Признавам, че тръгнах за тържествата в Гданск с предчувствие за досада – не обичам тържествени възпоменания и ритуалистика. Но дните на солидарност и свобода се оказаха удивително вълнуващо събитие: въплъщение на онзи либерален патриотизъм, за който хора като мен си мечтаят.

Събития из целия град, пеене на химна, европейски и национални знамена, та дори забавления като плетене на соц-мрежички за пазар и изработване на шаблони. С неописуема радост тълпи от граждани посрещаха Валенса с прочутата фланелка „Конституция“ под сакото, бившия президент Квашневски, та дори Балцерович, автор на болезнената шокова терапия, донесла първо страдания, после две десетилетия непрекъснат растеж.

Как се бе получил този всенароден празник? Обясниха ми, че са имали пари за изхарчване. Защо ли? Защото правителството отказало да даде обещаната сума и организаторите били принудени да се обърнат към гражданите – и крауд-фъндингът събрал два пъти повече от необходимото. Този факт навярно е и причината за ентусиазираното участие на хилядите дарители.

Изборите, които доведоха комунизма до срив

На 4 юни преди 30 години започва полската демокрация с трудно извоюваните на кръглата маса между „Солидарност" и комунистите първи демократични избори. Те са частично свободни, за опозиционните кандидати са достъпни само една трета от местата в Сейма, но тази първа стъпка повлече рухването на цялата система в Полша, а и в цяла Източна Европа.

Удивителното за мен беше това, че този компромис днес е обект на гордост, ако изключим разбира се някои крайни идеолози-пуристи, каквито естествено има. Да, именно компромисът предотвратява човешки жертви като събира около една маса заклети врагове, решили да поставят интересите на държавата си над всичко.

Днес, казаха много говорители, подобни разговори биха били по-трудно постижими. Защото управляващите консерватори са обратното на онзи дух от 1989, изразяван в скандиранията: „Няма свобода без „Солидарност“, превърнали се постепенно в „Няма свобода без солидарност“. Впрочем, празникът беше така екзалтиран и защото беше граждански протест срещу управляващите. Помислете само: навремето цяла Източна Европа вървеше след Полша към демокрация и европейски ценности. Днес пак се учат от нея, само че едни други хора – хомофоби, расисти, антиевропейци. Сетете се кой ще седне до депутатите от ПиС („Право и справедливост") в Европарламента от България?

Мисля, че по-добрата Полша няма да се предаде, защото тук либералите имат един удивителен национален дух. Помислих си обаче друго - възможно ли е подобно събитие в България? Краткият отговор: не. Няма политик, който бихме акламирали както Валенса. Хайде, не чак толкова велик, нека спазваме мащаба. Изпратихме Желю Желев с внимание колкото за второкласен естраден певец. Нашата кръглата маса беше заклеймена и от едните, и от другите; около нея се сътвориха многобройни конспиративни теории. С годините медиите очерниха първия ред около нея, после втория, накрая правостоящите. Първите избори – ами нали опозицията ги изгуби, значи отписваме ги от историята. Конституцията – е, ами тя излезе лоша, ядосва ни до ден-днешен.

Абе, нищо не ни е както трябва, половинчато, компромисно, та чак обидно. И в последна сметка наместо да се гордеем, че като народ сме извършили удивителния обрат и от диктатурата сме се озовали в най-богатото и щастливо място на планетата – мърморим, завиждаме, мразим се взаимно. Аз наричам това Сан-стефански синдром: когато ти подаряват държава, а ти страдаш, че е можело да бъде по-голяма. Дали да не се понаучим от полските либерали да уважаваме реалностите, върху които почива държавата ни? Те винаги са компромисни, както самият живот.

Ивайло Дичев, Дойче Веле