"Забранената" София: знакови места, където дишаше свободата въпреки соца

Калин Янакиев, Портал Култура

Съвсем наскоро, пиейки сутрешното си кафе в градинката пред нас, видях на витрината му плакат, осведомяващ за предстоящ концерт, за чиято локация бе посочен… „Маймунарника“. Стана ми забавно от очевидно официализиралото се наименование на един столичен топос (навътре в Борисовата градина), който тогава, в годините на соца, наричаше по този начин само „алтернативната“ тогавашна младеж и който, разбира се, практически нямаше нищо общо с място за концерти и въобще за културни събития. Доколкото си спомням, беше място, на което – по-далеч от центъра, за да е на безопасно място от бдителните „органи на народната милиция“, спонтанно се събираха момчета и момичета от моята (и следващата) генерация, подрънкваха с китари, импровизираха върху „парчета“ на известни западни рок групи, албумите на които (тогава наричани от нас „тави“, т.е. големи грамофонни плочи) се разпространяваха полулегално от човек на човек, попийваха и… се целуваха и „натискаха“, т.е. практикуваха „морално-политическа развала“. Разбира се, беше пълна илюзия, че „народната милиция“ не е осведомена за характера на „Маймунарника“. Тя имаше внедрени агенти-доносници сред всички младежки компании, защото изобщо тия компании, а и въобще младите хора, които, вместо да са ентусиазирани комсомолци, крачещи със зрелите комунисти „във един и същи строй, винаги във труд и в бой“, се събираха неорганизирано в подобни „маймунарници“ и слушаха „упадъчна музика“, като бяха обявени и за сериозна заплаха за здравето на „социалистическото ни общество“.

Покрай забавната „официализираност“ на името на това едновремешно алтернативно място обаче, аз започнах да си припомням цяла една

алтернативна топография в социалистическа София,

която си заслужава да стане предмет на по-специално културологично изследване. Бих си позволил дори да призова младите колеги от катедрата по културология, в която работих до пенсионирането си, да се заемат с него. Защото онова, което наричам алтернативна топография на София, има съвсем некратка история. Тук ще се опитам бегло да я изложа така.

Алтернативни места за събиране имаха поне три поколения: онова от края на 50-те и първата половина на 60-те, след това – поколението на младите от края на 60-те до средата на 70-те години (към което бих могъл да причисля и себе си) и това на младите от края на 70-те и 80-те години до падането на комунизма.

Веднага ще трябва да кажа, че особено за първото от изредените поколения тези места за алтернативни събирания, макар да са все в централната (така и не напълно „обезбуржоазена“) част на столицата, инстинктивно се разполагаха настрани от улиците, булевардите и градините, свързани с имената на съветския завоевател – бул. „Толбухин“ и градината с паметника на Съветската армия, бул. „Бирюзов“ (който и да е той) и т.н. За първото поколение тези места са предимно около площад „Славейков“, където и по мое време се намираше кафене ли, „аперитив“ ли (както наричаха кръчмите тогава), което продължаваха

да именуват „Шапките“.

Ще трябва да добавя, че особено характерно за въпросните алтернативни места бе това, че събиращите се в тях хора никога не ги наричаха с официалните им (и безлични) имена, но именно с незнайно как точно утвърдили се – най-често шеговити или даже полунецензурни имена. Та „Шапките“ май носеха произхода на името си от някакъв по-рано (или и тогава – не помня) магазин за дамска конфекция. Малко по-надолу от „Шапките“ и като естествено продължение на това „съборно“ място, се намираше градинка (има я и днес), чието алтернативно име пък беше „Солунската градинка“. За по-младите и незапознати ще обясня, че в това нейно име също бе зашифровано (и неразбираемо днес) политико-историческо предизвикателство. Там е работата, че започващата от площад „Славейков“ улица, където бе въпросната градинка, още от 50-те години на ХХ век официално се наричаше „Васил Коларов“ (или „Коларовска“), но както старите столичани, така и алтернативните компании от „Шапките“ упорито я именуваха с преддеветосептемврийското ѝ име „Солунска“. Ще кажа също и че на площад „Славейков“ от 60-те години се намираха още поне две „алтернативни“ кафенета и ресторанти („Млечния бар“ например), чието „население“ са били тогавашните „упадъчни“ млади – „зозите и суингите“, а също и определени оцелели и алиенирани интелигенти отпреди „Девети“ (впрочем срещу „Солунската градинка“ е живял големият поет Атанас Далчев, в онези години вече избутан в периферията на „прогресивната литература“ на левчевци и джагаровци). За тези „съборни места“ обаче аз знам сравнително по-малко и нямам непосредствени впечатления от тяхната алтернативна атмосфера, защото в онзи период съм бил все още малък ученик. Те са описани чудесно в книгите на моя по-възрастен приятел, писателя Матей Стоянов.

Алтернативните места на моята младост бяха други:

споменатият вече „Маймунарник“

 (повтарям, отдалечен от центъра, навътре в Борисовата градина – не „Парка на свободата“, както официално се наричаше), а също… „Домът на покойника“ или просто „Покойника“. Полуресторант, полукафене от социалистически тип, възникнал на мястото на друг, по-ранен „обект“ по времето, в което бях в казармата, и който дължеше своето алтернативно име на архитектурния си „профил“, определено напомнящ залепени един до друг масивни (и грозни)… ковчези. За голямо съжаление на построилите го в средата на 70-те години на ул. „Раковски“ за „отдих на трудещите се“, по необясними причини

„Покойника“ бързо се бе превърнал в „съборно“ място

 (и) на най-разнообразни „алтернативници“, тъй че на масите сред тях (всички го знаеха) винаги трябваше да седят и седяха и бдящите за „вражески“ разговори цивилни ченгета. „Покойника“ също като алтернативните заведения около площад „Славейков“ просъществува дълго, оставайки си място от алтернативната топография на София и за следващата млада генерация (на моята съпруга).

Най-разнолико такова място обаче – и за различни субкултурни групи, и за свободолюбива „студенция“ (през 70-те години и аз бях сред събиращите се там) – беше паметникът на св. патриарх Евтимий, за разлика от паметниците на соцгероите, намиращ се там от „преди Девети“ и който всички събиращи се край него „алтернативни“

наричаха „Попа“.

Трябва непременно да уточня, че в това име никой не влагаше нито подигравателна, нито снизяваща конотация. „Попа“ бе място, на което се събираха, но и се запознаваха алтернативни млади хора и от което се тръгваше към различни „купони“ в различни квартири (моята генерация ги наричаше „терени“, защото тогава бе изключено те да се правят, както днес, на открити места и по градинки). Именно там, „на Попа“, в началото на 1989 г., когато вече бяха възникнали и т.нар. „неформални организации“, направихме опит да съберем хора, които трябваше да манифестират оттам до Военна болница, където бе затворен простреляният от милицията Симон Варсано, осмелил се да напише посред нощ на фасада в пресечка на „Цариградско шосе“ (тогава бул. „Ленин“) „Долу Тодор Живков“. „Манифестацията“ тогава не се състоя, но срещу „Попа“ зорко наблюдаваха всяко наше движение поне дузина милиционерски коли.

По-малко лично аз знам за алтернативните места на следващата млада генерация – от 80-те години, за която обаче обилно ми е разказвала единадесет години по-младата от мен моя съпруга, описала ги и в своята книга „Музеят на моето време“.

Особеното за тия места е, че те вече започват да „настъпват“ към самия официален център. Така градинката зад руската църква, бе наричана от събиращите се в нея

„Пънка“

 (ясно е значи коя е субкултурната група, която я е населявала, макар че строго разделение или вражда между различните субкултурни групи по онова време не съществуваше – нали всички бяха стигматизирани от режима). По-нататък в тази градинка – пак нарочно наричана „Царската градинка“ („царската“, т.е. зад едновремешния дворец, а не на Националната художествена галерия), на едно хълмче, което го има и днес – тогава наричано „Олимп“ – се събираха пък хипарите.

Интересно е, че години по-късно научих, че цялото това градинско пространство е било предмет на особено засилен интерес от страна на „органите“ и свързаните с тях институции. В т.нар. „Институт за младежта“, под ръководството на марксисткия професор Петър-Емил Митев и очевидно по поръка на ЦК на БКП, е било извършено дори цяло засекретено изследване на обитателите на двете свързани помежду си места, модерирано от така известния днес „пенкилер“ социолог Андрей Райчев (тогава май и вече съветник на другаря Стоян Михайлов), пълно с невероятни измишльотини за тия „развалени младежи“, представени умишлено така, както днес ни се представят враждуващите помежду си „локали“ и „алтернативни“.

Толкова за алтернативната топография на столицата ни от времето на соца. За субкултурата от ония времена има обаче какво още да се разкаже. За нея следващия път.