Даниела Горчева

Тия дни прослушах аудио-записи с интервюта на Иван Гаджев с българския скулптор  Любомир Далчев след бягството му от комунистическа България в САЩ. На въпроса защо на 80-годишна възраст и при наличие на почести, слава и финансова обезпеченост, Любомир Далчев се е решил да предприеме такава рискована стъпка и да започне живота си отначало, скулпторът отговаря с една притча за художника, който не чувал и не виждал страшната буря навън, защото искал само да рисува своите цветенца. „Но бурята и страшните стонове навън, - добави развълнувано и със сълзи в гласа Далчев, - това е българският народ, неговата съдба. Аз не можех да остана глух и сляп и за тези страдания.  Но аз нямах  друг начин да се изправя срещу тоталитарната държава, освен бягството и казването на истината за страданията на моя народ. Защото вътре моят протест, моят глас щеше да бъде задушен.“ 

 Разказвайки за детските си години пред Иван Гаджев, Любомир Далчев описва страшните дни в Солун по времето на Междусъюзническата война, когато гърците арестуват всички българи мъже, а много от тях са хвърлени в морето и издавени. Баща му се спасява по една случайност – защото  точно преди избухването на Междусъюзническата война, му се е наложило да отиде в София по някакво дело.
Тормозът над семейството продължава дълго, гърците идват всеки ден да правят обиски и да търсят бащата на Далчев.

Драматичният разказ на Любомир Далчев за страданията на българите в Солун ми припомни, че през юни се навършиха 108 години от 

зловещите събития на гръцкия остров Трикери

Там, на този пуст, безводен остров, където почти няма растителност, гърците захвърлят без храна и вода 7 хиляди български мирни граждани - българи от Егейска Македония, повечето авторитетни и уважавани личности от района около Солун. Ето така се обезбългаряват населените с българи земи, останали извън пределите на България - с 

масови убийства и етническо прочистване

Заедно с тях на страшния остров са захвърлени без храна и вода и военнопленниците – български войници, които са останали живи след сраженията в Солун.

Както разказва и Любомир Далчев, много от солунските първенци са издавени в морето още преди да стигнат до острова под присмеха на гърците. Малцина от захвърлените на безводния и палещ под немилостивите слънчеви лъчи гол остров оцеляват и се връщат в България. 

Тези зловещи и трагични събития са описани от чешкия журналист Владимир Сис.
Ето неговия потресаващ разказ.


ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ

Владимир Сис

Реших да посетя Трикери много отдавна - още когато бях в София, преди идването си в Гърция. И един ден, когато бях вече във Воло, съобщих желанието си на германския консул. 
Разбира се, истинската цел на посещението си аз скрих от него. Казах му само, че искам просто да посетя този остров, да видя там манастиря „Св. Богородица” и околностите, дето, може би, ще се намери нещо, което би заинтересувало един археолог, един филолог. 
Консулът искаше да ме разубеди. 
В Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани. Островът сега е гнездо на холерна зараза и всеки, който би стъпил там, ще се изложи на голяма опасност. 
Съвети - твърди разумни, които все пак не можаха да ме разколебаят. Боже мой, стотини гробове, стотини непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край!... Че аз именно това и исках да видя ...
Още вечерта на 11 май, без да слушам съветите на любезния консул, аз наех една малка лодка с платна, която по едно странно съвпадение носеше името на една известна мъченица от древните християнски дни - казваше се „Св. Варвара”. Рано на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището. 
Един пристанищен стражар, още сънлив, се яви при мене.
- За къде? На Трикери?
- Да, приятелю. На Трикери.
- Че защо?
- Питай германския консул, той ще ти каже - малко грубо и на шега му отговорих.
Стражарят, докачен, важно клати глава: „Не може”. 
Но веднага един от гребците издигна трицветното германско знаме. Аз бях го заел от консула и видях сега каква неотразима сила и обаяние имаше. То ме освобождаваше от всяко подозрение, даваше ми път. 
Стражарят отстъпи. „Немец - навярно си помисли той, - никакъв българин не е ...”
Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в открито море - тихо, безкрайно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго. 
Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите - аз сядам при кормилото. 

Минават се цели четири часа и най-после близо при нас са вече три малки острова, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от храсти и маслинови гори. Най-старият от гребците ми разказва:
- Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
- На тоя ли остров са били българските пленници? - питам наивно.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
- Че защо?
- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...
Аз потръпвах, измъчвах се дълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя циничен и безсрамен разказ на гърка малко впечатление ми прави. Вгледах се в синята необятна морска ширина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но сега това чуждо и далечно море сякаш е имало повече милосърдие, отколкото потомците на една древна култура. В своите широки недра то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни мъки, които злокобният остров е готвел за тях... Сега дълбоко някъде почиват техните кости и морето тъй ревностно и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в широките си прегръдки. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата околност на града няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата. Да, добро, необятно милостиво море!...
Вятърът съвсем утихна и трябваше усилено да се работи с веслата. Напредвахме бавно.
- Къде ще спрем? - попита старият грък. - От другата страна в теснината, между сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „Св. Анна”. Има и малко кафене. Тук, до платана, има добър залив, но пусто е.
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми приятно, че там никой не живее, и моето пристигане нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз исках още от тук, още от самото начало да преживея в душата тоя тъжен, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още доста път. И сега гребците се разприказваха за войната. 
По-младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата според него между войната с турците и тая с българите. Искреният, наивен и прост селянин каза самата истина.

- С турците - това даже не беше война. Заболяха ни само краката от ходене. Аз гръмнах десетина пъти - това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме. 
Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го вече знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун - една дивизия срещу една дружина, ние бяхме зад града. Все очаквахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите... Не ни беше весело... След това, рано сутринта на другия ден, доде известие: нашите пленили българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите постоянно ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „защото, казваха, ние сме петима срещу едного”. Това ни окуражи. Но видяхме ги българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, но след Кукуш и Дойран офицерите почнаха да ни говорят вече друго: „Българите, казваха, са пет пъти повече, а не ние.” Ако това е истина, на нас се пада най-голямата слава. Те победиха турците, ние - тях. Това вече не е малко, нали?
Почнах неусетно да подигравам тия мили xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на света. Солун, Янина - какви големи небивали победи! После 120 хиляди гърци преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, ако не беше Букурещкият мир, навярно щяха и в София да влязат...
Гребците ме гледат радостно и щастливо се усмихват. Те ми вярват. 
И как да не вярват, когато по същия начин подиграва своите съотечественици и гръцкият писател Георги Цокопулос. В своята книга, издадена тази година, „Гръцко-българската война” той доказва, че българите навсякъде са били в няколкократно числено превъзходство, че навсякъде са имали по-добри позиции и по-силна артилерия. Всичките победи трябвало да се отдадат само на личните военни добродетели и храброст на гърците. Нека да е така! Най-после пристигаме. В залива беше хвърлила котва голяма рибарска лодка. Рибарите почиваха на брега, някои се скитаха наоколо и събираха дърва.
- Тук стоварваха пленниците - обърна се към мене старият моряк. - Някои имаха лагер там, на оная височина, но повечето отвъд, на другата страна на острова. Ако искате, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.
Съгласих се. Когато след малко аз стъпих на брега, неволно си спомних първия стих от „Славия” на Колара: „Спрете, нозе, свещена е земята, по която вървите!”... Да, свещени са тия места! Места, осветени от безкрайните мъки, от голямата тъга на злочестите пленници. Трикери! Кой в България не знае това име? Една зловеща дума, която облива сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на несдържан яд и жажда за мъст. Трикери! 
Един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта, една печална голяма гробница.
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.
- Това са кладенци, които си копаеха тук българите - обяснява ми един рибар, който сам черпеше вода. - На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соленият вкус и водата от тия кладенци не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва. Едно остава - нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото друга в острова е нямало!
Моите лодкари не искаха да излязат на брега - страхуваха се от холерата. Но аз сам исках това, нямаше поне да ме видят, че фотографирам българските гробове, и да разказват за това във Воло. Поисках още веднъж да ми обяснят где ще ме чакат с лодката и тръгнах. Преминах през височината, дето е бил лагерът на първата група пленници. Тук нямаше какво особено да се види: тук-там захвърлени разноцветни дрипи, сухи, изоставени огнища, продълговати ями, които навярно са служили за легла. Това беше всичко, което показваше, че някога тук е имало лагер.

Аз спрях тук твърде малко и тръгнах по-нататък. От водач нямах нужда, островът е малък и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда почти от всички страни. След половина час аз съм пред отворените порти на манастиря. Влизам. Манастирят е голям. Широк, постлан с плочи двор в средата, на който стои нова черква. От двете страни - високи тъмни кипариси. Околните здания са стари, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две големи кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз напразно търся с очи човек, калугер. Но ето на пруста на ниските здания се показва една стара жена, с черна надиплена кърпа на глава. Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й, че съм дошъл да видя манастиря.
- Много няма какво да видиш. Нов е - отговаря ми тя.
Заведе ме в черквата. Когато видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, старата жена стана по-приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство, казва се Малама и е тук от есента.
- Когато бяха тук българите - продължи тя, - в манастира живееха нашите войници и офицерът им, та аз трябваше да си отида.
- Казват, че тук са умрели много българи?
- Да. Ако искаш, ще те заведа при гробовете им.
Престорих се, че това твърде не ме интересува, и продължих да разглеждам черквата. След като обиколих и другите здания на манастиря и бях всичко видял, едвам тогава равнодушно попитах бабата не иска ли да ме заведе при гробищата на пленниците.
- Но да почакаме - прибавям. - Нека да си изпия кафето.
- Хайде! - подканям я след малко и тръгваме. Малама е седемдесетгодишна, но още издръжлива, здрава.
Слизахме доста бързо из урвите на височината - на противоположната страна, отдето додох. След малко попадаме на първите следи от лагера. Няколко кръгли и плитки окопи показваха мястото, дето са стояли палатки.
- Тук бяха палатките на нашите войници - обяснява ми Малама.
Те, разбира се, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли да виждат цялата долина, открита като на длан.
- А там, в онази долина, там беше лагерът на българите.
Малама показваше с ръка долината. Една тясна дълга долина, изпъстрена с маслинени дървета, някъде редки, някъде цели храсталаци. Долината се простира надалеч и свършва на самия бряг, където се белеят гребените на вълните и свети ясното небе. 
Пред моите очи стоеше зловещото лобно място, в безмълвната тишина, която царуваше сега, сякаш беше застинало горко страдание и скръб. Колко са били тия нещастници? 
Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са били войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комитаджии, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена, както ми съобщи Малама.
- Нещо лошо казала за войниците, когато отвеждали мъжа й. Па взели и нея...

Храбрите евзони на крал Константин! Те показаха своята храброст върху беззащитните и безоръжени селяни. Не стига това - те пленили и жени! 
И Европа, тъй много чувствителна и придирчива, Европа, която постоянно обвиняваше в жестокост само българите - може би тя не знае това!
Вървя бавно из пустия, безлюден лагер. Утъпканата прашна земя е осеяна с парцали, скъсани опинци, ръждясали и смачкани канчета, празни тенекиени кутии от консерви, които навярно са служили за съдове. Вземам една и на етикета й прочитам няколко руски думи: „Черноморскiй завод... консервы”. Това са консервите, които са паднали в ръцете на гърците от складовете в Серес и Демир Хисар. С тях те са хранили, колкото са можали да стигнат, пленниците.
Някои пленници са имали и палатки, пак видях няколко кръгли и плитки окопи. Но голямата част са спели под открито небе. Те си правили четириъгълни ями, обиколени със землена ограда - защита от водата във време на дъжд. Намерих и няколко пещи, изкопани в земята. Това са неголеми дупки в някоя урва, с малък отвор отгоре за дима и отпред друг за дървата.

Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в горещите летни месеци, когато цял ден не полъхва и най-слабият ветрец, когато земята е гореща, когато въздухът е неподвижен, задушлив и тежък до задушване. Редките маслинови дървета не дават голяма сянка. Има тук портокалови и лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити, излежавали са се гръцките войници.
Разбирам и сам като че преживявам мъките на тия хиляди пленници. Денем убийствена, непоносима жега, безкрайното неприветливо и чуждо море от всички страни. Нощем е нямало спокойствие от хилядите комари. Пленниците са лягали и ставали гладни и жадни. Отначало, както чух във Воло, редовно всеки ден е идвал параход с хляб, но по-късно той е почнал да идва все по-рядко и по-рядко и най-после почти не идвал. Но и хлябът не е бил добър. За да отровят и тоя оскъден залък на пленниците, моряците хвърляли от парахода чувалите с хляба във водата. Пленниците, премалели от глад, се хвърляли сами в морето, за да ги ловят и изнасят на брега. Хляб от най-лошо брашно, при това и напоен със солената и горчива морска вода.

И сега не ми се вижда чудно защо когато тия нещастни войници се връщаха от плен, бяха тъй немощни и слаби, опираха се на тояги, едва пристъпваха, а някои трябваше дори да ги носят на шинели. Не, аз се чудя само как изобщо са можали хора да пренесат всичките страдания на трикарския плен. Чудят се на това и самите гърци, които са вярвали, че нито един българин жив не ще може да излезе от Трикери. Пет месеци, пет дълги месеци глад и жажда, безсънни нощи, неизказана тъга и тъмна безрадостна неизвестност за участта на далечния роден край - пет месеца да чувстваш не само как бавно гасне и чезне собственият ти живот, но и тоя на една нация - всичко това е над обикновените човешки сили. Но тия неизказани мъки можаха да изтърпят тия, които знаеха само да побеждават.
Гладът, жаждата, най-страшните лишения и нужди, най-мъчителните душевни мъки - всичко това е дало почвата на тежки болести, дори и на епидемии. Казват, че са умрели повече от 1000 пленници. Умрели са без лекарска помощ, без утеха и надежда. Едни те пак помежду си са си помагали, другарят е помагал на другаря си. И когато болният е издъхвал след своите страдания, неговите другари пак са му оказвали и последната услуга: изкопавали гроб, погребвали са го и над гроба са туряли прост, дървен кръст. Печални тихи обреди, изпълнени с нежна другарска обич, обреди далеч от родния край, когато скръбта, може би, е била тъй голяма, че дори сълзи не е имало в сухите угаснали очи…

Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете - един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други - изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.
Навеждам се пред първия кръст и чета: „Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е написано) почина 8.IX.1913 г.”. От где е родом, от кой полк е бил - не е казано. Отивам по-нататък: „Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с. ... (не се чете) ок[олия] Старозагорска. Почина 15.IX.1913 г.”.
Гробове, само гробове... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „Тук почива войника от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год., почина 27.IX.1913 год.”.

Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, ... „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника? На други кръстове се четяха само кръщелните имена: „Коста от Зарово”, „Георгий от гр. Воден”. Злочести изгнаници от долините на Вардара и Струма, от всички кътове на Македония. И техните имена не са написани ни на гръцки, ни на сръбски: това са прости и задушевни български слова! ...
Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” - Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника. Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и стихиен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко еднородни братя, баща със своя син - юноша, напуснал ученическата скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после тук, в тоя пустинен остров, далеч от родний край, младият момък, крехкият, девствен живот е угаснал на бащините гърди... Или това може би е малък брат, обичан и ласкан, подобно на кроткия Венеамин в библейската легенда - и умрял в ръцете на възрастните си братя? Кой знай? Кой ще ми отговори? Но аз чувствувам, че под тоя каменен кръст, грижливо и дълго дялан под град от сълзи ,- под него е оставено същество много скъпо, много обично... Народ велик в своя героизъм, в своето нещастие и в своята скръб!...
Гологлав, дълго стоях безмълвен и скръбен пред тоя гроб.
От надписите по гробовете разбрах, че повечето смъртни случаи са били през август. Това е твърде понятно, защото тоя месец е най-горещ и задушлив - августовското слънце в Гърция просто убива.

С големи усилия можах да убедя старата Малама да ме фотографира на гробищата. Обясних й лесната манипулация с апарата, но тя дълго се колебаеше и някак недоверчиво поклащаше глава.
- Да не си българин?
- Защо?
- Ей така... много разглеждаш всичко...
- Не съм българин, сестро. И вие, и аз - хора сме, а тези мъртъвци и те бяха християни!...
- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и стари майки...
Погледнах учуден Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях искрена скръб и съчувствие. Неволно погледът ми отново пада върху няколко полусчупени кръста и в ума ми се поражда една щастлива мисъл. Извадих от джеба си един златен наполеон.
- Ще бъде твой - казах й, - иди донес чук, мотики. Ще поправим някои от гробовете и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.
Не зная кое подeйствува повече - първото ли, или последното, на бабата, но бабата твърде бързо се отправи към манастиря.
Останах сам.

Наоколо безмълвна дълбока тишина. Никакъв звук - ни пеене на птички, ни шум от дърветата. Гробове, гора от дъсчени изкривени кръстове. Сънният тих покой на безбройни мъртъвци. Сядам при един гроб - и защо да крия! - очите ми се просълзиха. И кой, не само славянин, но изобщо човек, би могъл да задържи сълзите си. Тук пред гробовете на ония герои, които летяха във вихрените атаки при Лозенград, Люле Бургаз; герои, които влязоха в непристъпните фортове на Одрин и, неудържими и непобедими, се изправиха по хълмовете на Чаталджа - пред самия Цариград. А после - унизителен плен, жестока смърт в пустинен далечен остров. Не, не бих бил славянин, ако останех равнодушен. Защо да се преструвам? Аз бях сам - сам сред тия заспали дълбок сън герои...
Мъчно ми е да опиша чувствата, които пълнеха душата ми. Голямата скръб се редеше с възмущение и яд. Гръцката история има вече двама българоубийци. Първият е бил наречен така, защото най-жестоко е ослепил 15 000 български пленници при Беласица; вторият се изрича сам българоубиец и, може би, не за някакви победи над шепата уморени войници от ІІ българска армия, но за това, че в Трикери, в най-страшни мъки, захвърли да загинат хиляди български пленници. Подобно на древния си предшественик, новият Палеолог има един и същ, но твърде безславен триумф.
Жалък народ! Народ, жестокостта на който е тъй голяма, както е голямо и лукавството му, станало историческо от векове. Нещастни жертви на тая жестокост и на това лукавство, почивайте спокойно! Почивайте далеч от своята родина. На вашите гробове няма да дойдат ни майките ви, ни жените, ни децата ви. Вашите гробове ще обраснат в храсти и бурени, слабите дървени кръстове ще изгният й паднат и след година, след две, може би, никой не ще може да познае мястото, дето почиват толкова скъпи останки. Но вие няма да бъдете забравени, за вас ще отмъстят. Аз вярвам, че тоя ден ще дойде, че той е, може би, много близо...
Малама се върна, придружена от друга една баба, странна и смешно облечена. Трябваше и на нея да обещая бакшиш и веднага двете стари жени се заеха на работа. Те поправяха гробовете, аз - кръстовете. Извадените и паднали кръстове поставих на местата им, закрепвах ги колкото можах по-здраво, заковавах напречните им дървета. Така поправих почти всички най-повредени кръстове. Заплатих на бабите и сам реших да се върна вече към морето, дeто ме чакаше лодката. Двете жени се отдалечиха. Малама обеща да заобикаля гробовете.

Останах пак сам. Обиколих още веднъж гробовете, откъсах колкото цветя намерих, хвърлих ги върху тях и едва чуто прошепнах: „Сбогом! Злочести самотници!”. Не е ли това първата нежна ласка, която те получават, не са ли това едничките звуци на родна реч, които те чуват тука...
Тръгнах към морето. Изведнъж, учуден, аз се спрях: в храсталака пред мeне стояха два кръста, и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и защо са отстранени тъй? Може би умрели от холера? Може би последно желание на интимна, любяща се двойка?
Минавам през някогашния лагер. Източната му част допира до лимоновата гора. И тук, както при гробовете - безмълвна мъртва тишина. Замислям се неволно. Тия свежи, засмени лимонови храсти и тия стари, с посивяла напукана кора маслини - едни ще знаят въздишките, молитвите и проклятията на мъчениците в тоя лагер. Ония, които са лягали тук, в тия ями, за да се събудят на другия ден за нови мъки. Ония, които са заспивали, без да знаят дали ще се събудят и ще видят новата зора. При шума на това безкрайно и безстрастно море, с очи, обърнати на север, умирали ли са тия клетници, съдбата на които е отредила да не дочакат освобождението си. Из тоя лагер са се движили останалите живи, изпити и бледи - скръбни безмълвни призраци. В сянката на тия маслини бащите тъгували за своите деца, мъжете - за своите жени, синовете - за майки и сестри. Тъгували са за далечните бащини огнища, без да знаят дали там е останал още кът, непощаден и неосквернен от сонма врагове...
Чувствах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои собствени братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! От името на всички, които знаят да обичат своята родна земя и да умират за нея - поклон пред тяхната памет! Спете тихо, трикерски мъченици! Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура... Сурови, но нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст...
Посетих и напуснатата черквица „Св. Георги”, в която, както ми каза Малама, са се молили пленниците.
Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на малкия олтар, търсейки утеха и сили за по-нататъшни мъки. И тая малка напусната черквица, осветена с молитвите на толкова мъченици, не е ли една истинска и голяма българска светиня?...
„Св. Варвара” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха, и скоро ние тръгнахме. Зад нас все повече и повече се отдалечаваше тоя зловещ остров - островът на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери изчезна в морската далечина, но в моята памет, уви, той никога не ще изчезне!..
*
Малко сведения 

Датата 16 юни 1913 г.  е черна дата за България. Това е началото на Междусъюзническата война, която е съдбоносна за оставената на сигурна смърт българска дружина в Солун. Става дума за Трета дружина от 14 Македонски полк под командването на майор Велизар Лазаров. Срещу едва 1200 български бойци са съсредоточени цели две гръцки дивизии. Съотношението е 1 към 20 в полза на гърците.

Българите са обречени, барикадират се в училището и се сражават героично на 17 юни и през нощта срещу 18 юни. На 18 юни сутринта, за да запазят българското население от изтребление, дружината сваля оръжие. Майор Лазаров и офицерите на дружината, духовният водач на солунските българи архимандрит Евлогий, неговият секретар Христо Батанджиев (един от основателите на бъдещата ВМОРО), както и мнозина други видни солунски българи са качени на кораб и отведени в неизвестна посока.

Архимандрит Евлогий, Христо Батанджиев и част от българските първенци никога повече не са видени живи – те са изхвърлени в морето от гърците и са оставени да се удавят. Съдбата на войниците от българската дружина и на много българи от Егейска Македония не е по-различна – отведени на остров Трикери в залива на град Волос.

Месеци след края на войната, 1800 българи са взети от Трикери от български кораб и превозени до пределите на Царство България. Много от тях са живи скелети, изнемощели и с угаснал поглед. Това са оцелелите от общо 7000 души българи, въдворени на Трикери. Един голям приятел на българския народ – военният кореспондент Владимир Сис, предприема година по-късно пътуване до Трикери, а разтърсващата история за концлагера на остров Трикери е запечатана в книгата му „Гробовете на Трикери“, издадена през 1914 година.

Случилото се на Трикери през 1913г. е военно престъпление

Погромите в Егейска Македония, извършени от гърците са документирани в т. нар. „Карнегиева анкета“ – подробен фактологичен доклад на международна комисия  за разследване на причините и провеждането на Балканските войни. Ужасът на Трикери е една малка част от драмата, изживяна от местните българи в Егейска Македония. Покушения са извършени още в градовете Кукуш, Сяр и Солун, където гърците извършват палежи, грабежи и малтретиране на местното мирно българско население. Десетки села са опожарени и разграбени, а жителите им – прокудени от домовете и родните си места.
В Карнегиевата анкета е публикувана заловената гръцка поща, в която гръцки войници описват до домашните си зверствата, които извършват срещу българите по нареждане на своите командири.
Ето няколко от тези писма:

"Драги родители,
Те можаха да избягат и ние не успяхме да ги пленим. Ние хванахме само няколко, които убихме, защото такива заповеди имаме. Където се намери българско село, подпалваме го и го изгаряме, за да не може отново да се възроди тази мръсна българска раса. Сега сме на българската граница, и ако не искат да се поправят, ще идем в София.
Прегръщам ви
Ваш син Перикли Сумблис, 7 дивизия, 19 полк, 12-та рота Солун."
*
"Това, което правим на българите, е неописуемо, както и на българските селяни, – една касапница; няма български град и село, които да не са изгорени. Аз съм добрe, братовчеда С. Коловелонис също. Прегръщам те сърдечно.
Твой брат Н. Бриния. 11 юли 1913."
*
"Драги братовчеде, здравей. Получих Вашето писмо от 1-и т. м. и съм твърде доволен, че сте здрав, както сме, впрочем, и ние също, до този момент. Знай, брате Аристиди, всичко, което ние претърпяваме през тази гръцко-българска война, ден и нощ преминаваме местностите на България и даваме на всеки момент сражения; но този, който ще остане жив, ще бъде мъченик […] Драги братовчеде, ние тука горим селата и убиваме българите, жени и деца. Знай още, че нашият братовчед Г. Кирицис е леко ранен в крака и че всичките други наши роднини и приятели са здрави, както и нашият зет Ияни. Поздрави от моя страна баща ми и майка ми и всички у вас, както и братовчедка ми Олга. Това е всичко, което мога да ти кажа.
Прегръщам те от все сърце, ваш брат Атанас Ат. Патрос."
*
"Драги Георги,
Най-сетне напреднахме и заехме моста на Струма. Имаше много българи, скрити в разни места. След като заехме моста, всекидневно намирахме мнозина от тях и ги убивахме.Българите изгориха моста, за да спрат нашия поход към Серес.
Поздравлявам Ви. 
Ф. Валантинаки.
Моят адрес е: Стилиан Валантино, 19-и полк, трета дружина 9-та рота, 7 дивизия, Македония."

Списък на жертвите