Доц. д-р Момчил Дойчев, съпредседател на Атлантическия съвет на България

Решението на президента Румен Радев да се включи пряко в партийната политика представлява по същество абдикиране на държавния глава от неговите основни функции в ситуация, когато срещу страната ни се води хибридна агресия от страна на Руската федерация. Това води до съществена трансформация на ролята му в българския публичен живот и поставя редица въпроси относно развитието на политическия процес в страната. Настоящият документ има за цел да представи анализ на досегашната му политическа дейност и възможните последици от предстоящия му партиен проект.

Заявеното намерение за участие в партийната политика още преди приключването на втория президентски мандат е политически акт, който пряко ще повлияе върху бъдещия модел на управление на държавата. Затова следва да бъде анализиран в светлината на неговите предходни институционални действия, публични зависимости и в международен контекст.

I. Политически възход и институционална зависимост

1. Издигане и подкрепа при изборите (2016 и 2021)
Кандидатурата на Румен Радев бе издигната от БСП, а впоследствие подкрепена от ДПС за втори тур (2016).
През 2021 г. получава подкрепа от БСП, „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“ и др. предимно популистки партии. Следователно Радев е получил подкрепа от широк спектър партии с различни, често противоположни интереси, което показва не ценностно-идеологическа, а оперативна целесъобразност.

2. Комуникационна и международна рамка
Геополитическата ориентация на Радев често е предмет на дискусия, поради спорни изказвания като:
„Крим е руски“ (2016),
„Украйна е по-виновна за войната“ (2022),
„Не трябва да пращаме оръжие на Украйна…. Тези, които помагат на Украйна са войнолюбци“ (2022–2023 – негови реакции спрямо парламентарни решения и в отговор на журналистически въпроси).
Тези негови спорни позиции са противоположни на линията на ЕС и НАТО, които след 2022 г. приемат Русия като агресор и основна военна заплаха (официален документи на НАТО, Мадрид 2022).

3. Роля на служебните правителства (2021–2023)
За 5 години (2021–2025) Радев назначи общо пет служебни кабинета, които управляваха общо 984 дни, или 2 години и 8 месеца. Това е най-високият брой в историята на Втората българска република. През този период на политическа криза президентската институция придоби де факто оперативна власт, включително върху енергетиката, сигурността и публични финанси. Радев промени функциите на служебните правителства, които от временен механизъм за подготовката и осигуряването на предсрочни парламентарни избори се превърнаха в механизъм за вземане на стратегически решения за управлението на държавата.
Радев променя функционална роля не само на служебните правителства, но и на самата президентска институция, която след 2020 година превърна в инструмент за осигуряване на личната му власт в ситуация на институционална безконтролност.

II. Случаи с публичен и институционален риск

1. КТБ — отказ от разсекретяване на стенограмата (2017)
Президентът отказва предоставянето ѝ въпреки широк обществен и медиен натиск.
Мотив: решение на Консултативния съвет за национална сигурност.
А КТБ беше най-големият банков фалит в историята на България (2014); довел до обществени загуби за над 4 млрд. лв. Този отказ подсили подозрения за покриване на финансови и политически зависимости, свързани с олигархичния кръг около банката.

2. Енергиен договор с „Боташ“ (2023)
Служебното правителство без никаква обществена необходимост подписа 13-годишен договор за използване на турската газова инфраструктура.
Този договор е пример за недопустима непрозрачност, икономическа нецелесъобразност, геополитическа зависимост.
Според изчисления държавата губи по над 1 млн. лв./ден от тарифни разлики и посреднически разходи.
Европейската комисия изиска формално уведомяване дали сделката не заобикаля санкционния режим към Русия, което е индикатор за висок външнополитически риск.

3. Военни позиции и случаят „МиГ-29“
Радев критикува министър на отбраната Ненчев за отказа да ремонтира руски МиГ-29 в Русия; Прокуратурата заведе дело, че министърът е нарушил интересите на руската компания и доста по-късно съдът оправда министъра. Позицията на Радев по това дело бе в разрез с евроатлантическия процес на отбранителна модернизация, преминал впоследствие към F-16.
Впрочем до последно Радев и неговите подчинени блокираха закупуването на модерни американски самолети, разчитайки на старите съветски изтребители, които са ненужни в ситуация на военна криза. Радев не подкрепи и стопира изгодни предложения за замяна на старите български мигове със стари образци американски самолети – нещо, което успешно направи Румъния и получи американски инвестиции за своята отбрана.

III. Структура на новия политически проект

Партия на Радев след 9 години във властовите върхове представлява концептуален парадокс. :
Позиционирането против статуквото и целия политически елит води неизбежно до популистка концентрация на власт,
Мнимата „борба с олигархията“ - до нейно пренареждане в посока подмяна на демократичните механизми с авторитарни.
Радев използва успешно митологемата за „подкрепа на българския суверенитет“, което издава неговата геополитическа зависимост от Русия. Това е модел на политически режим, сроден с този в Унгария на Орбан определян в политологията като конкурентен авторитаризъм. (Levitsky & Way, 2010).

IV. Демократичен риск

Новият проект на Радев има потенциал да трансформира българския политически режим на фасадна демокрация с олигархични зависимости в хибриден полуавторитарен политически режим. Така от олигархичен плурализъм може да преминем към персонализирана олигархична концентрация на власт.
Симптоми за това вече не липсват:
• лидерски култ (персонална легитимност, а не институционална),
• антиелитарен популизъм,
• институционална делегитимация (атаките към партиите и парламента),
• външнополитическо ребалансиране (от Евроатлантизъм към Неоевразийство).

V. Заключение

Проектът около президента Радев не предлага преодоляване на дефектната демокрация, а по-скоро нов етап в нейното преформатиране към хибридна авторитарна диктатура.
Ключовият въпрос за обществото не е „има ли право да прави партия?“ , а „към какъв политически режим води този проект?“