямо „престъпление“ – палеж или цитат от книга

Да не забравяме и Християн Пендиков – жестоко пребит в Охрид, а нападателите получиха по осем месеца затвор.

Следва и случаят с Владимир Перев – възрастен журналист, който според публикации е бил нападнат в Скопие. Вместо твърда реакция, премиерът Християн Мицкоски постави под съмнение самия инцидент.

И още – в Македония често българи не могат спокойно да положат цветя на гроба на Гоце Делчев или да честват Мара Бунева без напрежение, провокации и дори насилие.

И сега 

обратно към Мелник

Македонците в България са се събрали да почетат Яне Сандански. Имало е провокации, но държавата не е разгонила събитието, не е забранила събирането, не е използвала насилие.

Освен това често се премълчава, че част от македонците в България са български граждани с достъп до институции, участие в обществения живот и дори местна власт. Според данни, ОМО „Илинден“ – ПИРИН е имало избрани представители в местната власт.

Това не означава, че в България няма проблеми – има, включително със сдруженията. Но едно е административен спор, друго е насилие, палежи, съдебни преследвания и системен натиск.

И затова сравнението с Македония е рязко: в България македонците могат да се събират, да се организират и да участват в обществения живот, докато в Македония българите често са посрещани като заплаха.

Най-лесно е да се представяш като жертва пред Европа. По-трудно е да се обясни защо „репресираните“ в България са активни граждани, а в Македония има случаи на насилие, съдебни процеси и натиск срещу хора, заявяващи българска идентичност.

Затова въпросът остава:

Кой македонец в България е пострадал по начин, сравним с тези случаи?

Това не означава, че в България няма език на омразата или национализъм – има. Но едно е обществено напрежение, друго е държавна репресия.

В Македония проблемът не е само в обществените нагласи, а в системното послание: 

можеш да бъдеш всичко, но не и българин открито

И когато някой твърди, че България е репресивна, логично е да се попита:

Къде са аналогичните случаи?

И най-ироничното: в Мелник македонците могат да се съберат, а в Скопие българите често не могат спокойно да почетат свои исторически личности.

Толкова за „европейските стандарти“.