Саймън Тисдал, "Обзървър"

Това, че Турция е "жизненоважен стратегически съюзник" на Запада е баналност, с която все още се аргументират хора като Джо Байдън и Йенс Столтенберг. Но какво ще стане, ако старото схващане вече не е вярно? Какво ще стане, ако лидерът на Турция, възползвайки се от това схващане, предаде западните интереси, преструвайки се на партньор? Не трябва ли този лидер да бъде третиран като заплаха и дори да бъде остракиран като враг?

Географията не се променя. Турция има значително влияние на кръстопътя между Европа, Азия и Близкия изток. Въпреки това все по-агресивната, авторитарна и разколническа политика, провеждана у дома и в чужбина в продължение на две десетилетия от нейния хладнокръвен султан-президент, наруши дългогодишни представи. Надеждността и полезността на Турция като съюзник на Запада са почти на привършване.

Докато най-важните избори в Турция от едно поколение насам се приближават към трескавата си кулминация през май и докато западните демокрации обмислят критичен избор в Украйна, спрямо Русия на Владимир Путин, както и в Иран, Сирия и Израел-Палестина, тези дилеми се свеждат до един основен въпрос: време ли е да признаем, че двуличният Реджеп Тайип Ердоган не е приятел на Запада - и да го накажем по съответния начин?

Блокирането от страна на Ердоган на опита на Швеция да се присъедини към НАТО е последният крещящ пример за враждебно поведение. Той твърди, че Стокхолм приютява "терористи" от войнстващата кюрдска групировка ПКК (Кюрдска работническа партия). Всъщност ветото му е резултат от дългогодишната му антикюрдска вендета, която включва правни стъпки за закриване на HDP (Народнодемократическата партия), основната подкрепяна от кюрдите опозиция преди изборите. Сега спорът за НАТО заплашва да избухне в резултат на серия от изгаряния на Корана, дипломатически протести и насилствени ответни действия.

Ердоган също така настоява за екстрадирането от Швеция на политически бежанци, по-специално на Бюлент Кенеш, бивш главен редактор на вестник "Заман", когото обвинява, че е подкрепял неуспешния преврат през 2016 г. Заплашителната тактика, насочена срещу журналистите, е част от по-широкия стремеж след преврата да се задуши общественият дебат, да се манипулира конституцията, да се подчинят съдиите, да се прочистят армията и държавните служби с цел да се укрепи фактическото еднолично султано-президентско управление.

Използването на членството на Турция в НАТО за вътрешнополитически цели е типичен ход на Ердоган. Но той същевременно умишлено възпрепятства легитимното желание на Швеция (и Финландия) да укрепят отбраната си след нахлуването на Русия в Украйна, подкопавайки усилията на НАТО да покаже единство и решителност. Това далеч не е първият случай, в който Ердоган дава предимство на Москва пред партньорите от НАТО.

Ердоган отхвърля и заобикаля санкциите, свързани с Украйна. Търговията на Турция с Русия нарасна с близо 200% през шестте месеца след инвазията, включително и с по-голям внос на енергия. Закупуването от него на руски ракетни системи земя-въздух разгневи Вашингтон, който ги разглежда като заплаха за силите на НАТО. Позицията му на посредник в Украйна помага на Путин да поддържа илюзията, че се интересува от мир.

Плановете на Ердоган да започне поредното въоръжено нахлуване в Северна Сирия са в разрез с водените от САЩ усилия за подкрепа на антибашарската демократична опозиция и за потискане на ислямисткия тероризъм. В действителност дестабилизиращите нахлувания и окупации на сирийските и иракските погранични райони са поредното продължение на натрапчивата война на Ердоган срещу кюрдите. Бъдещото му сближаване с Дамаск допълнително подкопава западната политика за сигурност.

Ако отвратителното общуване на Ердоган с Путин, двуличието му по отношение на Украйна, неоосманистките му напъни и агресията, която проявява към Гърция - страна-членка на НАТО, не са достатъчно доказателство за недобросъвестност, то тогава помислете за другата му война - срещу демокрацията в страната му. Като оставим настрана нарушенията на правата на човека, Ердоган създаде огромен хаос в турската икономика. Инфлацията е 58 %, а жизненият стандарт рязко се понижава. Повече от 70 % от хората на възраст между 18 и 25 години казват, че биха предпочели да живеят в друга страна.

В нормална демократична надпревара подобна некомпетентност би му коствала президентския пост и парламентарното мнозинство на неговата партия "Справедливост и развитие". Но Ердоган не се занимава с нормални неща и не управлява "нормално". През последните седмици той увеличи минималната работна заплата в страната с 55 %, намали пенсионната възраст, увеличи заплатите в публичния сектор и разшири програмите за опрощаване на заеми и дългове. Това е очевиден, финансиран от държавата опит за купуване на гласове.

В същото време Ердоган изглежда се стреми да елиминира съперниците си за президентския пост. Най-известният лидер на HDP Селахаттин Демирташ вече е в затвора. И ако Ердоган постигне своето, скоро към него ще се присъедини Екрем Имамоглу, популярният кмет на Истанбул и водеща фигура в основната опозиционна CHP (Републиканска народна партия). Имамоглу обжалва политически мотивираната си присъда за лишаване от свобода и е изправен пред редица допълнителни скалъпени обвинения.

Изборните подкупи и политическите хитрости, неоспорени от контролираните от държавата медии и прикрити от атмосферата на страх, сочат към поредната победа на Ердоган. Миналата седмица шест опозиционни партии, обединени в ново обединение "Национален алианс", публикуваха манифест, в който обещаха, наред с много други неща, да ограничат президентските правомощия. Но те все още не са се споразумели за лидер, а според социологическите проучвания без ХДП те няма да получат парламентарно мнозинство.

Всичко това ни връща към първоначалния въпрос: какво трябва да направят западните демокрации с Ердоган, ако той отново спечели? Една от възможностите е да се въведат повече санкции, включително лично срещу него. Американски сенатори предполагат, че на Анкара може да бъдат отказани обещаните от Байдън изтребители F-16, ако тя продължи да саботира НАТО. Забавените преговори за членство в ЕС могат да бъдат официално замразени за неопределено време. И все пак, за да привлекат вниманието на Ердоган, всички наказателни мерки ще трябва да отидат по-далеч.

Прекалено предпазливите и избягващи риска Байдън и Столтенберг трябва да изоставят старото, дискредитирано мислене. Те трябва да припомнят на Ердоган, че НАТО е общност от ценности, както и от правила; да приемат Швеция и Финландия в алианса чрез гласуване от всички 30 членове; и да прекратят членството на Турция, ако е необходимо, чрез изменение на Северноатлантическия договор. Ако това не му харесва, добре, ще бъде трудно.

Турция обитава критичен район. Никой не очаква от нейните лидери потоци от мир и любов. А тя може отново да се превърне в ценен съюзник. Но Турция не е незаменима. Ако е необходимо, западните демокрации могат спокойно да живеят без нея - докато не настъпи щастливият ден, когато капризният султан на Анкара най-накрая ще бъде отстранен и обезвреден./БГНЕС