Светослав  Пинтев

Заблеяло ми е агънце софийско. Това не е никакъв оксиморон, ако се правите на много умни и твърдите, че става въпрос за тази поетична фигура, а е житейски факт. Веднъж видях стадо овце насред София. Хрупаха тревичка по зелените площи на булеварда "Шипченски проход". Една баба си беше направила кошарка при завод "Електроника". Ще ви пусна и снимка, ако я намеря.

Сетих се за това, защото наскоро пък видях, че в Ботунец и други някогашни села, сега предградия на столицата, са ми заблеяли много вакли и всякакви други агнета, които вечер се прибират на балкона или в кухнята. Цели блокове блеят мощно, чуват се на километри.  Утре най-късно агънцета ще са в тумбаците  на доскорошните си съквартиранти, както се досещате. Няма да се изненадам, ако ги врътнат на чевермета пред блока.
Разказвали са ми, че навремето първият държавен и партиен ръководител Тодор Живков отишъл на посещение в Родопа планина, а прочутият в този край майстор на чевермета Мазан Метьо вече бил завъртял над огъня най-арното агне за софрата на Първия. „Как си, как си?", попитал го ухилен бай Тошо.

„И аз като вас, другарю Живков - от мухабет на мухабет,от чеверме на чеверме", отговорил с най-сериозен вид Мазан Мето. Всички замръзнали, но Тато бил на кеф. Пуснал незабравимото си: „Ха-ха-ха” , което било знак да наградят по-късно майстора на чеверметата със специален ръчен часовник с надпис, като за ударник. Тогава даваха „Ракета” или „Слава” , забравил съм вече каква точно марка. А можеше за го наградят с трудово-поправителен лагер, добре че Първия е бил в настроение.    Та така сме си ние българите - от мухабет на мухабет, а ако има и чеверме, друго не ни трябва. Лошото е , че за чевермета вече не стигат паричките.

Наследили сме тази две красиви думи  мухабет и чеверме от вековния поробител, но ние и без това си караме по неговия някогашен ориенталски маниер. Защото Турция  отдавна забрави времената, когато я наричали „болния човек на Балканите”, а агите само пиели каймаклии кафета, смучели чибуци и наргилета по кафенетата, докато предприемчиви българи въртели занаятите и търговията в империята. Сега е точно обратното
Българите пушат трева, пият всичко, което не е бензин, а в Турция бачкат като луди, та страната им стана икономически тигър, въпреки световната икономическа криза. От което, както добре знаем се събуди и неосманисткия рефлекс, но това е друга тема.

Припомни  ми обаче оная стара история, разказваща как султанът хич не се тревожел, че народите в империята му изнемогвали от непосилните данъци и недоимъка, глухо роптаели. С всеки изминал ден ставало все по-тежко положението, везирът го убеждавал да вземе мерки, но той нехаел, само се усмихвал под мустак и си намествал копринената чалма. А раята вече отивала направо към умирачка. Сериозно се разтревожил падишахът обаче, когато везирът един ден влетял в двореца и му докладвал усмихнат до ушите, че е станало някакво чудо невиждано - хората се веселят по улиците, пеят, вдигат наздравици, раята е забравила за тежкото си положение и го ударила на живот. Мъдрият султан пребледнял като платно и отсякъл, че положението явно е станало вече непоносимо тежко, затова ще развърже кесията, за да спаси поданиците си. Да де, ама ние нямаме падишах, над 100 години вече. Затова пък си имаме кърджалии, в неограничено количество. За тях специално ще си говорим. 
Идва този Великден, а ние вече чакаме следващия повод за трапеза. Дето разправяше Радой Ралин: ”Като сме безделници, да не сме без празници”. От тях си имаме достатъчно, особено през наближаващия най-български месец май. Във Фейсбук пък приятели, останали по една или друга причина  в София през почивните дни се скъсаха да се прехласват на тема
колко е прекрасна столицата без софиянци
Била чиста, красива, спокойна.... Щото по пролетните празници им е любимото време на столичани да наобиколят родните си места, да заседнат на тежки трапези, чеверменце да им врътнат, ако може, винце и ракия да пийнат, после да им наточат роднините в дамаджанки за вкъщи, да напълнят дисагите и багажника с провизии, нивите да нагледат, а най-вече да видят как се развиват животните в стопанството на бабата и дядото, ако такива са оцелели.. Както възрастните, така и хайванчетата.